Смъртоносни разкрития

10.

Изкушението се оказа твърде голямо и Уолт се отклони от Щатска магистрала 75 при дъсчената ограда. Мина през голямата дървена порта и сви наляво и нагоре по хълма към няколко ели.

Приближи се към бунгалото за гости на Енгълтън, мислейки какво извинение да даде за посещението си. Спря и се върна при черокито, за да си вземе фотоапарата.

Някакво движение привлече погледа му и той се озърна към главната къща навреме, за да види женски силует, застанал на прозореца на първия етаж. Беше Кайра. Държеше нещо в ръка, напряко на гърдите си — той осъзна, че е бейзболна бухалка.

Фиона отвори вратата на бунгалото. Носеше тениска, тъмносин клин и джапанки. Косата й беше прибрана нагоре и хваната с две пластмасови щипки.

— Проблеми ли има? — попита тя.

— Ти не отговаряше на обажданията — каза той.

— Не — отвърна тя.

— Стана произшествие: един човек стрелял в задния си двор, убеден, че негов клиент го преследва. Трябваха ми няколко снимки. Направих ги сам, не е кой знае какво.

— Брокер ли? Не бих искала да съм финансов консултант в този град точно сега. Не мога да си представя какви суми трябва да са загубили хората.

— Не, не е инвеститор, спортен агент е. Сторило му се, че някакъв бивш футболист се промъква в задния му двор, и решил, че е по-безопасно да го гръмне, отколкото да му каже здрасти. — Подаде й фотоапарата си, за да покаже, че посещението е делово, а не лично. Не беше сигурен защо смята това за толкова важно.

Тя се олюля и направи крачка назад, изгубила равновесие. Той я хвана за лакътя и я задържа.

— Казваш, че е видял този… футболист? — попита Фиона.

— Не. Мисля, че му се привижда от уискито. По-вероятно е бил някой съсед.

— Влез — каза тя, като взе фотоапарата. — Искаш да ти ги разпечатам ли?

— Да, моля. — Уолт пристъпи вътре.

— Кафе? — попита тя.

— Да, ще пийна…

— Седни.

— Хубаво място — каза той.

— Никога ли не си идвал тук?

— Не.

— Колко неучтиво от моя страна. Не мога да повярвам, че ти е за първи път.

Бунгалото бе построено в стил на английска вила. Лесли Енгълтън имаше добър вкус и дълбоки джобове.

— Разтревожих се за теб — изтърси Уолт.

— За мен ли? Много мило. Но съм добре. Просто съм се усамотила. Познаваш ме. — Фиона напълни чайника. — Правя го от време на време.

Тя запали печката и седна пред един лаптоп на масата. Порови в една кутия с жици в краката си и свърза фотоапарата с компютъра.

— Ти ли си я правила? — попита той, възхищавайки се на снимката на чернокожа жена, застанала на една веранда и държаща в ръце уплашено детенце.

— Да. Точно след урагана Катрина.

— Силна е.

— Благодаря. Та кой беше този с пистолета? Спортният агент?

— Повярвай ми, не те интересува. Просто още един човек с пистолет, който не бива да пие. Отправих му предупреждение.

Тя като че ли се готвеше да каже нещо, но си замълча.

— Доколкото разбирам, наоколо не са се мяркали натрапници? — попита той.

— За протокола: опитах се да накарам Кайра да отидем на пътешествие. И това беше преди лагера и туристите. Просто предпочитах да не оставам тук. Заради нея, не заради мен — добави Фиона, като наблегна на тези думи. Може би малко прекалено силно, помисли си той. — Тя няма нужда от повече стрес.

Уолт си спомни как бе видял Кайра с бухалката, и чак сега разбра смисъла на това.

— Гили е добър следотърсач — каза той. — Мисля, че ще хванем нашия човек.

— Не бих се оплаквала. Но сериозно, агентът знаеше ли със сигурност, че е бил онзи футболист? Не ти ли се вижда странно?

Водата вече завираше. Тя се върна при печката.

— Има някаква стара история между тях двамата.

— Каква история?

— За пари. Тази нощ определено си доста любопитна — забеляза той.

— Обичам да съм в час със случаите ти, да знам какво правиш.

— Откога? — попита Уолт.

— От… не знам. Просто е така. Особено след онзи натрапник у Бъркхолдър или сега с този, другия.

— Предполагам, че може да е един и същи човек, макар че разстоянието е голямо.

— Не чак толкова…

— Освен това къщата на Бъркхолдър е била празна. При толкова много празни къщи в околността защо да напада онази, в която има възможност да налети на някого?

