Смъртоносни разкрития

17.

— Добре ли си? — попита Болд, който седеше отдясно в джипа.

Беатрис дремеше на задната седалка, местейки мързеливо очи, докато мъжете говореха.

— Да. Извинявай… — рече Уолт. — Поисках от съда разрешение за вземане на ДНК проба и ми отказаха. Става дума за случай със сексуално насилие над малолетна.

— Те са най-трудните.

— Така е. Затова съм малко разстроен.

— Разбираемо е. Няма ли начин да го заобиколиш?

— Може би. Разполагам с дреха — чифт гащички. Но в крайна сметка ще имам нужда от ДНК-то на зародиша, а това явно няма да стане.

— И още един мръсник остава на свобода.

— Нещо такова… — въздъхна тежко шерифът.

— Винаги би могъл да излъжеш копелето и да се надяваш, че ще се прекърши, макар че такива хора рядко го правят. Освен това никога не подценявай един добре подготвен капан. Важното е да го уличиш в престъпление, независимо какво — посъветва го Болд.

И двамата се изсмяха силно.

— Предложението да присъстваш на разговора с Боутрайт още важи.

— Всичко е наред — каза Уолт.

— Няма нужда да ме возиш насам-натам. Мога да си взема кола под наем.

— За мен е удоволствие. Мислех, че бих могъл да разпитам съседите или служителите му дали знаят нещо за Гейл, или за някакви посещения в къщата. Иска ми се да започна да елиминирам възможните заподозрени. Тоест, ако ти ми разрешиш.

— Не ти трябва разрешението ми — каза Болд. — Точно обратното. Аз съм гостът тук и съм ти благодарен, че ми помагаш.

— Ще ми се да поговоря с Матюс — призна Уолт, — ако смяташ, че е възможно.

— Лесно ще го уредя.

— Мога да й платя, ако трябва. Да я докарам тук, ако мислиш, че може да стане.

— Няма нужда — прекъсна го детективът. — Сигурен съм, че ще се радва да помогне. Ако спипаш заподозрян и той се окаже костелив орех, тогава може да я повикаме. Тя е много добра в разгадаването на характери и умее да ги манипулира, използвайки слабите им места. Но това е за по-нататък.

Шерифът забеляза, че Болд се отнесе нанякъде, зяпайки през страничното стъкло. Отначало си помисли, че пейзажът е грабнал вниманието му, обсебил го е, което бе напълно възможно. Но колкото по-дълго продължаваше тишината, толкова повече Уолт подозираше, че има нещо друго… Явно беше дръпнал съвсем неволно някаква струна.

— На страхотно място живееш, шерифе — рече накрая Болд след една дълга въздишка.

Никой мъж над седемдесет не изглеждаше като Марти Боутрайт без помощта на пластичната хирургия. Само воднистите му очи и петнистата кожа по опакото на дланите му го издаваха. Той посрещна джипа на алеята, поздрави и двамата и въведе Болд в къщата. Докато Уолт паркираше черокито, си помисли, че детективът може да бъде сигурен — хора като Марти Боутрайт не посрещаха никого на алеята. Предстоящият разговор изглежда бе стреснал мъжа и го бе поставил в отбранителна позиция още преди да е започнал.

Дървената къща, с площ около 1000 квадратни метра, бе разположена върху три акра, издълбани в хълма, и даваше на Боутрайт открит изглед към района Уорм Спрингс от ски пистите на Сън Вали. Имението бе разположено на две тераси, укрепени с каменни стени, високи около метър и двайсет. По тях едно тясно поточе образуваше водопади и водата му се събираше в езеро с площ половин акър, най-долу, точно до хеликоптерната площадка, която бе предизвикала насмешки от страна на съседите.

В горната част на ливадата, където се издигаше голяма, застлана с плочи тераса и двор за вечеря, един градинар се бореше с някакъв дебел корен, навлязъл в първата от три поредни цветни лехи. Ръчна количка, препълнена с прясна пръст, стоеше до парче найлон и различни градински инструменти.

— Как върви? — попита Уолт и моментално долови смущението на човека. Реакцията не беше нетипична. Той се опита да разведри атмосферата. — Аз имам същия проблем в задния си двор. Не мога да ги спра тези неща.

