В очакване на сряда

43

Излизайки от стаята за съвещания, Ивет все още не можеше да преглътне отправената към нея критика. Усети върху себе си съчувствения поглед на Крие Мънстър и това още повече вгорчи настроението ѝ. Изсъска нещо в отговор, когато той я попита иска ли кафе и се стовари на стола зад бюрото си.

Първо позвъни на Зак на работното му място в Шордич, но жената, която отговори на обаждането, каза, че в този ден не е на работа — работел почасово и в интерес на истината, не бил от най-съвестните служители. Ето защо тя позвъни на мобилния му телефон, където веднага се включи гласовата поща, а после и на стационарния му телефон, който звъня продължително, без никой да се обади. Ивет въздъхна и навлече якето си.

На излизане тя отново се сблъска с Мънстър.

— Къде отиваш? — попита го тя.

— Да се срещна със Саманта Кемп. А ти?

— Да се срещна с онова противно копеле, Зак Грийн.

— Искаш ли да…

— Не, не искам.

В момента Саманта Кемп беше наета за извършване на определена дейност от една фирма за цифрови фотоапарати недалеч от Марбъл Арч[34]. Тя се срещна с Мънстър в малката приемна на първия етаж, чийто прозорец гледаше към магазин за индийски сарита.

Когато жената влезе в приемната, Мънстър беше учуден от младостта ѝ. Пол Кериган беше мъж на средна възраст, възпълен и с посивяла коса, но Саманта Кемп беше двайсет и няколко годишна, елегантно облечена, с черна пола и снежнобяла, прилежно изгладена блуза. На чорапогащника ѝ, от добре оформеното ѝ коляно до глезена ѝ, се беше пуснала бримка. Имаше пухкава платиненоруса коса, която обрамчваше бледото ѝ овално лице.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми да се срещнем. Няма да отнеме много време.

— По какъв въпрос ме търсите?

Мънстър забеляза, че беше нервна и притеснена: постоянно приглаждаше с длани полата си.

— Вярно ли е, че познавате Пол Кериган?

— Да. Понякога работя за тяхната компания. Защо? — Гъста червенина изби по бялата ѝ кожа и дори след като се скри, по бузите ѝ останаха едва забележими петна. — За какво става дума?

— Спомняте ли си какво правихте в сряда, на шести април? — Тя не отговори — Е?

— Чух въпроса ви, но не разбирам каква е целта ви. Защо трябва да говоря за неща, свързани с личния ми живот?

— Господин Кериган казва, че сте били с него следобеда и вечерта в сряда, на шести април.

— С него?

— Да.

— Това проблем ли е?

— Вие ми кажете.

— Той може и да е женен, но това е неговият възглед за живота, а не моят.

— Сряда, шести април.

— Знаете ли, той не е щастлив.

— Това няма значение.

— Никак не е щастлив. — За негов ужас Мънстър видя, че тя беше готова да се разплаче: сиво-сините ѝ очи се напълниха със сълзи. — И аз го утешавам. Не желая да ме карате да се чувствам виновна за това.

— Въпросът е, утешавахте ли го в сряда, на шести април?

— Той неприятности ли има?

— Имате ли работен дневник?

— Да — каза тя. — Да. Бях с него през онази сряда.

— И сте абсолютно сигурна?

— Да. Беше денят след рождения ми ден. Донесе ми бутилка шампанско.

— По кое време?

— Дойде след обяд, около четири. Пихме шампанско, а после… — Лицето ѝ пламна отново. — Тръгна си към седем или осем. Каза, че трябва да се прибере вкъщи за вечеря.

— Може ли някой да потвърди това?

— Съквартирантката ми, Лин. Тя си дойде около шест и пийна шампанско с нас. Предполагам, че ще са ви нужни нейните данни за контакт.

— Да, моля.

— Тя знае ли за нас? Имам предвид жена му. Той неприятности ли има?

Мънстър я изгледа мълчаливо. По всяка вероятност знаеше за Рут Ленъкс. Но нямаше как да разбере, а не искаше точно той да ѝ разкрие истината. Пол Кериган трябваше сам да се справи с гнусната каша, която беше забъркал.

