Смъртоносни разкрития

46.

Шерифът бе съсредоточил цялото си внимание върху малката дървена къщурка пред себе си.

Тя бе една от дванайсетте къщи в квартал, датиращ от 80-те, и бе изработена от трупи, имаше горскозелени первази и асфалтови покривни плочи. До входната врата стояха два планински велосипеда, заедно с чифт работни ботуши и кучешка паничка. Фордът бе паркиран на алеята. Домът на Лиза беше отляво — очарователна къщичка с редица от дървени цветя на моравата отпред, които бяха боядисани в основните тонове. Между две от цветята бе опънат малък брезентов транспарант, на който пишеше: Детска градина „Алтурас“. Когато не се грижеше за дъщерите му, тя водеше детската градина.

Уолт не виждаше къщата на Лиза. Той едва съзираше и тази на Фанчели. Вместо това, седнал в колата си до мълчаливия Брандън — чиято ръка бе поставена в превръзка през рамото — Уолт забелязваше само ужаса, на който бе станала свидетел Лиза; чуваше ударите на рамката на леглото в стената, както ги бе чула тя; повдигаше му се, както беше станало с нея.

— Той едва ли ще ни създава проблеми, как мислиш? — рискува да се обади Брандън.

— Имаме нужда от него.

— Как така?

— Нашата свидетелка Маги Шарп твърди, че пикапът му е бил там онази нощ.

— И сега това акция ли е, или не?

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Какво става, шерифе?

— Трябва да действаме внимателно.

— И аз съм тук, защото…?

— Защото ти харесва.

— Вярно е.

— А аз имам заповед за обиск, която се налага да изпълня. Само че засега ще трябва да я изпълним, без той да разбере какво става. Нека си мисли, че е заради перата.

— Значи засега се оглеждаме за явни неща.

— Точно така.

— За което имам грижата аз.

— Започваш да схващаш — каза Уолт.

— А ти ще го омайваш с приказки.

— Ще се постарая.

— Ами ако не се стигне дотам? Ако вземе да драсне?

— Не можем да си го позволим — възрази Уолт. — Точно затова сме тук. Точно затова сме ти и аз вместо някой друг. Не бива да го уплашим. Не бива да му позволим да узнае истинската причина, поради която сме дошли, нито коза, който можем да изиграем. Това не е арест. Имаме късмет, че го открихме. Ти си единственият, на когото имам доверие, че ще изпълни това както трябва. Другите, след като са наясно с престъплението, може да позволят на чувствата да вземат връх.

— Разбирам.

— Затова, като влезем, запази спокойствие.

— Въпреки факта, че този е първокласен мръсник и нищо не би ми харесало повече от това, да направя ареста му колкото се може по-неприятен. Например да му изкълча едно-две рамена — подсмихна се Брандън.

Както във всички участъци, хората на Уолт понякога използваха номера със съпротивата при задържане. Изливаха негодуванието си от системата върху заподозрените, като се стараеха арестът да е възможно най-болезнен, защото системата явно се отнасяше твърде меко с тях: затвори с телевизия и прясна храна; по един час дневно на открито, гимнастически уреди. Някои от заподозрените заслужаваха да гният в карцера и всички го знаеха. Заместник-шерифите, извършващи ареста, смятаха за свой дълг да накажат престъпника до границите на допустимото, а понякога и мъничко отвъд тях.

— Не и този път, Томи.

— Ясно.

— Ти си единственият, на когото имам доверие.

— Разбрах.

Брандън пое задната страна на къщата. Заобиколи откъм далечния край, оглеждайки за прозорци без мрежи, докато отиваше да покрие вратата. Застана на ъгъла, на няколко крачки от нея, но така че да има изглед и към един прозорец, който би могъл да послужи за измъкване. Цъкна веднъж с радиото.

Уолт, който чакаше край предната врата, чу сигнала и почука, а секунда по-късно натисна и звънеца. Ууд Ривър Вали не беше място, където жителите надничаха навън, преди да отворят. На прага застана едно красиво момиче. Носеше свободна риза, която скриваше фигурата й.

