В очакване на сряда

9

Работата с бормашината бе престанала, но на нейно място се появиха мощни удари с чук, от които цялата къща кънтеше и се тресеше. Фрида направи чай на Джоузеф, за да може оглушителният шум да спре поне за няколко минути. Джоузеф седна на стълбите и сложи чашата в големите си мръсни длани.

— Къщата си я бива — каза той. — Стените са хубави, тухлите са чудесни. Дай ми шест месеца, за да махна всички стари покрития, целия гипсокартон и…

— Не, дори и не искам да чувам за това!

— Защо?

— Шест месеца?! Това звучи ужасно.

— Говорим си. Просто си говорим.

— Добре. И понеже си говорим, ще ми кажеш ли какво става с новата вана? Къщата ехти от бормашини и чукове, цялата баня е разбита, а от ваната няма и следа.

— Не се безпокой. Работата върви. Помислил съм за всичко. Накрая ще сложим ваната. Щрак, и готово.

Изведнъж се раздаде остър електронен звук — старо поп парче, за което Фрида не можа да се ориентира откъде се чува. Телефонът на Джоузеф беше на масата зад нея. Тя го взе. На екрана се изписваше името "Нина". Подаде телефона на Джоузеф, той видя името и тръсна глава.

— Някоя жена, която избягваш ли е? — попита Фрида.

Джоузеф се смути.

— Една жена, с която понякога се срещам. Тя обаче постоянно ми звъни.

— Най-добре е открито да казваме на хората какво чувстваме — не се стърпя Фрида и додаде: — но аз нямам намерение да ти давам каквито и да било съвети, освен за банята и как по-скоро да я завършиш.

— Добре, добре — надигна се Джоузеф. Той подаде чашата си на Фрида и се качи обратно нагоре по стълбите.

Когато остана сама, Фрида изпи два парацетамола с малко вода. След това се зае да прегледа служебните си имейли. Повечето от тях изтри, а на други не сметна за нужно да отговори. Но един от имейлите ѝ беше изпратен от Паз от клиниката, в която Фрида работеше и от години заемаше щатна длъжност. Паз питаше дали е възможно Фрида да ѝ се обади по телефона. Имаше и друг имейл, над който тя се подвоуми. Беше от жена на име Марта, която го бе написала от името на своя стар приятел и пациент на Фрида Джо Франклин. Тонът ѝ бе извинителен: Джо не знаеше, че тя пише този имейл, а самата тя се притесняваше, че го прави — но дали Фрида имаше представа кога ще се върне отново на работа? Джо не желаеше да посещава психотерапевта, когото тя му бе препоръчала, а в същото време се чувстваше зле. Не беше ставал от леглото от няколко дни.

Фрида си помисли за лекуващия я лекар и за приятелите си: всички те настояваха тя да си остане вкъщи поне още няколко седмици. Представи си Джо Франклин, който седи в кабинета ѝ с лице, заровено в дланите, и стичащите се между пръстите му сълзи. Тя сбърчи чело и написа имейл: "Скъпи Джо, можем да се видим по обичайното време утре, вторник, ако това е удобно и за теб. Очаквам отговор. Най-добри пожелания, Фрида Клайн".

След това взе телефона и се обади в "Складовете", както се наричаше клиниката. Паз отговори и веднага започна да я разпитва как са нещата при нея и как е със здравето — това, за което сега всички я питаха. Беше нещо като препятствие, с което се сблъскваше отново и отново.

— Рубен се тревожи за теб, както и всички ние — каза Паз.

Рубен бе човекът, който навремето беше основал "Складовете". Като млад лекар, благодарение на своята ярка и харизматична личност, бе успял да популяризира нов вид терапия, а по време на специализацията на Фрида бе станал неин личен ръководител. С течение на годините се бе превърнал в един уморен скептик.

— И?

— Исках да разбера как си. Един човек се свърза с нас. Искаше да се срещне с теб. Имам предвид като пациент. Казах му, че не си добре.

