В очакване на сряда

26

Карлсън трябваше да намери подходящ възрастен. Често пъти т.нар. "доверен възрастен"[23] за един подрастващ е родителят, но в случая с децата на семейство Ленъкс единият от родителите беше мъртъв, а другият изобщо не беше подходящ при съществуващите обстоятелства. Карлсън се замисли дали да не помоли Луиз Уелър, сестрата на Рут, да присъства — но Джудит Ленъкс заяви, че предпочита да умре, отколкото да говори за майка си в присъствието на леля си, а Тед измърмори, че Луиз е почти в еуфория от цялата ситуация.

— Тя не умее да се държи настрана — добави той. — Не ни трябва нито тя, нито нейните сладкиши, нито религиозната ѝ отдаденост. Нито пък гадното ѝ бебе.

И така, "довереният възрастен" беше жена, изпратена от социалните служби, която се яви в полицията точно навреме, нетърпелива да поеме задълженията си. Тя беше в началото на шейсетте си години, с крехка фигура, жив поглед, изпълнена с нервна възбуда. Оказа се, че за пръв път в живота си ще присъства на подобен разпит. Тя, разбира се, беше преминала нужното обучение, беше изчела всичко, което бе успяла да намери по въпроса и изключително много се гордееше с умението си да общува с млади хора. В много отношения тийнейджърите не срещаха разбиране, нали така? Често пъти единственото, от което се нуждаеха, беше някой, който да ги изслуша и да застане на тяхна страна, и тя бе тук именно затова. Жената се усмихна, бузите ѝ леко поруменяха.

— Много добре — каза Карлсън с нотка на съмнение. — Вече сте наясно, че ще проведем три разпита един след друг, с всяко от децата на семейство Ленъкс. Най-големият, Тед, не се води непълнолетен, тъй като е точно на осемнайсет години. Както знаете, вашето присъствие е необходимо само за да се уверите, че комуникацията с тях е според изискванията, и ако смятате, че имат нужда от нещо, трябва своевременно да кажете.

— Такава неспокойна и трудна възраст — въздъхна Аманда Торн. — Наполовина дете, наполовина възрастен.

— Разпитите ще ги водя аз. Ще присъства и колежката ми, д-р Фрида Клайн.

Когато беше казал на Ивет, че за разпитите на Тед, Джудит и Дора ще вземе със себе си Фрида, а не нея, тя го беше изгледала с такъв упрек, че той едва не промени решението си. Можеше да се справи с гнева ѝ, но не и с огорчението ѝ. Бузите ѝ пламнаха и тя смотолеви, че всичко е наред, че той взима решенията и че тя напълно го разбира.

Тед беше пръв. Той влезе с тътреща се походка в стаята, връзките на маратонките му се влачеха, косата му беше невчесана, подгъвите на дрехите му висяха разпрани. Лицето му беше небръснато, на врата му имаше обрив; изглеждаше немит и недохранен. Отказа да седне и застана до прозореца. Пролетта беше дошла в двора. В лехите цъфтяха жълти нарциси, а плодното дърво бе отупано с цвят.

— Помниш ли ме? — попита го Фрида.

— Не знаех, че и вие ще сте с тях — отвърна той.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем — каза Карлсън. — Преди да започнем, нека ти представя Аманда Торн. Тя е т.нар. "доверен възрастен". Това означава…

— Знам какво означава. Но аз не съм дете и нямам нужда от нейното присъствие.

— Не, скъпи — отвърна Аманда, стана, прекоси стаята и отиде при него. — Ти не си дете. Ти си млад човек, който е преживял нещо много, много страшно.

Тед я изгледа с презрение. Тя като че ли не забеляза.

— Тук съм, за да те подкрепям — продължи тя. — Ако има нещо, което не разбираш, трябва да ми кажеш и аз ще ти обясня. Ако нещо в разговора те дразни или смущава, можеш да ми кажеш.

Тед погледна надолу към наклонената ѝ на една страна глава и усмихнатото ѝ лице.

— Млъкни!

— Моля?

— Предлагам да започваме — прекъсна ги Карлсън.

Тед скръсти ръце и с подигравателно изражение се загледа през прозореца, отбягвайки погледите им.