— Баща ти тук ли е? Доминик Фанчели?

Може би заради това, че Уолт използва официалното му име, тя стоеше и се взираше в него, неспособна да заговори. После кимна.

— Доведен баща — успя да каже най-сетне.

— Би ли му предала, че шерифът е тук, моля те? Шериф Уолт Флеминг.

— Добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Татко! — Прозвуча някак неестествено. Сетне се поколеба, преглътна и добави: — Шерифът е дошъл да те види!

На Уолт му се стори, че лицето й стана по-бледо, докато се чуваха приближаващите се стъпки. По-начумерено. Той разбираше какви са рисковете от идването му тук. Ако мъжът усетеше какъвто и да било признак, че тя е говорила с полицията за положението си, това би могло да го вбеси. Можеше да я пребие до смърт. Задачата на Уолт беше да измъкне колкото се може повече признания от него, а после да раздели двамата и да се погрижи нещата да си останат така. Когато Фанчели се появи от другата страна на мрежата на вратата, шерифът вдигна ръка и натисна два пъти бутона на микрофона. Сега Брандън знаеше, че Уолт е установил контакт. Въпреки това обаче заместник-шерифът нямаше да напусне поста си, докато не получи втори сигнал.

— Доминик Фанчели?

— Да?

Нямаше нужда Уолт да се представя.

— Имам няколко въпроса за вашия „Форд F-150“.

Лицето на Дион забележимо се отпусна. Бръчките върху челото на Доминик се изгладиха.

— Нима?

— Може ли да вляза?

Фанчели бутна мрежестата врата, но вместо да пусне Уолт вътре, излезе навън. Шерифът сметна това за ловък ход, който ясно сочеше с какъв човек си има работа.

— Затвори вратата — каза Фанчели на дъщеря си.

Момичето се подчини, но изражението й зад гърба на пастрока й издаваше силно любопитство и страх.

Уолт реши да изиграе коза с Брандън. Цъкна три пъти с радиото и Брандън заобиколи откъм далечния край на къщата. Приближи се до тях. Забавяше ход край всеки прозорец, за да надникне вътре. Въпреки превързаната ръка фигурата и държанието му бяха страховити. Той бе човек, на когото обръщаш внимание, когото държиш под око във всяка една ситуация. Като голямо куче, което седи в ъгъла и следи с очи всички в стаята. Брандън се приближи бавно до предницата на форда и когато Уолт се обърна към него, му кимна лекичко. Това бе потвърждение, че е видял следи от сблъсъка с птицата, което вдъхна на Уолт допълнителна увереност.

Фанчели бе подобаващо объркан.

— Какво има, шерифе?

— Заместник-шериф Томи Брандън — представи го Уолт.

Томи кимна на мъжа, но остана на два метра от него. „Ако погледите можеха да изпепеляват…“, помисли си Уолт.

— Какво става? — обърна се Фанчели към Брандън, но той не отговори нищо.

— Г-н Фанчели…

— Дон.

— Понякога сме поставени в ситуация, когато ни се налага да искаме доброволни показания от цивилен гражданин. Не настояваме да се забърквате, но за да сме откровени, не е изключено в някой бъдещ момент да бъдете привикан за разпит или дори да ви призоват да дадете показания в съда. Ако не искате това да стане, ще направим всичко, което ни е по силите, за да ви защитим и да го предотвратим.

Ефектът беше точно такъв, на какъвто Уолт се надяваше. Първо, беше залъгал заподозрения, карайки го да мисли, че появата им няма нищо общо с неговите действия; второ, беше му внушил, че те са зависими от него, вдъхвайки му фалшива самоувереност.

— За какво става дума?

— Смятаме, че вашият „Форд F-150“ може да е излязъл от магистралата през нощта на дванайсети срещу тринайсети този месец.

Фанчели успя да си придаде безпристрастна физиономия, макар че очите му се стрелкаха нервно между Уолт и Брандън.

— Да, така е — призна той.

Уолт скри облекчената си въздишка. Беше се притеснявал, че може да му се наложи да спори с мъжа за тази част от историята.

