В очакване на сряда

31

Джош Кериган си свиваше цигари. Той сипваше купчинки тютюн върху хартийки "Ризла", които ловко завърташе с палеца и показалеца си, след което заглаждаше ръбчето с език и поставяше тънката папироса до другите, които беше приготвил. До момента беше направил шест и свиваше седмата. На Ивет ѝ беше трудно да се съсредоточи върху думите му. Може би причината беше в това, че той ѝ даваше ясно да разбере, че прекъсва заниманието му. Синовете на семейство Кериган определено започваха да ѝ дотягат.

— Джош — каза тя. — Мога да разбера защо си разстроен…

— На разстроен ли ви приличам? — Той прокара върха на езика си по хартиения ръб.

— … но се опасявам, че няма да си тръгна, преди да отговориш на въпросите ми.

— Не, задайте си въпросите. — Той сложи седмата цигара до останалите и я побутна с пръст, за да се изравни с тях, като ги огледа внимателно, наклонил глава на една страна. Точно над устната си имаше малък отвесен белег, който я придърпваше леко нагоре и това създаваше впечатлението, че непрекъснато се усмихва.

— Къде беше в сряда, на шести април?

— В Кардиф. Това достатъчно добро алиби ли е?

— Все още не говорим за алиби. Как можеш да докажеш, че тогава си бил в Кардиф?

— Сряда, шести април?

— Да.

— Всяка сряда имам лекции до пет следобед. Не мисля, че съм могъл да се върна в Лондон навреме, за да убия любовницата на баща си — а вие?

— През въпросната сряда не сте имали лекции, защото семестърът ви е бил приключил.

— Значи, може би съм ходил някъде.

— Добре е да погледнеш по-сериозно на въпроса.

— Защо смятате, че се отнасям несериозно?

Той започна да си свива поредната цигара. В металната кутия тютюнът беше на привършване — имаше най-много за още една-две.

— Искам добре да си помислиш къде си бил в онази сряда и с кого.

Той вдигна глава и Ивет видя как кафявите му очи проблеснаха.

— Вероятно съм бил с приятелката ми Шари. С нея се сближихме в края на семестъра, така че гледахме да използваме всяка минута. Ето, научихте още нещо за сексуалния живот на семейство Кериган.

— Така мислиш или си сигурен?

— Не помня дати.

— Нямаш ли работен дневник?

— Работен дневник ли? — Той се изсмя сякаш бе казала нещо много забавно. — Не, нямам работен дневник.

— Кога си дойде в Лондон за празниците?

— Кога ли? Мисля, че в края на същата седмица. Може би в петък? Или пък в събота? Ще трябва да попитате майка ми. Знам, че в събота вече си бях тук, защото имахме парти. Така че най-вероятно съм се прибрал в петък.

— С влак ли пътува?

— Да.

— В такъв случай можеш да си видиш билета или банковото извлечение, за да потвърдиш датата.

— Ако съм платил с кредитна карта, за което обаче не съм сигурен.

Той най-после приключи със свиването на цигарите. След това внимателно ги взе една по една и ги сложи в празната метална кутия. На Ивет ѝ се стори, че ръцете му треперят, но може би просто си въобразяваше: изразът на лицето му си беше все същият.

— Подозираше ли, че баща ти има връзка с друга жена?

— Не.

— Как се чувстваш сега, когато вече знаеш?

— Искате да знаете дали съм гневен ли? — попита той с мек тон, повдигайки едната си вежда. — Да. Особено след това, което мама трябваше да преживее. Дали съм достатъчно гневен, за да убия някого? Ако реша да убия някого, това със сигурност ще е баща ми.

— Аз наистина не смятам, че бих могла да ви помогна.

Луиз Уелър все още беше с кухненската си престилка. Може би живее в нея, помисли си той. Сигурно по цял ден чисти и подрежда, готви, търка подове, помага на децата си да рисуват с водни боички. Видя, че ръкавите на ризата ѝ бяха навити.

— Колко са големи децата ви? — изрече той на глас като продължение на мислите си.

— Бенджи е на тринайсет седмици. — Тя погледна надолу към бебето, което спеше в бебешкия шезлонг до нея и чиито очи потрепваха от сънищата, които сънуваше. — Джаксън е на две години, а Кармен е на три и нещо.

