В очакване на сряда

44

Сутринта Джим Фиърби отиде да се види със семейството на Филипа Люис. Те живееха в нов квартал в едно село на няколко мили южно от Оксфорд. Жена на средна възраст — най-вероятно бе майката на Филипа, Сю, — тръшна вратата, когато той се представи. Беше прочел за случая в местния вестник: обичайната история за прибиране пеша вкъщи след късни часове в училище, без никой повече да я види; беше публикувана размазана снимка. Тя изглеждаше подходящ обект за похищение. До името ѝ сложи отметка, а после и въпросителна.

Недалеч от Уорик, в дома на Кати Бъркин, майка ѝ го почерпи с чай и кейк и преди още да е отхапал първата хапка, той вече знаеше, че ще зачеркне името ѝ от списъка си. Преди да изчезне, беше бягала два пъти от дома си. Но кейкът си го биваше. С джинджифил. Силно ароматен. Пред Фиърби беше започнал да се разкрива друг вид модел. Майките на избягалите момичета винаги го канеха да влезе и го черпеха с чай и кейк. Той помнеше къщите и момичетата по кейка, който му бяха поднесли. В дома на Клеър Бойл, който се намираше близо до Кру, кейкът беше морковен. Хай Уикъм, Мария Хорсли: шоколадов. Дали по този начин не се мъчеха да докажат, че са дали всичко от себе си, че не са били лоши родители? Джинджифиловият кейк беше малко сух и се полепи по небцето му. Наложи се да го изплакне с изстиващия чай. Докато дъвчеше, усети пристъп на гузна съвест. Все отлагаше и отлагаше да го направи. Беше му на път, с едно кратко отклонение.

Надяваше се Джордж Конли да е излязъл, но той си беше вкъщи. Малкият блок, където се беше настанил, изглеждаше прилично. Когато Конли отвори вратата, даде едва доловим знак, че го е познал, но Фиърби беше свикнал с това. Колкото пъти се бяха срещали през годините, за да разговарят, на Конли му беше трудно да гледа право в него. Дори когато говореше, го правеше така, сякаш се обръщаше към някого встрани от Фиърби и малко зад него. Още когато прекрачи прага, странна смесица от топлина и различни миризми го блъсна в носа. Фиърби не можа да определи какво точно беше това, но не му и трябваше. Самият Конли миришеше на пот, а жилището му — на влага. Изведнъж се сети за киселата смрад, която се носеше след камионите за събиране на боклук през лятото.

Фиърби от години живееше сам и знаеше какво е плотовете и мебелите никога да не са избърсани и почистени, мръсните съдове да се редят накуп, храната да стои забравена отвън, дрехите да са захвърлени на пода, но тук нещата бяха различни. В тъмната и задушна всекидневна той трябваше да си проправи път между мръсни чинии и стъклени чаши. Видя отворени консерви, пълни до половината с нещо, покрито с бяла и зелена плесен, което не се познаваше какво е. В почти всички чинии, чаши и консервни кутии бяха нахвърляни фасове. Фиърби се замисли дали нямаше човек, на когото да се обади? Някой, който да е натоварен с отговорността да помага в подобни случаи.

Телевизорът беше пуснат и Конли седна срещу него.

Но не гледаше в екрана, а по-скоро седеше пред него.

— Как се снабди с това жилище? — попита Фиърби.

— От общината ми го дадоха — отвърна Конли.

— Някой идва ли да ти помага? Знам, че сигурно ти е трудно. Доста време изкара в затвора. Не е лесно да свикнеш с живота навън. — Конли като че ли не го чуваше, затова Фиърби опита отново. — Някой идва ли да те наглежда? Да почисти, ако трябва?

— Една жена идва понякога. Да провери как съм.

— Тя полага ли ти?

— Справя се.

— Какво става с обезщетението? Докъде стигнаха нещата?

— Не знам. Видях се с Даяна.

— Адвокатката ти — уточни Фиърби. — Той трябваше да се надвиква с гърмящия телевизор. — Тя какво каза?

— Каза, че ще отнеме време. Много време.

— И аз така чух. Трябва да си търпелив. — Настъпи мълчание. — Излизаш ли често?

— Разхождам се по малко. Наблизо има парк.

— Това е добре.

— Има патици. Нося им хляб. И семки.

— Много хубаво, Джордж. Искаш ли да се обадя на някого от твое име? Ако ми дадеш телефонен номер, мога да се обадя на хората в общината — да дойдат и да ти помогнат да почистиш.

— Има една жена. Тя идва понякога.

През цялото време Фиърби беше седнал на ръба на един диван, който изглеждаше така, сякаш бе домъкнат отвън. Гърбът му започна да се схваща. Той се изправи.