— Имаме свидетел — каза той, за да бъде съвсем убедителен.

— Нима?

— Идентифицира пикапа ви — обади се Брандън с дълбокия си баритон.

— Някой беше прегазил лисица. Кривнах, за да я избегна, и загубих контрол.

— Случва се — каза Уолт, тайно впечатлен от самообладанието на мъжа. Научаваше за Фанчели повече, отколкото той би искал. Това беше стадият на изпитване: възможността да проучи заподозрения и да се опита да го разшифрова. Намерѝ правилния шифър и ще можеш да отключиш всички врати, издигнати пред истината.

— Значи вие сте шофирали — продължи Уолт. — Вие сте били зад волана?

— Автомобилът е мой.

— Спрели сте и сте слезли от него — каза Уолт и видя как този детайл хвана Фанчели неподготвен. — Знаете ли, повечето хора, които познавам, биха отишли да разгледат предницата на колата, за да видят дали няма някакви щети.

— Аз не съм блъснал нищо — заяви Фанчели. — Казах, че на пътя имаше лисица и завих, за да я избегна.

— Да, споменахте го — рече Уолт. — Имах предвид, че повечето хора биха излезли от колата, за да проверят за щети. Иначе защо да излизате, вместо просто да се върнете на магистралата?

— Още не разбирам за какво става въпрос.

— Оставихте ли двигателя да работи?

— Това пък какво общо има?

— Фаровете. Има общо с фаровете.

— Фаровете ми са добре. И двата светят.

— При този модел, F-150, дори ако двигателят е изключен, фаровете продължават да светят още шейсет секунди. Направено е с цел безопасност, за да можете да стигнете до вратата на дома си.

— Каква е тая работа с фаровете, шерифе?

— Вие сте излезли от колата и сте отишли зад нея.

— Така твърди нашият свидетел — каза Брандън.

— И какво от това? Бях си изкарал акъла, като излетях така от пътя. Трябваше да се изпикая. Да не мислите, че ще пикая в светлината на фаровете? Затова се отдалечих от пикапа. Голяма работа!

— На мен ми звучи логично. — Уолт погледна към Брандън, който кимна. — Но това не ни интересува.

— Направо ви повярвах — рече Фанчели.

— Работата е там, че сте били зад автомобила…

— А фаровете са били включени — добави Брандън.

— Добре де. И какво?

— Ами — каза Уолт, — като сте се връщали в кабината, сте идвали откъм задната страна. Нали така?

— Да речем.

— Интересува ни какво сте видели, докато сте се връщали.

— Тук вече не разбирам.

— Може би сте забелязали нещо или някого в близост до пикапа…

— Например?

— Нещо необикновено, каквото и да е?

— Не се сещам.

— Искаме да помислите за това. И да ни кажете всичко, което може да сте видели и да ви се е сторило необичайно.

— Нищо не съм забелязал. Изпиках се, върнах се и потеглих.

Уолт положи усилия да не издаде разочарованието си. Запази безпристрастното си, леко отегчено изражение на обществен служител, който си върши работата.

— Ловувате ли с лък, г-н Фанчели?

— И какво, ако ловувам?

— През последните три години да сте кандидатствали за разрешително за лов на мечки?

— Това не е престъпление, нали?

— Доколкото знам, не — рече Уолт.

— Добре тогава.

— Закарали ли сте форда до „Ууд Ривър Глас“ за смяна на предно стъкло следобед на тринайсети?

Маската на Фанчели се пропука. Челото му се изопна, очите му се присвиха и той пренебрегна Брандън, сякаш не беше там. Цялото му внимание бе приковано в Уолт. Беше разпознал врага си и го следеше с поглед на ловец.

— Какво става тук?

— Помните ли какво сте казали на механика? На работника в „Ууд Ривър Глас“? За това, какво е пукнало предното ви стъкло?

— Беше камък.

— Знаете ли, че в сервизи като „Ууд Ривър Глас“ се правят снимки на щетите за застрахователни цели?

— Не.

— Някои го правят — каза Уолт. — Онези, които искат да им се плати.

— Е, и?