— Очевидно постоянно сте заета с грижи около децата. — Карлсън се почувства уморен само при мисълта за това, но в същото време се замая от някаква носталгия по онези дни на домашна бъркотия и умора. За един кратък миг си представи Майки и Бела в Мадрид, а после примигна, за да се отърси от видението. — Съпругът ви помага ли ви?

— Съпругът ми не е много добре със здравето.

— Съжалявам.

— Но децата ми са добри — добави Луиз Уелър. — Възпитани са да се държат прилично.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за сестра ви.

Луиз Уелър повдигна вежди.

— Не виждам защо. Някой е влязъл с взлом и я е убил. Вашата задача е да откриете този човек. Но както изглежда, не бързате особено.

— Нещата не са толкова прости.

— О, така ли?

Карлсън работеше в лондонската полиция от доста години. Беше съобщавал на майки за умиращите им деца; беше съобщавал на съпруги за убитите им съпрузи; беше заставал пред безброй входни врати като вестител на лоши новини, наблюдавайки недоумяващото изражение на хората при първоначалния шок, след което лицата им се сгърчваха от мъка. Въпреки това сега му се гадеше при мисълта, че трябва да каже на Луиз Уелър за двойствения живот, който е водила Рут Ленъкс. Колкото и абсурдно да беше, той се чувстваше така, сякаш щеше да извърши предателство спрямо мъртвата жена, съобщавайки тайната ѝ на благочестивата ѝ сестра.

— Оказва се — започна той — че животът на сестра ви е бил доста сложен.

Луиз Уелър не помръдна и не продума. Просто стоеше и чакаше.

— Нищо ли не знаете за това?

— Не разбирам за какво говорите.

— Господин Ленъкс нищо ли не ви е казал?

— Не.

— Значи, не подозирахте, че Рут има тайна, която крие от семейството си?

— Вие ще трябва да ми кажете какво точно имате предвид.

— Имала е любовна връзка.

Тя не реагира. Карлсън се зачуди дали изобщо го е чула. Накрая проговори.

— Слава богу, че майка ни не доживя, за да научи това.

— И вие нe знаехте, така ли?

— Разбира се, че не знаех. Тя щеше да е наясно как бих се чувствала, ако знаех.

— Как бихте се чувствали?

— Тя е омъжена жена. Има три деца. Погледнете тази хубава къща. Никога не можа да осъзнае каква късметлийка е.

— Какво искате да кажете?

— Днес хората са големи егоисти. Поставят свободата пред отговорностите си.

— Тя е мъртва — каза тихо Карлсън. Изведнъж почувства необходимост да защити Рут Ленъкс, въпреки че не беше сигурен защо.

Бебето се събуди, сбърчи личицето си и изплака жално. Луиз Уелър го вдигна и спокойно разкопча ризата си, сложи го на гърдата си и хвърли предизвикателен поглед към Карлсън сякаш очакваше той да възрази.

— Да поговорим за някои подробности — подхвана отново разговора Карлсън, като се опитваше хем да не гледа голата гръд, хем да не отклонява погледа си. — Например за сестра ви Рут, която беше убита и която приживе е имала любовна връзка. Казвате, че изобщо не сте знаели?

— Не.

— И тя никога не е споменавала пред вас каквото и да било, което, ако сега се върнете назад в спомените си, да ви е подсказало, че нещо се случва в живота ѝ?

— Не.

— Името Пол Кериган говори ли ви нещо?

: — Това неговото име ли е? Не, никога не съм го чувала.

— Да сте забелязвали признаци на напрежение в брака им?

— Рут и Ръсел бяха привързани един към друг.

— Нямахте впечатление, че между тях може би има проблеми?

— Не.

— А да сте забелязали, че той пие доста?

— Какво?! Ръсел да пие?

— Да. Никога ли не сте забелязвали?

— Категорично не. Никога не съм го виждала пиян. Но нали казват, че тайните алкохолици са истински проблем.

— И ако се върнете назад във времето, нямахте усещането, че той знае, така ли?

— He. — Очите ѝ проблеснаха. Тя изтри ръце в престилката си. — Но се питам защо не ми е казал, когато е, разбрал?

— Не е толкова лесно да споделиш такова нещо — отбеляза Карлсън.

— Децата знаят ли?

— Да.