— Ами давайте тогава. Може би ще ме попитате дали знам за тайния живот на майка ми?

— Знаеш ли?

— Вече знам. Баща ми ми каза. Започна да ми разказва, после се разплака, а след това ми разказа останалото.

— Значи, знаеш, че майка ти се е срещала с друг мъж?

— Не. Знам само, че вие си мислите така.

— Ти не вярваш ли?

Тед отпусна ръцете си и се обърна към тях.

— Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че ще се разровите във всяко кътче от живота ѝ и ще го представите като грозен и неприличен.

— Тед, много съжалявам, но в случая става дума за убийство. Приеми, че сме длъжни да проведем пълно разследване.

— Десет години! — извика той с пълен глас и с изкривено от гняв лице. — Откакто съм бил на осем, а Дора на три. Дали съм знаел? Не. Как се чувствам при мисълта, че всичко е било лъжа, фарс? Вие как смятате? — Той се обърна към Аманда Торн, изпълнен със злоба. — Хайде, госпожо Доверена възрастна. Кажете ми как би трябвало да се чувствам. Или вие. — Той махна към Фрида с ръката си с мръсни нокти. — Нали сте психотерапевт. Обяснете ми.

— Тед — каза Фрида. — Трябва да отговаряш на въпросите.

— Знаете ли? Някои от приятелите ми казваха, че много биха искали тя да бъде тяхна майка. Вече не биха го казали.

— Наистина ли не си имал никаква представа?

— Искаш ли да си починеш малко? — попита го Аманда Торн.

— Не, не иска — сряза я Карлсън.

— Разбира се, че не съм имал никаква представа. Тя беше добрата майка, добрата съпруга, добрата съседка. Шибаната госпожа Съвършенство.

— А сега вижда ли ти се логично? Би ли се опитал да я разбереш?

Тед се обърна към Фрида — толкова кльощав и крехък, че човек имаше чувството, че ако някой го докоснеше или го хванеше, би се разпаднал на безброй остри късчета.

— Какво имате предвид?

— Внезапно и по болезнен начин си принуден да видиш майка си в нова светлина — различна от жената, която всеки описва като стабилна, спокойна и всеотдайна., Жена, която се оказва, че е имала друга, непозната за останалите същност, със свои собствени нужди и желания; жена, която е имала и друг, потаен живот, нямащ нищо общо със семейното ви всекидневие. Затова те питам: ако хвърлиш поглед назад към миналото, струва ли ти се логично поведението ѝ и би ли го оправдал?

— Не. Не знам. Не искам да мисля за това. Тя беше моята майка. С нея ми беше… — той притвори очи за миг —…уютно.

— Точно така. Възприемал си я като безполово същество.

— Не искам да мисля за това — повтори Тед. — Не искам да си представям подобни сцени. Вече всичко е пропито с отрова.

Той отново рязко се обърна към прозореца. Фрида усети, че момчето едва сдържаше сълзите си.

— И така — гласът на Карлсън наруши мълчанието — ти казваш, че никога нищо не си подозирал.

— Тя беше много лоша актриса, изобщо не я биваше в играта на шаради[24]. Не умееше да лъже, дори с лъжа да трябва да спаси живота си. Изчервяваше се и всички ѝ се смеехме. Това си беше наша семейна шега. Но сега се оказва, че е била прекрасна актриса и лъжкиня, нали?

— Можеш ли да ни разкажеш за деня, в който беше убита — сряда, шести април?

— Какво да ви разкажа?

— Кога излезе от вкъщи, какво прави през деня, в колко часа се прибра — неща от този род.

Тед изгледа свирепо Фрида, после каза:

— Ясно. Имате предвид алибито ми. Излязох от вкъщи по обичайното време — към осем и половина. Трябваше да отида рано на училище — то е на няколко минути път пеша, защото имах предварителен изпит[25] по приложни изкуства. Чух, между другото, че са ми поставили много висока оценка. — Той се усмихна горчиво. — Страхотно, а? После, през останалата част от деня, бях в училището. След часовете срещнах Джудит и с нея се помотахме тук-там, а после се прибрахме заедно вкъщи. Там навсякъде щъкаха полицаи. Достатъчно ли ви разказах?