Зак Грийн живееше на няколко преки южно от метростанция "Уотърлу" на една улица, която беше задръстена от обедния трафик: таксита, коли, микробуси и автобуси. Велосипедисти ловко криволичеха между опашките от превозни средства, навели ниско глави срещу усилващия се вятър. Наблизо с бясна скорост профуча линейка.

№ 232 беше неголяма терасовидна къща, разположена малко по-назад от уличното платно, със стъпала, които водеха до напукана зелена врата. Ивет натисна звънеца, а после потропа и с чукчето. Очевидно го нямаше вкъщи, затова се изненада, когато чу стъпки и потракването на входна верига. Пред нея застана жена, прегърнала бебе в раирано костюмче.

— Да?

— Търся Зак Грийн — каза Ивет. — Тук ли живее?

— Той ни е квартирант. Живее в малката постройка отзад. Трябва да минете през двора. — Тя излезе по чехли и поведе Ивет надолу по стъпалата, сочейки с ръка: — По тази пътека ще стигнете зад къщата. Там има малък двор и порта, която не се затваря добре. Като минете през нея, жилището му е отстрани.

— Благодаря. — Ивет се усмихна на бебето, което уплашено се втренчи в нея, а после нададе вой. Очевидно не умееше да се радва на бебета.

— Ще му кажете ли да не вдига толкова шум? Снощи оттам се носеше шум до небесата тъкмо когато едва бях приспала бебето.

Ивет се промуши през разкривената порта. Дървени стълби водеха от къщата на хазяите надолу към малкия двор, където беше захвърлена пластмасова тротинетка. Долният край на стълбите опираше във входната врата на пристройката. Ивет позвъни на звънеца и зачака. После потропа на вратата и тя със скърцане се открехна с няколко сантиметра.

За миг Ивет застана тихо на едно място, вслушвайки се напрегнато наоколо. Отвън се чуваше бръмченето на автомобилите. Вътре цареше пълна тишина.

— Ехо! — извика тя. — Зак? Господин Грийн? Аз съм детектив Лонг.

Никакъв отговор. Около нея затанцуваха донесени от вихъра бели цветчета. За момент Ивет си помисли, че прехвърча сняг. Сняг през април? Е, случват се и по-странни неща. Тя бутна вратата и стъпи вътре на протритата изтривалка. Зак Грийн определено не беше подреден човек. На пода бяха разхвърляни обувки, купища рекламни листовки, няколко празни кутии от пица, кълбо от преплетени кабели за зарядни устройства и компютри, памучен шал с ресни.

Ивет предпазливо пристъпи напред.

— Зак? Тук ли сте? — Гласът ѝ отекна в тясното пространство. Отдясно — миниатюрна кухня, готварска плоча с котлони, покрита със засъхнала кора от готвена храна, цяла армия от керамични чаши, гранули от нескафе. Две ризи, проснати да съхнат на радиатора. Смрад от нещо, започнало да гние някъде.

Странно, помисли си тя. Как човек познава, че нещо не е наред? Просто го усеща със сетивата си. И не беше само отворената входна врата или пък неприятната миризма. Имаше нещо особено в тишината, която сякаш вибрираше след извършеното насилие. Кожата ѝ настръхна.

През леко отворената врата, която най-вероятно водеше към спалнята на Зак, се виждаше друга обувка на пода — кафява, платнена, с жълти връзки. Ивет бутна вратата с връхчетата на пръстите си. Обувката беше върху човешко ходило. То продължаваше нагоре в крак, обут в тъмен панталон, виждаше се и раиран чорап, но всичко останало бе покрито със завивка на фигури. Тя се вгледа във фигурите: птици и спираловидни цветя; напомняше за ориенталски десен и освежаваше донякъде сивотата на малкото, мрачно и неприветливо жилище.

Погледна часовника си и мислено отбеляза часа, после приклекна и много внимателно отдръпна завивката. С дланите си усети, че беше влажна и лепкава. Сега, вече съвсем отблизо, тя забеляза как веселите мотиви скриваха петната.