— Защото е по-добре заредена. С прясна храна.

— Значи вече се правиш на детектив? — усмихна се той, но веднага се поправи. — Това беше шега.

— Ха-ха-ха… — засмя се пресилено Фиона.

— Слушай, двамата с Гили намерихме едно място пред къщата на Бъркхолдър, където тревата беше утъпкана. Този човек е проучил нещата и е избрал момент, когато в дома е нямало никого. Та недей да се притесняваш, че ще се появи тук.

— Затова ли паркира джипа си на върха на хълма, където всеки може да го види?

— Забелязала си — учуди се той.

— Имам око на фотограф. Не изпускам много.

— Не, наистина не изпускаш.

Снимките му вече се бяха прехвърлили. Фиона заработи на лаптопа. Уолт стана и надникна над рамото й, впечатлен от начина, по който тя дооправяше всяка.

— Това е изумително — възкликна тихо той.

— Човек може да направи абсолютно всичко с една снимка. Знаеш го.

— Ти можеш. Но не и аз.

— Това типично ли е за незаконно пребиваващите в гората? — попита Фиона. — Да проучват къща по този начин?

— Вероятно не.

— И аз мисля, че не е.

— Хубаво е, че държите всички лампи светнати — каза Уолт. — Така той ще стои настрана, ако вече не е напуснал района. — Замълча за миг. — Защо все говорим на служебни теми? Не дойдох тук, за да ти дам апарата си. Това ми хрумна в последния момент.

— Тогава защо дойде?

Той не се поколеба. Толкова време бе прекарал в обмисляне на този момент, на правилната ситуация, а не бе измислил нищо.

Наведе се и я целуна. Очите й отразиха изненадата й, но устните й, топли и сладки като вино, се притиснаха по-силно към неговите. А после тя затвори очи, ръцете й обхванаха главата му и тялото й се разтресе като от гърлен смях.

Той се дръпна, но тя не го пусна и каза:

— Не… Не смей да спираш — и продължи да го целува жадно.

Столът й се катурна назад и Уолт я сграбчи в ръце, за да не падне. Усещаше тежестта и топлината на тялото й, притиснато към него, докато я отпускаше леко на пода.

Косата й се разпиля като ветрило върху килима. Тя се смееше като дете, което отваря неочакван, но отдавна жадуван подарък. Телата им се докосваха, ръцете им започнаха да проучват другия с наслада. Тя прокара пръсти покрай ухото му, държейки лицето му близо до своето, и успя да промълви:

— Защо чакаше толкова…

Уолт отговори с усмихнати очи. Изтри с пръсти една сълза, търколила се по бузата й.

— Ще посмеем ли да направим това? — прошепна той.

— И още как — отвърна тя задъхано, като издърпа ризата от колана му и плъзна ръце нагоре по гърба му, от което го побиха тръпки.

Времето спря всички мисли. Уолт се откъсна от себе си, от всичките си планове и предварителни решения. Събориха една ваза от масата. Когато той посегна да я изправи, Фиона се изсмя по-силно и го плесна по ръката, а после я хвана и насочи пръстите му надолу. Уплашен и въодушевен, намирайки се едновременно там и някъде другаде, той усети как тя откликва на докосването му, разтваряйки крака, и топлината й бе всепоглъщаща. Ароматът й, свещен и загадъчен, го потопи и опияни. Беше замаян от нея, завладян, ала не докрай подготвен, боеше се от неопитността си. Но изведнъж й се отдаде изцяло, като внезапно се озова отвъд пределите на всякаква логика или мисъл, тласкан от изначалната човешка жажда да се съедини с нея.

Когато всичко свърши, когато по лицето й запламтя червенина и голата й плът настръхна, Фиона отвори очи, взря се в тавана и се усмихна дяволито, после се засмя.

— О, боже — въздъхна тя. Хвана го за косата и дръпна, отново се изсмя, а после повтори по-тихо: — О, боже.

Той й отговори, но не с думи — не можеше да намери такива, всичките го бяха изоставили… Вместо това стисна ръката й и както лежеше до нея, докосна с нозе тънките й глезени, така че краката им се преплетоха, както допреди миг се бяха преплели телата им. Заедно се втренчиха в тавана.

— Трябва да ми обещаеш — каза тя, — че никога няма да се преструваш, че това не се е случило. Само това искам от теб.

— Обещавам.

Минутите се нижеха бързо… Фиона го докосваше леко, сякаш искаше да се увери, че той още е там, до нея.