— Трябва да тръгвам.

— Тъкмо пиех чай — каза Конли.

Фиърби погледна към отворената картонена опаковка с прясно мляко на масата. Млякото в нея беше жълто.

— Пих чай, преди да дойда. Но скоро ще намина пак и тогава можем да отидем да пийнем нещо или да се поразходим. Какво ще кажеш за това?

— Добре.

— Опитвам се да открия кой е убил Хейзъл Бартън. Имам много работа.

Конли не реагира.

— Знам, че това е ужасен спомен за теб — продължи Фиърби. — Но когато си я намерил, знам, че си се навел и си се опитал да ѝ помогнеш. Докоснал си я с ръка. Това беше уликата, използвана срещу теб. Мен обаче ме интересува не си ли видял нещо друго? Видя ли човек? Или кола? Джордж. Чу ли какво те попитах?

Джордж се огледа наоколо, но продължи да мълчи.

— Добре — каза Фиърби. — Беше ми приятно да се видим. Пак ще се отбия.

Той излезе от стаята, като внимаваше къде стъпва.

Когато Фиърби се прибра вкъщи, потърси в интернет номера на общинската социална служба. Звънна по телефона, но отделът беше приключил работата си за деня. Погледна часовника си. Възнамеряваше да се обади на Даяна Маккероу за ситуацията около Конли, но реши, че кантората ѝ най-вероятно също беше приключила работния ден. Беше наясно с делата за изплащане на парични обезщетения. Проточваха се с години.

Отиде до мивката, намери една чаша, изплакна я и си наля уиски. Отпи глътка от течността и усети как топлината ѝ се разля в гърдите му. Имаше нужда от това. Умората от изминалия ден лепнеше в устата му, по езика му и сега уискито я отми. С чаша в ръка той се разходи из стаите. Не беше като апартамента на Конли, но донякъде напомняше на него. Двама самотни мъже, носени от течението. И двамата все още хванати в капана на случая "Хейзъл Бартън", всеки от тях по различен начин. Полицията нямаше други заподозрени. Това бяха казали оттам. Само Джордж Конли и той знаеха, че истината е друга.

Изведнъж се стресна от мръсните чаши, захвърлените тук и там дрехи, купищата вестници и пощенски пликове. В дома му рядко се отбиваха хора, но при мисълта, че някой може да влезе в тази стая и да се почувства така, както той се беше почувствал в жилището на Конли, го хвана срам. През следващия час той прибра разхвърляните дрехи, изми отдавна немитите чаши и чинии, избърса замазаните плотове и прашни повърхности, изчисти навсякъде с прахосмукачката. Накрая реши, че жилището му е добило по-нормален вид. Но очевидно трябваше още да се потруди. Щеше да купи някаква картина. Можеше да натопи букет цветя в някоя ваза. А защо не да боядиса и стените.

Извади лазаня от фризера и я сложи във фурната. Отзад на опаковката пишеше, че ѝ трябват петдесет минути да се изпече. Можеше да използва това време. Отиде в кабинета си. Това беше единственото място в къщата, което бе спретнато, чисто и подредено. Той взе географската карта от бюрото, разгъна я и я сложи на пода. Отвори най-горното чекмедже и извади картона, на който бе залепил червени листчета. Отлепи едно от тях и внимателно го постави върху селцето Денам, на юг от Оксфорд. Отдръпна се назад. Вече имаше седем залепени листчета и пред погледа му ясно се оформяше модел.

Фиърби отпи глътка уиски и отново си зададе въпроса, който нееднократно си бе задавал: заблуждаваше ли се? Беше чел за убийците и техните навици. Че са като хищници, които действат в територии, където се чувстват удобно. Но също така беше чел и за опасността да виждаш модели там, където данните са произволно събрани. Стреляш напосоки в някаква стена, после очертаваш мишена около следите от куршуми, които са най-близо една до друга, и тя изглежда така, все едно си се целил в нея. Той разгледа внимателно картата. Пет от набелязаните места бяха близо до автомагистрала М40, а три — до автомагистрала М1, на не повече от двайсет минути път с кола от съответния изход от автомагистралата. Струваше му се очебийно и повече от убедително. Но имаше един проблем. Докато преглеждаше вестниците и проверяваше в интернет за изчезнали тийнейджърки, един от основните му критерии за пресяването им винаги беше ориентирането към семейства, живеещи близо до автомагистрали, така че може би той самият създаваше модела. Но Фиърби се замисли за лицата на момичетата, за историята на всяко от тях. Усещаше, че е на прав път. Надушваше го. Но каква полза от това?