Човекът, който лежеше пред нея до долния край на леглото си, би трябвало да е Зак, но тясното лице, златистите ириси, устните като розова пъпка, от които я бяха побили тръпки, се бяха слели в безформена, пихтиеста маса. Ивет се насили да го разгледа внимателно, а не да примигва ужасено. Тя все още можеше да различи деликатната форма на ушите, въпреки обезобразеното му лице. Навсякъде имаше кръв. Хората не се замислят колко много кръв — топла и бърза — протича през тялото им; осъзнават го едва когато видят кървавата локва около някой труп. Край мъртвото тяло на Зак Грийн се беше стекла локва от тъмна кръв със сладникав мирис, която започваше да се сгъстява. Ивет натисна леко с пръст гърба му под лилавата му риза: кожата беше бяла, твърда и студена.

Тя се изправи, при което коленете ѝ изпукаха, и си представи какво правеше Карлсън, когато пристигнеше на сцената на местопрестъпление. Също като него и тя превърна сетивата си във видеокамера. Разбитата ключалка, калните следи в коридора, килнатата картина над леглото, сгъстяващата се кръв, вкочанената плът, начинът, по който бе разперил ръцете си, сякаш летеше във въздуха. Спомни си за шума, за който жената от къщата ѝ беше казала, че е чула предишната нощ.

После Ивет извади телефона си. От къщата по-нагоре се чуваше бебето, което все още ревеше. Линейката и полицейските коли долетяха за броени минути. Жилището веднага бе превърнато в подвижна лаборатория, включиха прожекторите, тялото на Зак бе разположено в центъра. Хартиени калцуни, латексови ръкавици, четки и прах за откриване на пръстови отпечатъци, шишета с химикали, пинсети и пликове за съхраняване на веществени доказателства, ролетки, термометри. Райли разговаряше с хазяйката. Мънстър бе застанал до вратата, поемаше глътки чист въздух и говореше по телефона. Зак вече беше само един обект за изследване.

Надвиквайки шумотевицата, Карлсън ѝ каза:

— Крие говори с родителите на Грийн. Смяташ ли, че ще можеш да съобщиш на Джудит Ленъкс?

Тя усети как при мисълта за гневната и покрусена дъщеря по челото ѝ избиха капчици пот.

— Разбира се.

— Благодаря. Направи го възможно най-бързо.

Ивет очакваше, че ще бъде трудно, и беше точно така. Застанала права, тя се чу да произнася предварително подготвените думи и забеляза как много младото и уязвимо лице на Джудит се сгърчи. Тя закръжи из малката стая, крехката ѝ фигура потрепваше, частите на тялото ѝ като че ли се бяха разпаднали — ръцете ѝ пърхаха като крила на птица, лицето ѝ се кривеше в странни гримаси, главата ѝ се тресеше на тънкия ѝ врат, краката ѝ се пързаляха от отчаяния устрем на тялото ѝ да се движи. Намираха се в стая, която директорката на училището им беше посочила за срещата им. До огромния прозорец от шлифовано стъкло имаше бюро и рафтове, отрупани с папки в различни цветове. Отвън минаха двама тийнейджъри — имаше и момиче — и погледнаха към прозореца без особен интерес.

Ивет се почувства безпомощна. Трябва ли да отиде при нея, да обвие ръце около крехките ѝ рамене и да се помъчи да я успокои? В това време от гърдите на Джудит се изтръгна продължителен писък, който сякаш огласи цялото училище и беше в състояние да изпразни класните стаи и да накара учителите да се разтичат. Тя се блъсна с все сила в бюрото, после отхвърча в обратната посока. Приличаше на нощна пеперуда, която се удря в твърди повърхности и наранява меките си напудрени крилца.

Ивет протегна ръката си и хвана Джудит за ръба на блузата ѝ, който леко се разпра. Момичето застана на едно място и я изгледа свирепо. То и сега носеше тъмнооранжево червило, но иначе лицето му беше като на малко дете. Изведнъж седна, но не на стола, а се отпусна направо на голия под.

— Какво точно е станало? — прошепна то.

— Опитваме се да научим повече подробности. Единственото, което мога да ти кажа в момента, е, че е бил убит. — Пред очите ѝ се появи размазаното му лице и тя преглътна мъчително. — В жилището му.