— Има моменти, които никога не забравяш — прошепна тя. — Този е един от тях.

— Съгласен съм.

— Не казвам, че трябва да се случи отново. Нито пък, че няма да се повтори. Просто трябваше да стане сега. И стана. И не бива да изпитваме никакви съжаления.

— Не. Нямам такива. Не и аз — каза той.

— Не си длъжен да ме ухажваш, но не бива да ме пренебрегваш.

— Никога. Не е възможно.

— А аз обещавам да се държа с теб напълно делово пред хората. Знам, че няма да ти е лесно. Не искам да се тревожиш за това.

— В момента дори не го мисля. И със сигурност не се тревожа за нищо, освен да не те разочаровам, защото не искам това да стане никога. Ако можех да опаковам цялото щастие на света и да ти го подаря, бих го направил. Каквото и да означава щастието за теб, каквото и да искаш — бих ти го дал.

— Тогава ще трябва да опаковаш себе си — каза тя, а пръстите й намериха лицето му и го опипаха като пръсти на слепец. Щом усети, че се усмихва, тя отдръпна ръката си. — Знам, че не можеш да останеш — каза Фиона, — но ми се ще да бъдем заедно колкото може повече. Искам да заспя в обятията ти и никога да не се събуждам.

— А аз искам да се изкъпем заедно — рече той. — Да насапунисам тялото ти.

— Сега ли?

— Защо не?

По-късно Уолт слушаше все още къкрещата в чайника вода, концерта на нощните създания — щурци и жаби, които огласяха нощта. Сред всичко това долавяше непрестанно, успокояващо котешко мъркане и очите му най-сетне се спряха на раираната котка, която лежеше свита върху една възглавница на дивана. Не я бе видял досега.

— Как се казва? — попита той.

— Ейнджъл — назова я Фиона. — Женска е.

Той кимна.

— Никога не е зле да имаш един ангел наоколо — каза тя. Носеше хавлиен халат, пристегнат здраво около тънкия й кръст, докато приготвяше чай за двамата, и му донесе една чаша. Той отново бе облякъл униформата си, овлажняла по раменете от мократа му коса.

Фиона седна с кръстосани крака на дивана. Той се втренчи в нея. Котката стана и се покатери в скута й.

— Това ми харесва в теб…

— Че съм мълчалива ли?

— Да.

— И на мен. — Тя се поколеба. — Тази нощ ти се държа като осемнайсетгодишен.

— Имала си няколко такива, а? — дяволито я изгледа Уолт.

Тя го замери с лъжичката и го улучи в гърдите. Той я улови, докато падаше, и я остави на масичката за кафе.

— Не се задълбочавай много върху това — предупреди го тя.

— Изкушавам се — каза той, — но не смятам да го правя.

— Ти си добре дошъл тук по всяко време. Когато поискаш.

— Също и под душа ли?

— Не бъди нахален.

— Ами ако те помоля?

Тя се изсмя.

— Тази нощ те чух да се смееш повече, отколкото през всичките две години, откакто те познавам.

— Не си ме познавал достатъчно…

— Може би — призна той. — Макар че в библейския смисъл…

— Млъквай! Ако имах друга лъжичка, щях да те замеря и с нея.

Той й подаде лъжичката. Очите й заблестяха ярко, докато тя се преструваше, че ще я хвърли пак, после я остави.

Той въздъхна доволно.

Двамата се втренчиха един в друг.

— Искам да знаеш — каза тя. — За мен нещата са сериозни. Но това не значи, че и за теб трябва да е така. Сега ти давам възможност да се измъкнеш. Тази нощ. В този момент. Без последици. Все едно нищо не е станало. Но ако не се възползваш, ако останеш и решиш да си пробваш късмета, това е съвсем друга работа.

— Разбрано — каза той. Не искаше такава възможност. Щеше му се да спи тук. И да й каже, че е мечтал за това, фантазирал си е за него и то е надхвърлило всичките му очаквания, защото не би могъл да си представи колко спокойно ще се чувства с нея. Усещаше се преобразен. Ако не бяха децата, щеше да избяга с нея, при условие че тя е съгласна да го вземе. И изведнъж осъзна, че тя би се съгласила, би го взела… Това го натъжи.

— Върви си вкъщи — каза тя.

— Винаги ли си такава командаджийка?

— Само когато се страхувам да не изгубя нещо.

— Това няма да стане.

Той остави студената чаена чаша, отиде до нея, за да я целуне по бузата, но тя му предложи устните си и те се целуваха, докато котката не слезе възмутено от скута й.