— И въпреки това не са ми казали. Горките! Да научат такова нещо за майка си. — Тя погледна Карлсън с неприязън. — Вашата работа е като да повдигаш тежки камъни. Чудя се, откъде намирате сили и желание за това.

— Все някой трябва да я върши.

— Има неща, за които е по-добре никой да не знае.

— Като например любовната афера на сестра ви, така ли?

— Предполагам, че сега всички ще научат.

— Права сте. И аз мисля същото.

Когато се прибра вкъщи, Карлсън се зае да оправи безпорядъка, който децата му за последно бяха оставили след себе си. Беше му трудно да повярва, че по-рано това го дразнеше. Сега, напротив, изпитваше единствено нежност и носталгия — миниатюрните пластмасови фигурки, забити в седалката на дивана, мокрите бански и принадлежности за плуване, захвърлени на пода в банята, пастелите, стъпкани по килима. Той събра чаршафите от леглата им и ги сложи в пералнята, а после, преди да е размислил, набра номера на Фрида, Не разпозна гласа отсреща.

— Ало? С кого разговарям?

— Клои. — Около нея се носеше оглушителен трясък.

Той едва чуваше думите ѝ. — Кой се обажда? — попита тя.

— Малкълм Карлсън — представи се кратко той.

— Детективът?

— Да.

— Искате ли да извикам Фрида?

— Не, благодаря. Не е спешно.

Той остави телефона, чувствайки се тъпо, после набра друг номер.

— Здравейте, Сейди е на телефона.

— Обажда се Мал.

Сейди беше братовчедка на един приятел на Карлсън, с която се бяха виждали няколко пъти през годините — или в компанията на жена му, или в компанията на поредния приятел на Сейди. За последно се бяха видели на един обяд преди няколко седмици, на който и двамата бяха без партньор. Тръгвайки си по едно и също време, тя беше предложила някой път да отидат да пийнат по нещо.

— Какво ще кажеш да излезем да се почерпим? — попита той.

— Чудесно — отвърна тя и той си спомни за онова, което винаги бе харесвал в нея: непрестореният ѝ ентусиазъм, както и че не криеше колко много го харесва. — Кога?

— Сега.

— Сега?

— Но вероятно си заета?

— Не, не съм. Но се притеснявам, че косата ми не е измита.

Той се разсмя, развеселен от думите ѝ.

— Е, това няма да е интервю за работа.

Те се срещнаха в един вино бар в Стоук Нюингтън и изпиха бутилка бяло вино. Косата ѝ изглеждаше прекрасно, усмихваше му се очарователно, съгласяваше се с него, кимайки с глава. Носеше ефирни дрехи с ярки цветове, на устните си беше сложила червило. Усети уханието на парфюма ѝ. Когато говореше, се навеждаше към него и докосваше с длан ръката му. Дъхът ѝ галеше бузата му, а зениците ѝ изглеждаха огромни в приглушената светлина на заведението.

По-късно двамата отидоха в нейния апартамент, защото той нямаше желание да отидат в неговия, макар че беше по-наблизо. Тя се извини за безпорядъка, но на него му беше все едно. Беше леко замаян от виното, чувстваше се уморен и единственото, което искаше, бе да потъне в забрава поне за малко.

Тя извади от хладилника отворена бутилка бяло вино и наля на всеки по чаша. Погледна го в очакване и той се наведе и я целуна. Докато се събличаха, той не спираше да мисли колко отдавна не го беше правил. Затвори очи и усети допира ѝ, нежната ѝ кожа, уханието ѝ. Нима наистина можеше да бъде толкова лесно?

Не можеше да се каже, че Пол Кериган беше пиян, но след три халби бира на гладно — на обяд сандвичът му така си остана недоизяден — всичко пред погледа му се размазваше, главата му беше замаяна и той сякаш вървеше без посока. Уж беше тръгнал към вкъщи, но всъщност не му се прибираше — не искаше да вижда слабото, тъжно лице на жена си, нито враждебните, подигравателни погледи на синовете си. Чувстваше се като пришълец в собствения си дом, като омразен натрапник. Ето защо сега крачеше бавно, усещайки тежестта на едрото си тяло и пулсирането на кръвта в слепоочията си. Опитваше се да проумее това, което се бе случило, но тази вечер му бе трудно да мисли — мозъкът му сякаш беше някакво тресавище.