— За бога, Паз, престани да тръбиш за моите здравословни проблеми.

— Но той много настояваше. Говореше с отчаяние.

— Ще му се обадя.

— Сигурна ли си, Фрида?

— Бездействието ме срива.

Името му беше Шеймъс Дън. Когато Фрида набра; номера му, той веднага се обади. Тя се представи.

— Удобно ли е да поговорим?

— Да. Напълно. — В гласа му прозвучаха напрегнати нотки.

— Искате ли да дойдете да се видим?

— Да. Непременно. Мисля — чувствам, че нещата не търпят отлагане. Бих желал да се срещнем в най-скоро време.

— Как открихте името ми?

— Приятел на мой приятел ви препоръча — отвърна Шеймъс. — С големи суперлативи.

— Можем да се срещнем за опознавателен сеанс — каза Фрида. — След това ще решите дали съм подходящият човек за вас, а аз ще преценя дали бих могла да ви помогна. Съгласен ли сте?

— Да. Добре.

— Можете ли да дойдете утре сутринта в единайсет?

— Да. — Последва пауза. — Смятам, че ще ме намерите за много интересен.

Фрида почувства внезапно пулсираща болка в слепоочието. Себелюбие. Това не беше добро начало.

Шеймъс беше млад мъж, строен и елегантен, с правилни черти и лъскава кестенява коса, сресана назад. Беше облечен с тъмно сако с красива кройка, панталони от черно рипсено кадифе и лилава риза, която леко проблясваше на слънчевата светлина. Фрида се запита колко ли време му е отнело да се приготви за срещата. Ръкостискането му беше здраво, макар и дланта му да бе леко влажна. Говореше ясно и отривисто. Когато на лицето му се появяваше усмивка, тя в повечето случаи бе не на място. Мъжът произнасяше името ѝ малко по-често от необходимото.

— И така, Фрида, как ще процедираме? — попита той, след като се настани срещу нея и сложи дланите си върху коленете.

— Бих искала да науча някои основни неща за вас и след това ще ми кажете причината, поради която сте тук.

— Основни неща? Добре. Възраст, професия, и всички онези данни, с които се попълват формулярите?

— Нещо такова.

— На двайсет и седем съм. Занимавам се с маркетинг и продажби и съм много добър в това. Успявам да накарам клиентите да купят неща, за които дори не са подозирали, че биха желали да купят. Може би не одобрявате това, Фрида, но такъв е днешният свят. Ние не се стремим да разберем от какво имат нужда хората, за да можем после да им го предложим. Ние създаваме у тях потребност, а после я задоволяваме.

— В Лондон ли живеете?

— Да. В Хароу[9].

— Разкажете ми за семейството си.

— Баща ми почина, когато бях на седемнайсет. Изобщо не ми беше мъчно. И без това нямаше голяма полза от него, а и той за всичко ме критикуваше. Почувствах радост и облекчение, когато си отиде. Но майка ми — майка ми е друго нещо. Тя ме обожава — за нея аз съм галеникът на семейството. Имам две по-големи сестри, а аз съм се родил доста години след тях. Тя още пере дрехите ми, можете ли да повярвате? А аз ходя при нея на обяд всяка неделя. Само аз и тя.

— Сам ли живеете?

— Различно. Обичам да си живея сам. Никога не се чувствам самотен и имам много приятели. — Той млъкна, погледна я, усмихна ѝ се и отново впери поглед в дланите си. — И приятелки. Мисля, че жените ме харесват.

Знам как да ги направя щастливи.

— И успявате ли?

— Какво? — сепна се той.

— Да ги направите щастливи.

— Вече ви казах. Но само за кратък период от време, защото не обичам сериозните връзки. Не съм от мъжете, които остават верни в любовта. Обичам разнообразието, възбудата, вълнението. Обичам сърцето ми да бие лудо. Когато бях дете, крадях само заради тръпката. Това шокира ли ви?

— Трябва ли да съм шокирана?