— Пресадих една местна трепетлика преди седем години и оттогава всеки ден се проклинам за това решение. Ако бях взел от разсадника… Те не пускат такива корени. Тези, местните… проклетиите им изскачат отвсякъде и през повечето време ги оставям на мира, но не и когато навлизат в цветните ми лехи.

— Разсаждате, значи.

— Да. — Мъжът вече изглеждаше по-отпуснат.

— През юли? — Уолт се стараеше да звучи по-скоро любопитно, отколкото обвинително.

— Г-н Боутрайт поиска да го направя.

— Лош избор на време.

— На мен ли го казвате? Тия дни е прекалено горещо, за да може нещо да се хване както трябва. По мое мнение лилиите се справяха добре. Ще я запълня с едногодишни растения, а другата година вече ще му мисля.

— И другите лехи също ли?

— Кой знае? Следите ли футболната лига? — попита неочаквано градинарят.

— Предпочитам бейзбола.

— Е, нека ви кажа нещо: когато работите за г-н Боутрайт, научавате, че той е едновременно треньор и защитник. Като каже да направите нещо, правите го, иначе отивате на пейката. В моя случай това означава опашката за безработни. Затова изпълнявам.

— Разбирам. — Уолт се замисли как да подходи. — Понякога виждате ли тук някои футболисти?

— Майтапите ли се? Това място е като хотел.

— Някой, когото може би познавам?

Градинарят изглеждаше горд от положението си на вътрешен човек.

— Треньорът и няколко от помощниците му бяха тук миналия уикенд. Чух, че собственикът щял да идва за търга на вино тази година. Знаете ги тези хора, шерифе. Приеми всяка вечер. После хоп в самолета и обратно. Не се спира на едно място, а и по-млад няма да стане.

Мъжът обичаше да приказва. Уолт нямаше нищо против.

— А някои играчи?

— Проведе разговори с неколцина нападатели по време на селекцията. И с един атакуващ полузащитник, същото момче, за което написаха онази книга — „Сляпата страна“ — горе-долу по същото време. Но напоследък не е идвал никой или поне аз не знам. — Загорелият от слънцето мъж се подпря на лопатата, явно доволен, че има повод да си почине. — Но трябва да питате Мери — секретарката му. Тя е наблизо. Офисът й се намира на долния етаж, в северното крило.

— Сигурно ще ми е нужна карта.

— Тука сте прав.

— А като шеф добър ли е?

— Ами аз всъщност отговарям пред Деби, една от трите помощнички на Мери. Нямам контакт със самия г-н Боутрайт. Деби е свястна. Дават ми на практика неограничен бюджет. Това е работа мечта. Заплатата е отлична, получавам много допълнителни облаги, а и през повечето време не се занимават с мен.

— Искаш ли да се сменим? — попита Уолт и си спечели едно кискане. — Има ли нещо, което един шериф трябва да знае за г-н Боутрайт, а аз да не го знам?

— Казах ви, това е работа мечта.

— Интересувам се от един защитник. Вече не играе. Може би е идвал по някое време през последните два дни. Едър мъж, то се знае. Може да е бил сам. Може да е носил джинси и кожено палто. Казва се Мартел Гейл.

— Гейл Стихията? Мамка му, мисля, че щях да го позная. Обичах да го гледам. Слушайте, аз не виждам гостите толкова често, пък и правичката да си кажа, не им обръщам кой знае какво внимание, освен ако случайно не позная някого. Обичам спорта и бих казал, че съм голям фен, но половината от хората, дето идват тук, не ги познавам по физиономия. С момичетата е друго. Трудно е да не ги гледаш, нали разбирате за какво говоря…

— Момичета или жени?

— Вече ви казах достатъчно. Трябва да се връщам на работа.

Уолт не погледна веднага зад себе си, но бе забелязал трепването в очите на мъжа и подозираше, че той е видял някой да ги наблюдава. Може би Мери или някоя от трите й помощнички.

Изкушаваше се да попита за Керълайн Вета, но нямаше нейна снимка, пък и това беше работа на Болд, не негова.

— Как мислите, бихте ли могли да попитате Деби така, неофициално, дали Гейл се е мяркал през последната седмица?

— Ами предполагам, че да. — Градинарят изглеждаше изненадан.