— Чували ли сте някога израза „Защо да го правим по трудния начин, като има лесен“?

— Какво искате да кажете, шерифе? Трябва да се прибирам вътре.

— Сигурен ли сте, че е била лисица, г-н Фанчели?

— Може да се бъркам с един друг случай, когато излязох от пътя. Май е точно така. Лисица ли казах? Беше птица. Птица се блъсна в предното ми стъкло.

— Каква птица?

— Откъде да знам?

— Може би е паднала някъде зад камиона ви?

— Може да сте я видели — намеси се Брандън, — докато сте пикаели.

— Там имаше един мъртъв ястреб — рече Фанчели. — Мислите, че е същата птица? Но какво значение има всичко това?

— Бихме искали да видим стрелите ви, Дон — каза Уолт. — Изработвате ги ръчно, нали?

— Откъде…? Какво ви интересуват стрелите ми? Да не би някой да е застрелял някого? Не съм бил аз.

Уолт извади заповедта за обиск и я връчи на Фанчели.

— Имаме разрешение да претърсим къщата. — Той кимна на Брандън, който избута Фанчели и влезе вътре.

Уолт зърна Дион. Тя беше стояла точно зад вратата, слушайки всичко.

— Там имаше труп! — изтърси Фанчели.

Уолт се напрегна.

— Моля?

— В храстите имаше труп. Мъж. Едър кучи син.

Вече в къщата, Брандън спря и се извърна.

— За кое място говорим? — попита Уолт.

— Пред пикапа ми. Онази нощ.

— Видели сте труп?

— Да.

— И съобщихте ли за това?

— Не съм. Не.

— Защо?

Фанчели изглеждаше объркан.

— Бихме могли да сключим сделчица, а? — предложи той. — Аз видях трупа. Разполагам с това, от което се нуждаете, затова може би ще си затворите очите за туй-онуй?

— За какво?

— Дяволски добре знаете.

— Трябва да го чуя от вас.

— Перата… Взех няколко ястребови пера. Птицата беше мъртва. Самият закон си е тъп, мен ако питате. Взех няколко махови пера. Вашата заповед — това търсите, нали? Стрелите ми. Няма да ги намерите там вътре. Имам работилница в гаража. Нещата ми са там. Ще ви разкажа за трупа, а вие ще си затворите очите за перата. Става ли?

— Първо ще трябва да видим перата — каза Уолт.

— Разбира се, няма проблем.

Фанчели заведе Уолт и Томи Брандън в малкия гараж отзад. В ъгъла имаше работна маса, на която бяха струпани разнообразни материали. Въздухът бе застоял. Няколко нощни пеперуди се блъскаха яростно в стъклото, мъчейки се да избягат.

— Дайте да уточним — предложи Уолт, като оглеждаше едно още неизползвано парче от ястребово перо, — вие не сте съобщили за трупа, защото сте взели ястребовите пера и не сте искали да се замесвате.

— Абе, помислих си да се обадя на 911 или нещо такова. Ама вие проследявате всички разговори, нали? Прав ли съм? Просто не щях да се забърквам.

— Ястребовите пера са били по-важни за вас от мъртвия човек. — Уолт го произнесе като твърдение.

— Знам, че звучи тъпо.

Шерифът изчака Брандън да заеме позиция зад Фанчели, приготвил здравата си ръка.

— Доминик Фанчели — произнесе официално Уолт. — Арестуван сте за нарушаване на Закона за рибата и дивеча.

Преди Фанчели да се усети, Брандън го бе хванал здраво за едната ръка. Без никакво усилие завъртя мъжа към Уолт, който му щракна белезниците.

— Какво става тук, по дяволите? Мислех, че имаме сделка!

Уолт заговори високо, за да го надвика:

— Повикай екипа. Искам да разглобят тази къща пирон по пирон.

Върху лицето на Фанчели изведнъж се изписа ужас.

— Какво, по дяволите, правите?

— Върша си работата — каза Уолт и зърна през мръсните прозорци на гаражната врата отчаяното лице на Дион Фанчели, която изглеждаше така, сякаш й се иска да изчезне.