Смъртоносни разкрития

23.

— Няма приложена снимка — докладва заместник-шериф Дейвид Бломпие, застанал от другата страна на бюрото на Уолт.

Той бе оплешивяващ мъж с дружелюбно лице и издуто коремче. Вече бе получил второ предупреждение да започне режим с физически упражнения и Уолт се страхуваше, че скоро ще се наложи да го отстрани за неизпълнение.

Шерифът гледаше разпечатка на доклада за трансакциите по банковата сметка на Мартел Гейл, която му бе пратена по имейла от „Пърчис Банк“ в Мобийл, Луизиана.

— Гейл е използвал банковата си карта в деня след смъртта си — отбеляза той.

— Изтеглил е целия лимит от четиристотин долара. А на следващия работен ден — още четиристотин.

— И няма снимка.

— На банкоматите на „Сотуут Нешънъл“ има лепенки, на които пише, че се използват камери, но всъщност няма такива. Не помните ли? Това излезе наяве миналата година при…

— … онзи случай с бракониера. Издирването му. Да, помня — каза Уолт.

— Мислите, че е бил убиецът? — попита Бломпие.

— Все още нямаме достатъчно информация за подобно заключение — каза Уолт. — Но е напълно възможно. Добра работа, Дейвид.

— Благодаря. Аз само…

— Свържи се с банката и виж дали има някакъв начин да се следи в реално време използването на банкоматите им. Искаш ли да изкараш малко пари от извънреден труд?

— И още как.

— Съобщи ми отговора на банката.

— Да, сър.

— И, Дейвид? — Уолт го спря на вратата.

Бломпие се обърна в профил — гледката бе впечатляваща.

— Да?

— Ходи във физкултурния салон и зарежи поничките. Последно предупреждение. Трябва да покриеш норматива при третия опит, иначе автоматично си отстранен.

— Да, сър.

— Аз съм с вързани ръце в случая.

— Да, сър.

— Имаме нужда от теб. Нали разбираш?

— Ясно.

Уолт повъртя в ръце листа, като се чудеше дали някой е намерил трупа и го е ограбил, или пък портфейлът на Гейл е бил взет от убиеца му. Сякаш в отговор телефонът иззвъня. Д-р Ройъл Макклуър, който работеше като съдебен лекар, го информира, че са пристигнали резултатите от аутопсията.

Уолт потърси Болд по мобилния и го намери на главната улица, където разглеждал витрините. Взе го с джипа и потеглиха на север.

— Радвам се, че остана — каза Уолт, докато шофираше.

— Жена ми ми отпусна малко почивка. Реших, че след като вече съм тук, защо да не добавя един дълъг уикенд. Не получавам такъв шанс всеки ден. Не съм бил по тези места от години, а и вероятно няма да се върна скоро.

Уолт знаеше истината — Болд подозираше, че смъртта на Гейл е свързана с тази на Вета, и разбираше, че напусне ли веднъж района, ще му бъде по-трудно да се сдобива с информация. Той с нетърпение чакаше резултатите от аутопсията на Гейл и кръвната проба.

Нито един от двамата не споменаваше за тези неща и Уолт се зачуди защо ли, но същевременно се колебаеше сам да зачекне въпроса. Събитията от последната седмица го бяха накарали остро да осъзнае, че съществуват тайни, големи и малки, и те имат сериозна роля в неговия живот и в живота на другите. В известен смисъл всеки играеше някаква роля, криейки много по-сложна самоличност: проблеми, връзки, фантазии, страхове, фобии… Често те бяха сдържани под повърхността, а човекът живееше в постоянни преструвки, като с всички сили се опитваше да попречи на истините да изскочат наяве в неподходящия момент.

Уолт паркира пред медицинската сграда в съседство с болницата и двамата влязоха.

Външният вид на д-р Ройъл Макклуър бе подвеждащ. Бялата коса и старческите петна сочеха, че е около шейсетгодишен, но имаше стегнато тяло и ясни очи. Движенията му бяха живи, а гласът — спокоен, и двете неща някак си успяваха да се съчетаят, за да създадат впечатление за гъвкав ум в улегнала личност. Преди няколко години той бе заел на ротационен принцип позицията на съдебен лекар и бе свършил толкова добра работа, че Уолт го взе на постоянен договор.

Беше им спестена процедурата с докарването на тялото на количка. Макклуър изкарваше тялото само ако Уолт поиска — което той рядко правеше — знаейки, че шерифът предпочита посещение в кабинета пред моргата на болницата.