— Кога? Кога?

— Не сме установили часа на смъртта му. — Сух и делови отговор. Смути се от своята недодяланост.

— Значи, се е случило съвсем наскоро, така ли?

— Да. Съжалявам, че трябва да те попитам, но със сигурност ще ме разбереш. Можеш ли да ми кажеш кога го видя за последен път?

— Махайте се. — Джудит закри ушите си с длани и започна да се поклаща напред-назад на пода. — Вървете си, веднага си вървете.

— Знам колко е болезнено за теб.

— Махайте се. Махайте се. Махайте се. Оставете ме на мира. Оставете ни на мира — всички нас. Излезте. Защо се случва всичко това? Защо? Моля ви, моля ви, моля ви, моля ви.

Ивет беше ходила веднъж в къщата на Фрида, но никога досега не беше стъпвала в частния ѝ кабинет. Опита се да не изглежда прекалено любопитна и внимаваше да не гледа Фрида през цялото време, отчасти, защото твърдият поглед на Фрида винаги я смущаваше и отчасти, защото беше шокирана от външния ѝ вид. Може би беше отслабнала — Ивет не можеше да определи, но със сигурност бе напрегната. Изопната като струна. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, почти виолетови. Кожата ѝ беше бледа, а очите ѝ — много черни, и обичайният им блясък бе заменен от някаква замъглено ст. Не изглеждаше добре, реши Ивет.

Тя забеляза как Фрида отиде до червеното си кресло с накуцване, което безуспешно се опитваше да скрие и си помисли: Аз съм виновна за това. За миг си спомни как беше видяла Фрида да лежи в дома на Мери Ортън — неподвижна, потънала в кръв. После в мислите ѝ се появи Джудит Ленъкс, която кръжеше из училищната стая като нощна пеперуда с премазани крилца, крещейки ѝ да се маха. Може би тъжната истина е, че аз съм един отчайващ детектив, помисли си тя. Дори не беше успяла да уточни алибито на Зак Грийн.

Фрида я покани с жест да седне и Ивет се настани в креслото насреща ѝ. Значи, тук сядаха пациентите на Фрида. Тя си представи как притваря очи и казва: Моля те, помогни ми. Не знам какво не е наред с мен. Моля те, кажи ми какво не е наред с мен…

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем.

— Дължа ти услуга — усмихна ѝ се Фрида.

— Напротив! Аз съм ти длъжница…

— Ти се погрижи да не се дава ход на оплакването срещу мен.

— Не ми струваше особено усилие. Идиоти!

— Все пак съм ти благодарна.

— Не исках да се срещнем в управлението. Реших, че тук ще бъде по-добре. Не знам дали си чула. Зак Грийн беше убит. Приятелят на Джудит Ленъкс.

Фрида притихна. После бавно поклати глава.

— Не, не съм чула за това. Много съжалявам — каза тя тихо, по-скоро на себе си.

— Тя е в ужасно състояние — продължи Ивет. — Току-що бях при нея. Оставих я на грижите на училищния психолог и на директорката на училището. Притеснявам се за нея.

— Защо ми казваш всичко това?

— Ти си я виждала. Знам за неафишираните ти срещи с децата на семейство Ленъкс. — Тя вдигна длан. — Не исках да прозвучи грубо.

— Продължавай.

— Питах се дали не би могла да я посетиш. Да отидеш и да се срещнеш с нея. Просто да видиш как е.

— Тя не ми е пациентка.

— Знам това.

— Много бегло я познавам. Брат ѝ е приятел на племенницата ми. Това е единственото, което ни свързва. Срещала съм бедното момиче няколко пъти.

— Не знаех как да ѝ помогна. Има неща, които не се преподават. Бих могла да се обадя на някой специалист от нашите. Ивет сбърчи нос при тази мисъл. — Проклетият Хал Брадшо с голямо въодушевление ще ѝ обясни какво чувства и защо. Но аз… аз си мисля, че ти би могла да помогнеш.

— Заради доброто старо време ли? — попита Фрида иронично.

— Тоест няма да го направиш?

— Не казах това.