— Не знам. Както и да е, същото е и с жените. Харесва ми, когато започвам някоя нова връзка, преследването. Затова и в работата си съм толкова добър. Изпитвам истинска наслада, когато убеждавам хората да купят неща, от които всъщност нямат нужда. Изпитвам истинска наслада, когато карам жените да ме желаят. Само с майка ми съм кротък и смирен.

Фрида го погледна изпитателно. На челото му бяха избили капки пот, въпреки че в кабинета беше доста хладно.

— Ако толкова много харесвате живота си, защо сте тук при мен?

Шеймъс изправи рамене и си пое дъх.

— Обичам да имам власт над хората. — Тя забеляза как преглътна и когато заговори отново, вече беше с по-бавно темпо, като че ли преценяваше всяка своя дума. — Спомням си, че когато бях момче, често подстригвах косата на баща ми. Баща ми беше едър мъж, много по-едър от мен, с масивно тяло. Имаше дебел врат и широки рамене и до него аз се чувствах дребен и незначителен. Но от време на време хващах онези остри ножици, а той затваряше очи и ме оставяше да му подстрижа косата. — Той спря за момент, като че ли припомняйки си нещо. — Почти усещам влажната му коса и мириса ѝ. Как заравям пръстите си в нея, докосвайки кожата отдолу. Миришеше на него. Когато ме оставяше да подстригвам косата му, знаех, че ми дава власт над себе си. Още чувам щракането на остриетата. Можех да го убия с ножиците. Имах власт над него и това ме караше да се чувствам едновременно и силен, и крехък. Грижейки се за него, използвах предмет, който можеше да го нарани.

Мъжът вдигна очи към Фрида и срещна сериозния ѝ поглед. Размърда се неспокойно и попита:

— Извинете, нещо не е наред ли?

— Защо казвате това?

— Не знам, изглеждате ми озадачена.

— Продължете — подкани го тя. — Какво щяхте да кажете?

— По-рано обичах да измъчвам животни. Това ме караше да се чувствам по същия начин. Бяха най-вече дребни твари, птички и насекоми. Но понякога и котки, веднъж дори куче. А сега жени.

— Харесва ви да измъчвате жени?

— И на тях им харесва. На повечето.

— Имате предвид, да ги измъчвате, когато правите секс?

— Естествено. Нима всичко това не е част от секса — измъчване, задоволяване на сексуалното желание, причиняване на болка и на върховно удоволствие, стремеж да покажеш кой е господарят в любовната игра? Но сега — сега е малко по-различно. Срещнах една жена. Даниел. Тя казва, че към прекалил. Изплашил съм я с нещата, които съм направил. Казва също, че не иска да се виждаме, докато не потърся лекарска помощ.

— Искате да кажете, че сте тук, защото Даниел ви е накарала да дойдете?

— Да.

— Наистина ли?

— Не ми ли вярвате?

— Интересно ми е, че се описвате като човек, който обича да има власт над хората. Но сте се вслушали в думите на Даниел, реагирали сте на нейната загриженост и сте предприели действия.

— Тя смята, че бих могъл да извърша нещо — нещо, което да ми причини сериозни неприятности. Не става въпрос за убийство на котка. Мисля, че е права… И аз смятам същото.

— Искате да кажете, че се безпокоите, че може сериозно да нараните някого?

— Да.

— И това ли е всичко, което имате да ми кажете?

— Всичко ли? Че това не е ли достатъчно?

— Като оставим настрана притесненията на Даниел, които и вие споделяте, има ли нещо друго, което ви тревожи?

— Ами… — Той отново се размърда в креслото си, за момент отклони погледа си, после пак се загледа във Фрида. — Не спя много добре.

— Продължете.

— Отначало заспивам нормално, но по някое време се събуждам и после пак заспивам отново, или повече не мога да заспя. Тогава лежа буден в леглото и си мисля за проблемите.

— Какви проблеми?

— Нали знаете. Незначителните неща стават особено значими в три през нощта. Но на всеки човек понякога му се случва да изживява периоди на безсъние. Освен това донякъде съм си изгубил апетита.

