Смъртоносни разкрития

35.

Уолт гледаше как племенникът му работи на своя лаптоп „Мак“ от другата страна на бюрото. Физическата прилика с мъртвия брат на Уолт — високите скули, почти неизменната набола брада, идеалните зъби, мрачната сурова красота — му напомняше колко му липсва пиенето на бира на задната веранда, игрите на софтбол, общата им неприязън към баща им. Беше се опитал да запълни липсата за Кевин след смъртта на Боби и вечно щеше да се чуди доколко това се е отразило на провала на собствения му брак. Двамата с Кевин бяха преживели трудни времена заедно. Като го гледаше сега, съсредоточен, концентрирал цялото си внимание върху едно нещо, той още повече му напомняше за Боби.

До лаптопа лежеше умалена цветна разпечатка на човешки череп, с извити стрелки, които сочеха една област на темето, която приличаше на пъзел. В тъпия край на стрелките с почерка на Макклуър бяха написани мерки, докато върховете им сочеха мястото на удара, който бе довел до смъртта на Мартел Гейл.

— Стандартната бейзболна бухалка е дълга 107 сантиметра — рече Кевин. Седеше срещу чичо си, от другата страна на бюрото на Уолт, и отвореният екран на лаптопа бе обърнат към него.

— Добре.

— Ще го направя по два начина — с различни видове захват. Ела от тази страна.

Уолт заобиколи бюрото и се приведе над Кевин, опрял ръка на рамото на момчето. На екрана се виждаха две анимирани фигури, които приличаха на манекени, върху едноцветен фон. Няколко кутийки със софтуерни инструменти бяха разпръснати по екрана, извън централния прозорец, а в една от тях имаше две по-малки човекоподобни фигурки.

— Отдясно е жертвата — обясни Кевин. — В целия си 195-сантиметров ръст. Шибан гигант. Отляво е убиецът му. Бухалката е в мащаб, а от Гугъл взех средната дължина на ръцете за конкретния ръст. Ти ми даде 163 сантиметра, затова този отляво е 163 сантиметра. Виж какво става.

Той пусна анимацията. Фигурата отляво — която в ума на Уолт не бе „този“, а Кайра Туливич — вдигна бейзболната бухалка и с бавно движение, кадър по кадър, я стовари върху главата на Гейл. Кевин начерта с мишката стрелка към областта на удара и после посочи разпечатката от лявата си страна.

— Изобщо не прилича — разочаровано въздъхна Уолт.

— Прекалено е нисък — каза Кевин, имайки предвид фигурата на Кайра. — Той е бил ударен отгоре по темето. Дори ако му дам по-свободен замах — каза той, като нагласи бухалката в ръцете на Кайра и пусна анимацията за втори път, — бухалката попада горе-долу на същото място. Проблемът е, че този човек просто не е достатъчно висок, за да стигне до темето на жертвата. Затова го вдигнах с едно стъпало нагоре. С осемнайсет сантиметра. Защото човекът с бухалката може да е стоял на стъпало, когато го е халосал. — Той премести по-дребната фигурка. — И макар че сега е по-добре, всъщност е прекалено високо. Искам да кажа, ако жертвата е на идеално разстояние… да. Може да се нагласи така, че да отговаря… — Той премести Гейл напред и този път, като пусна анимацията, бухалката се стовари точно върху темето на Гейл. Уолт потрепери, представяйки си картината на живо. — Но ако разстоянието не е най-идеалното, бухалката пада с цялата си дължина върху темето, образувайки бразда, а не дупка.

— Значи не става — рече Уолт.

— Просто казвам, че са необходими идеални условия — обясни Кевин. — Едно стъпало допълнителна височина и идеално разстояние между двамата. Предполагам, че можеш да опиташ дузина пъти и ще извадиш късмет, ако се получи в един или два от тях. Ударът не е много вероятен.

— А кой е вероятният удар?

— Това е друга работа. Има два варианта. — Кевин смени фигурата на Кайра с друга, по-висока, от кутийката с инструменти. — 183–185 сантиметра. Няма значение дали е държал бухалката с една, или с две ръце. Дължината на ръцете му го компенсира с излишък. Замахът е средно свободен… — Той довърши нагласянето на сцената и задвижи новата фигурка. Бухалката се вдигна високо във въздуха и се стовари, като краят й уцели темето на Гейл — точно както бе предположил Макклуър. — Това си е право в десетката.

— 183–185 сантиметра — замислено изрече Уолт и гласът му издаде неговото облекчение.

Кевин погледна учудено към него.

— Какво толкова му е важното? — Той не изчака отговор. — Пък и не съм казал, че това е единственият вариант, нали? — Когато седнеше зад компютър, племенникът ставаше надменен. Уолт се замисли дали да не го сгълчи, но не искаше да си развалят отношенията. — Ето нещо, което бях забравил: повдигане на пръсти. Когато замахваш наистина силно с бухалка… — Той стана и демонстрира, като замахна високо над главата си, при което се надигна на пръсти. — Ясно ли е? — Отпусна се пак на стола и заработи на лаптопа, сменяйки високия нападател с малко по-нисък. Фигурата се надигна на пръсти и бухалката се стовари по начин, който напълно съответстваше на бележките на Макклуър. Кевин маркира някои области на графиката и накара нападателя отново да се изправи.

Уолт се върна към по-раншната си мисъл: в имението на Енгълтън живееха само две жени. Преди минутка Кевин почти бе изключил Кайра.

— Колко е висок? — попита мрачно Уолт.

Кевин премести стрелката на курсора до темето на фигурата на нападателя и я спря неподвижно там. До стрелката се появи жълт правоъгълник, в който бяха написани мерките: 68 инча.

— Колко прави това в сантиметри? — рече сухо Уолт. Вече знаеше отговора — това бе неговата височина, когато носеше ботуши.

Кевин накара програмата да извърши превръщането. В правоъгълника се появи ново число: 172,7 сантиметра.

— Метър и седемдесет и два — рече Кевин. — Или по-точно метър и седемдесет и два, а когато е изправен на пръсти — около метър и осемдесет и пет.

Уолт си спомни как я бе целунал. Лекичко се бе надигнал, за да достигне устните й.

Той благодари на племенника си и учтиво го помоли да си тръгне, обещавайки, че може би ще успее да му уреди някакъв хонорар като консултант. Кевин отвърна, че парите не го интересуват, макар и двамата да знаеха, че не е така. Момчето носеше багажа на посетителите на хотел „Сън Вали“ и се грижеше за румсървиса. Колко дълго щеше да продължи това?

Уолт затвори вратата на кабинета си, върна се на стола и се втренчи в имейла, който очакваше изпращане — неговата заявка за проверка на отпечатъците. Проблемът му не бе, че не можеше да мисли ясно. Той изобщо не можеше да мисли. Числото „метър и седемдесет и два“ се бе забило в главата му като клин, като бейзболна бухалка в темето му. Мислите му се върнаха към идеалните условия на Кевин: по-дребен човек, застанал на стъпало, на точно определено разстояние от Гейл; или по-едър човек, който с лекота би го убил. Но именно последната възможност не излизаше от ума му, последната възможност, която набираше сила в него като цунами…

Той натисна бутона за изпращане и компютърът издаде свистящ шум, който показваше, че имейлът е пратен.

— Някои случаи остават неразкрити — беше казала тя. — Потъват в архивите.

По онова време той си бе помислил, че защитава Кайра.