— При предварителния оглед — започна Макклуър, след като с Болд бяха представени един на друг — ви казах за травмата от тъп предмет върху теменната и тилната кост на черепа. — Той вдигна ръка и докосна собствения си тил. — И подозренията ми се потвърдиха: действително това е причината за смъртта. Човекът е бил ударен силно. Ударът е чист. Било е нещо гладко. Няма частици от дървесна кора или камък в косата или в скалпа. Ударът е бил един. Не мога да ви кажа много други неща. Кръвта му е чиста. Няма наркотици или алкохол, тютюн, трева, нищо. Доколкото мога да кажа, човекът се е въздържал от такива неща. Информацията ми се базира на предположения и не е безспорна, но въпреки това е интересна, поне за мен, затова реших, че може би ще искате да я чуете.

— Разбира се — каза Уолт.

Макклуър сложи на масата купчина от снимките на Фиона.

— Снимки на раната на главата и на отличителните белези, включително няколко татуировки. А от дрехите — каза той, като извади найлонов плик от една кутия и го остави на бюрото, — пръст, заседнала в задните джобове на панталоните и в обувките. И не просто пръст, а чиста, примесена с торфен мъх, предполагам. Макар че вие може да поискате лабораторията да го анализира, за да даде по-точна информация. Но мисълта ми е, че това не е обикновена суха пръст, каквато често виждаме тук. Повече прилича на градинска.

— От разсадник? — попита Болд, привличайки острия поглед на шерифа.

— Защо не? Разбира се. Разсадник. Прилича на пръстта, която ние с жена ми използваме в зеленчуковата ни градина: черен компост, смесен с торфен мъх, за да задържа влагата. Но със сигурност не е типичната крайпътна пръст, която виждаме наоколо. Далеч по-фина е и няма никакви камъчета, листа или клечки. Чиста е.

— Това ще ни помогне — каза Уолт. — И то много.

— Този факт ме отвежда до единственото друго нещо, с което разполагам — рече Макклуър. — И, честно казано, сигурно нямаше да го забележа, ако не беше пръстта, или може би щях, кой знае… — Той се изсмя неловко. Хуморът, с който омаловажаваше усилията си, бе едно от неговите качества, които Уолт харесваше най-много. Това бе рядкост у един лекар. — Ушна кал — каза той, като извади от същата кутия малко пластмасово блюдо петри. То съдържаше четири памучни тампончета върху хартиени клечици.

— Ушна кал — повтори Уолт.

— Полени — каза Болд, като наведе едрото си тяло над бюрото, за да види по-добре.

— Наградата отива у сержанта — усмихна се Макклуър. — Много добре, детектив.

— Използвали сме го няколко пъти. Веднъж при труп, открит в реката.

— Полените най-често полепват по мембраната на синусите преди смъртта или по ушната кал след смъртта. — Той произнесе последната дума отсечено, придавайки й звучене на окончателност. — Извадих ушната кал, но не открих нищо по синусите. Следователно…

— Значи са го влачили през градина или леха или са го хвърлили от камион в купчина градински останки — рече Уолт.

— Аз бих казал, че е първото, но не бих изключил и второто — отвърна лекарят. — По силния оранжев цвят си личи, че полените са много и очевидно еднотипни. Трябва да са били в изобилие.

— По това време на годината? — попита Болд. — Не е ли късничко?

— В природата, да — каза Макклуър. — Тук бих се съгласил. Доста късно е. Но при нас сезонът на растеж е много кратък, детективе. Изключително кратък. Предполагам, че някои зеленчуци или други цъфтящи растения биха могли да изпускат полени по това време, но не съм ботаник. Слънчогледите може би? Лабораторията вероятно е в състояние да идентифицира вида на полените. Но реших, че си заслужава да привлека вниманието ви върху тях. — Тези думи лекарят отправи към Уолт, който кимна и посегна към блюдото петри да го разгледа.

— Ще ги накарам да побързат — каза той.

— Единственото друго нещо, което си заслужава да се спомене и смятам, че би могло да ви заинтересува, е, че доста от контузиите и ожулванията също са получени след смъртта. Макар че драскотините по коленете и лицето са получени, докато още е бил жив.

— Борба ли е имало? — попита Уолт.

— Ако трябва да правя предположения, бих казал, че ударът по тила е бил достатъчен, за да го убие, но може би не го е убил моментално. Той е паднал. Получил е кръвоизлив в мозъка, но през няколкото съзнателни секунди, преди налягането върху мозъка да го надвие, може би е успял да се обърне и да нанесе няколко удара на нападателя си. Може да са се сбили. Не знам. Състоянието на ръцете и устата му показва признаци за такава битка, може би размяна на удари. После ефектът от първоначалната травма го е застигнал. Според мен всеки друг веднага би загубил съзнание от такъв удар, цяло медицинско чудо е, ако при него не е станало така, но той има дебели кости и черепът може да го е предпазил до известна степен. Мозъкът му се е изпълнил с кръв и той е умрял.