— Не се ли храните добре?

— Не за това съм тук. — Той като че ли изведнъж се разгневи. — Дойдох при вас заради склонността си към насилие. Нужна ми е помощта ви.

Фрида седеше в червеното си кресло с изправен гръб. Снопове слънчева светлина нахлуваха през прозореца и като речен поток минаваха през стаята, където тя казваше на пациентите, потърсили помощта ѝ, че могат да споделят с нея всичко, абсолютно всичко. Ребрата я боляха, а в крака ѝ болката бе нетърпима.

— Не — каза тя накрая.

— Моля?

— Не мога да ви помогна.

— Нищо не разбирам. Идвам тук и ви казвам, че може сериозно да нараня някого, а вие ми отговаряте, че не можете да ми помогнете?

— Точно така. Аз не съм подходящият човек.

— Защо? Нали сте специалист в тази област — чувал съм за вас. Знаете всичко за хората като мен.

Фрида си помисли за Дийн Рийв — мъжа, който беше отвлякъл едно малко момиченце и след години го бе превърнал в своя покорна съпруга; който беше отвлякъл едно малко момченце и се бе опитал да го превърне в свой собствен син; който, благодарение на несъобразителността на Фрида, беше скрил в дома си и малко след това бе убил една млада жена, тъй като се бе изпречила на пътя му; който все още беше някъде тук с лукавата си усмивка и дебнещ поглед. Тя сякаш отново усети как ножът се забива в тялото ѝ.

— И какви са хората като вас? — попита Фрида.

— Знаете какви — хора, които вършат лоши неща.

— Вие вършили ли сте лоши неща?

— Все още не. Но усещам импулса вътре в себе си и не искам да излезе извън контрол.

— В случая е налице парадокс — отбеляза Фрида.

— Какъв парадокс?

— Фактът, че ме молите за помощ най-вероятно означава, че в действителност нямате нужда от помощ.

— Как така?

— Тревожи ви това, че изпитвате склонност към насилие, че не изпитвате състрадание. Но сте се вслушали в думите на Даниел. И търсите помощ. Това е белег за вътрешно прозрение.

— А измъчването на животни?

— Не бива да правите това. Но вие казахте, че е било отдавна. Така че повече не го правете.

Настъпи мълчание. Той изглеждаше смутен и объркан.

— Не знам какво да кажа.

— Може би "довиждане" — подхвърли Фрида.

След като Шеймъс си тръгна, тя отиде до прозореца и се загледа в запуснатото място през улицата. По-рано там имаше къщи, преди люлеещата се метална топка да разбие стените им, превръщайки ги в прашни отломки. Веднага след това дойдоха багери и кранове. За известно време мястото се бе превърнало в строителна площадка, с фургони и работници с каски на главите, които пиеха чай. Наоколо беше издигната ограда в очакване да се излеят основите на лъскава офис сграда. Но после работата замря — все пак, страната преживяваше икономически застой. Строителните работници, заедно с багерите, бяха напуснали обекта, макар че в средата все още се издигаше един по-малък кран. На мястото на отломките бяха израснали бурени и храсти. Всичко се бе превърнало в дива пустош. Деца се промъкваха и играеха там, бездомници се навъртаха и прекарваха нощите си. От време на време Фрида виждаше лисици, които сновяха край къпиновите храсти. Може би мястото щеше да си остане такова и занапред, помисли си тя, за да напомня на хората, че дори в такъв голям и забележителен град като Лондон някои неща са неконтролируеми и непредсказуеми, и че има кътчета, които с течение на времето обрастват с коприва и диви цветя, а някъде и със зеленчуци — жилави останки от някогашни градини, които са били унищожени.

Не. Тя не можеше да помогне на Шеймъс Дън, въпреки че слабата фигура на момчето, подстригващо косата на баща си, и лъскавите остриета, които се отваряха и затваряха, се запечатаха в съзнанието ѝ.