— Бих могъл и аз самият да го направя — каза Уолт, макар да не беше сигурен в това, — но искам просто да взема автограф за племенника ми и затова се опитвам да хвана Гейл, докато още е в града. Обаче, когато шериф пита за нещо, хората смятат, че работата е важна, а няма такова нещо, та това ме затруднява.

— Разбирам.

— Вече питах Винс Уин, но той не е в толкова добри отношения с Гейл.

Градинарят се извърна и продължи да се бори с корена.

— Не трябва да се размотавам — каза той.

Дали не е заради споменаването на Уин, зачуди се Уолт. Или мъжът бе получил втори сигнал от къщата?

— Приятно ми беше, че си поговорихме — каза Уолт.

— Ще питам, ако мога — обеща градинарят, без да откъсва поглед от разровената леха.

— Сигурен съм, че не ви казвам нищо ново — рече Уолт, — но съм чувал, че водата спира корените. Сложете проблемното дърво на островче и всичко ще е наред.

Градинарят вдигна глава и изгледа единствената група трепетлики в избуялата трева между ливадата и автомобилната алея.

— Може да ми свърши работа — каза той.

— Просто хрумване — рече Уолт, но умът му се бе отнесъл към Боутрайт, Уин и мъртвия мъж, Гейл. Също както с дърветата, ако той и Болд успееха да им попречат да се разпрострат и свържат с помощниците и адвокатите си, може би щяха да имат малък шанс да измъкнат някаква истина от тях. Отговорът вероятно беше в изолацията, само че Уолт нямаше представа как да го постигне при наличието на имейли и мобилни телефони и предвид сложната природа на бизнеса им. Освен ако не намереше начин да настрои единия срещу другия. Някой от двамата трябваше най-малкото да се е чул с Гейл, независимо дали имаха връзка със смъртта му, или не. А след като Боутрайт разчиташе на екип от лични секретарки, сигурно дори имаше нещо документирано на хартия, за което да се хванат.

Той тръгна из имението, чудейки се дали и Гейл не е правил същото някоя нощ, след като са му отказали среща с Боутрайт, и дали не се бе случило именно това с Уин в нощта, когато агентът бе стрелял в мрака.

Четирийсет минути по-късно Болд се качи в джипа, Уолт запали двигателя и потегли от имението.

— Всеки си има тайни — промърмори най-сетне Болд. — Но този е ненадминат. Предполагам, че е натъпкал няколко мазета с тях.

— Толкова добре ли мина?

— Отнасяше се с мен, сякаш съм момче за всичко.

— Има ли някаква връзка с Керълайн Вета?

— Той знае много повече, отколкото казва — рече Болд, — това е сигурно. Но е правил толкова много сделки в продължение на толкова много години, разправял е толкова много лъжи, че е истински спец. Или може би е одъртял дотам, че вече сам си вярва.

— Приключи ли с него?

— Сигурно се шегуваш?

— Има ли някакъв шанс да изискаш по съдебен ред календара с личните му задачи?

— Гейл?

— Да, за това си мислех — призна Уолт. — Казаха ми, че секретарките управляват живота му и се разпореждат с всяка секунда от времето му. Заобиколили са го отвсякъде.

— Може и дотам да се стигне — каза Болд.

Свали прозореца и сложи ръка отвън, протегнал пръстите си срещу вятъра.

Беатрис стана и побутна с нос задния прозорец, така че Уолт също свали своя.

Детективът повиши глас над свистенето на вятъра.

— Ако поискам съдебно разпореждане срещу такъв човек, съдът ще се мотае дълго, преди да реши, а накрая ще ми откажат. Всеки е футболен фен, дори съдиите.

— Но ние и двамата искаме, нуждаем се от едно и също нещо: календара с личните му задачи. Така че ако аз намеря начин да надзърна в тефтерчето му, ти също ще извлечеш полза. Гарантирам ти го.

— Разполагаш ли с някакво средство да постигнеш това?

— Не. Не още. Но може би Уин ще ми го даде — или по-точно на теб. Ако той може да свърже Гейл с Боутрайт… Ами, един от съдиите тук е рефер в местната лига по софтбол.

— Какво общо има това с цената на петрола? — попита скептично Болд. — Мрази футбола.

Беатрис излая срещу вятъра.

За миг на Уолт му се стори, че това може да е бил детективът.