— А после са го влачили през градина — каза Уолт.

— Или разсадник — добави Болд.

— Лабораторните изследвания би трябвало да ви помогнат в това отношение — обясни им Макклуър. — Ще опаковам материалите и ще ви ги пратя.

— Ще накарам някого от моите хора да ги закара следобед до лабораторията — каза Уолт, като разиграваше във въображението си борбата и със смущение осъзна, че не бе видял у Винс Уин никакви признаци да е участвал в такава схватка.

— Ако е имало борба — каза Макклуър, като умело изчака вниманието на двамата, — човек с такива размери би могъл да нанесе някои сериозни удари. Може би си заслужава да проверите в спешното отделение.

— Или денонощните магазини — допълни Болд, вперил очи в шерифа. — Тук имате ли такива?

— Добри предложения — кимна Уолт.

Докато двамата се приближаваха към джипа, Болд спря и изчака шерифът да се обърне.

— Жената в разсадника…

— Маги Шарп.

— Тя носеше доста грим. Забеляза ли това?

— Да.

— Тогава ми се стори странно човек, който работи на открито, да си прави труда да се гримира. Ами ако е криела нещо?

— А докато ти си мислеше за това, аз си мислех за Боутрайт. Градинарят разваляше съвсем хубава леха и я засаждаше наново — каза, че било по искане на Боутрайт.

— Сега това определено стои в друга светлина.

— Удар с тъп предмет — разсъждаваше Уолт. — Все се връщам към мисълта за бейзболна бухалка. Марти Боутрайт се занимава с футбол и е стар. Не си го представям да цапардоса Гейл изотзад.

— Може да е градинарят му? Да е използвал дръжка на брадва.

— Ами ако Уин е бил прав? Ако Гейл е бил тук, за да разчовърква стари рани? Уин го подплашва, затова той отива при Боутрайт. Градинарят вижда неканения гост и го халосна с тояга по главата, без да се представи. Боутрайт осъзнава кой е убитият и по някакви лични причини не иска да се забърква, затова нарежда на градинаря да изхвърли тялото и да оправи лехата, която е била разровена при боричкането.

— В такъв случай ще има цял куп улики — каза Болд. — Ако Боутрайт или неговият човек имат пикап, бих започнал оттам. После ще мина към дрехите и дома на градинаря.

— Интересно ще е, ако се окаже, че името на Боутрайт е в същия електронен списък като това на Уин: хората, за които се смята, че са застрашени от Гейл. Този списък би ни помогнал.

— Аз имах един случай, който включваше пансион за сираци. Влязох в контакт с някои хора. Бих могъл да им се обадя.

— Този случай не е твой — напомни му Уолт. — Не бих могъл да искам това от теб.

— Не си го искал. Поне аз не съм чул такова нещо. Както е тръгнало, нищо чудно смъртта на Гейл да се свърже с тази на Керълайн Вета, а това значи, че съм заинтересован.

— Боутрайт няма да ни пусне доброволно — каза Уолт. — А презасаждането на една градина не ми дава достатъчно основание да вляза сам.

— Когато лабораторията установи от какви растения са полените, ще получим места на първия ред или за разсадника, или за дома на Боутрайт.

— Мога да ги накарам да побързат. Но ще започнат най-рано в понеделник. И то само ако им извия ръцете.

— Изглежда ни предстои връзка от разстояние, шерифе. А ти знаеш как свършват те.

— Наистина ми беше много приятно.

— И на мен.

Уолт тръгна към вратата на колата. Болд остана на място.

— Не че ми влиза в работата — рече той. — Но как да го кажа? Баща ти… когато говорихме…

— Баща ми може да бъде истински задник.

— Държеше се доста високомерно — не към мен, а по отношение на теб. Все едно бих могъл да те науча на нещо, като дойда тук. Както казах, не ми влиза в работата…

— Извинявам се заради него.

— Исках да кажа, че греши. Адски греши. Бих могъл да му се обадя и да му разкажа как са минали нещата. Но не желая да го правя без твое разрешение и да се бъркам където не ми е работа.

Уолт едва видимо се усмихна. Стана му приятно. Казаха му много повече неща за самия него, отколкото би искал да признае.

— Бъркай се където искаш — рече той, усещайки как го облива топла вълна на сладко задоволство. — Даже ми се ще да има начин да подслушам този разговор.

Болд се изсмя гръмко. Когато се качи в джипа, колата за миг се наклони към неговата страна. Детективът закопча колана, въздъхна и каза:

— Ще ми липсва това място.