Само преди месец Рут беше жива, Илейн не знаеше нищо, а момчетата му бяха изпълнени със закачлива привързаност към него. Но сега, когато се събудеше сутрин, осъзнаваше — за кой ли път — че целият му досегашен живот беше останал в миналото.

Стигна до ъгъла на неговата улица и се спря. На тротоара пред кръчмата се изсипа шумна тълпа посетители. Той не чу стъпките зад себе си, нито успя да се обърне навреме, за да види кой го удари с нещо тежко по тила, от което той се олюля, спъна се и се свлече като безформена купчина на земята. Ударът се повтори, този път по гърба му. Помисли си колко много щеше да го боли след това. А също и бузата му, която се бе одрала на асфалта при падането. Усети вкус на кръв, в устата му имаше песъчинки. Заради бученето в главата му глъчката от посетителите на кръчмата сякаш идваше от много далеч. Искаше да извика за помощ, но езикът му се беше подул и му беше по-лесно да затвори очи и да изчака стъпките да се отдалечат.

Накрая с мъка успя да стане и с несигурни крачки се добра до входа на къщата си. Пръстите му отказваха да сложат ключа в ключалката и той започна да чука с чукчето, докато най-после Илейн отвори вратата. За момент тя се вторачи в него, сякаш пред нея стоеше чудовище или някакъв луд. После, обзета от ужас, закри устата си с длан подобно на героиня от анимационен филм, което в предишния му живот сигурно щеше да му се стори забавно.

— Не съм го направил аз. — Очите на Ръсел Ленъкс бяха кървясали. От него се носеше сладникав мирис на алкохол. Откакто празните бутилки бяха намерени скрити в бараката в задния двор, той беше започнал солидно да пие — сякаш сега, след като тайната му беше разкрита, той сам си беше дал разрешение.

— Би било разбираемо, ако…

— Нищо не съм направил. Бях тук. Сам.

— Може ли някой да го потвърди?

— Вече ви казах — бях тук.

— По всичко личи, че доста сте пили.

— Това противозаконно ли е?

— Мъжът, който е имал интимна връзка с жена ви, е бил нападнат и пребит на по-малко от десет минути път от дома ви.

— Заслужил си го е. Но не съм го извършил аз.

Той продължаваше да повтаря едно и също — отново и отново — а през това време дребното, бледо лице на Дора надничаше иззад перилата в тъмното.

Фрида лежеше в леглото си и се опитваше да заспи. Лежеше изпъната по гръб, вперила поглед в тавана, след това се обърна на една страна, нагласи по-удобно възглавницата си и затвори очи. Котаракът се беше свил в краката ѝ. Във въображението ѝ се появи картина на плитка река, в която се виждаха обли камъчета, но изведнъж водата забълбука и от дъното изплуваха лицата. Тинята на съзнанието ѝ се размъти от мисли. Цялото тяло я болеше.

Така не можеше да продължава. Тя ясно чуваше Клои на долния етаж, която от часове говореше с някого по скайпа, на моменти високо и емоционално, с изблици на смях. А може би беше плач? Фрида погледна часовника. Беше почти един часът, сутринта Клои беше на училище, а тя самата трябваше да се справи с цял един ден. Фрида въздъхна и стана от леглото. Отиде до прозореца, подръпна леко завесата, за да види луната, а после се отправи надолу по стълбите.

Клои вдигна виновно поглед от компютъра си. Фрида видя на екрана издълженото младежко лице на Тед Ленъкс, което гледаше право в нея. Тя отстъпи назад, за да излезе от полезрението му.

— Не знаех, че още си будна.

— Изобщо не ми се будува.

— Имах нужда да поговоря с Тед.

— Говореше много високо. Освен това мисля, че е време да си лягаш.

— Не ми се спи.

— Отивай да си лягаш, Клои. Утре си на училище. — Фрида пристъпи напред, така че двамата с Тед да могат да се виждат. Младежът изглеждаше ужасно. — И ти също, Тед.

— Може ли първо да изпия чаша чай с малко мляко? — попита Клои.

— Това не е хотел.

— Извинявай — каза Клои. Но в тона ѝ нямаше извинение. Тя направи гримаса пред екрана на компютъра си и повдигна драматично вежди към Тед.

— Вземи си нещата с теб. И не пипай нищо в ателието ми.

Фрида се качи обратно в спалнята си, но не си легна веднага. Вместо това постоя край прозореца, взирайки се в нощната тъма.