— Достатъчно.

Джудит Ленъкс беше следващата. Тя влезе през вратата леко и безшумно, подобно на призрак, и огледа всеки един поотделно със светлосините си очи. Имаше меденокафяви къдрици, а носът ѝ бе обсипан с лунички. Въпреки че косата ѝ се нуждаеше от измиване и въпреки че беше облечена със старо долнище на анцуг и широк зелен пуловер, който най-вероятно беше на баща ѝ и стигаше до коленете ѝ, а дългите му ръкави скриваха ръцете ѝ, тя очевидно беше хубава и притежаваше прасковената свежест на младостта, която дори непрекъснатият плач по мъртвата майка не можеше да скрие.

— Нямам какво да кажа — заяви тя.

— Няма нищо, скъпа — каза благо Аманда Торн. — Не си длъжна да говориш.

— Ако смятате, че татко го е извършил, значи, просто сте глупави.

— Защо казваш това?

— Защото е очевидно. Мама го е мамила и вие си мислите, че той е разбрал и я е убил. Само че татко я обожаваше и не знаеше нищо, абсолютно нищо. Не можете да превърнете нещо в истина просто като си мислите, че е истина.

— Разбира се, че не — съгласи се Карлсън.

Фрида се замисли за момичето. Беше на петнайсет, на прага на женствеността. Беше загубила майка си и досегашната си представа за нея; сега вероятно се страхуваше, че може да загуби и баща си.

— Когато разбра за майка ти… — започна Фрида.

— Прибрах се вкъщи заедно с Тед — каза Джудит. — Когато разбрахме, се хванахме за ръце. — Тя изхлипа тихо. — Горкият Тед! Мислеше, че мама е съвършена.

— А ти не мислеше ли така?

— При дъщерите е различно.

— Какво имаш предвид?

— Той беше нейното скъпо момче. Дора беше нейното сладко момиченце. А аз ѝ бях откраднала червилото — не в истинския смисъл на думата. Тя не си падаше много по гримове и разни такива неща. Но разбирате какво искам да кажа. Както и да е, аз съм средното дете.

— Но си сигурна, че никой не е знаел?

— Че през цялото това време е лъгала татко ли? Не. Аз самата все още не вярвам. — Тя потърка силно лицето си. — Всичко ми е като на филм сякаш не се е случило наистина. Това не е нещо, което тя би направила. Звучи много глупаво. Тя е жена на средна възраст и дори не е особено привлекателна. — Джудит млъкна изведнъж, лицето ѝ се сгърчи. — Не исках да го кажа по този начин, но вие разбирате какво имам предвид. Косата ѝ е прошарена, бельото ѝ е практично и не се притеснява за външния си вид. — Тя изведнъж осъзна, че говори за майка си в сегашно време. Избърса сълзите си. — Татко не знаеше нищо, честна дума — изстреля тя на един дъх. — Кълна се, че татко нищо не подозираше. Той е толкова нещастен. Оставете го на мира. Оставете ни на мира.

Разпитът на Дора Ленъкс не беше точно разпит. Тя беше крехка и изтощена, движеше се едва-едва, по лицето ѝ имаше следи от сълзи. След смъртта на майка ѝ баща ѝ се беше състарил с години, но Дора се беше превърнала отново в малко дете. Тя имаше нужда от майка си. Имаше нужда от някого, който да я вземе на ръце и да я полюлее, да прогони ужаса от душата ѝ. Фрида сложи хладната си длан на горещото ѝ, влажно чело. Аманда Торн я погледна мило и изгука, че всичко ще бъде наред, без, изглежда, да осъзнава колко тъпо прозвучаха думите ѝ. Карлсън се загледа в момичето и сбърчи чело. Не знаеше откъде да започне. Къщата беше изпълнена с болка — толкова силна, че човек можеше да усети иглите ѝ по кожата си. Навън в двора жълтите нарциси грееха под лъчите на топлото пролетно слънце.

Когато Ивет попита Ръсел Ленъкс за бутилките, той само я погледна втренчено сякаш не разбра въпроса.

— Знаете ли кой ги е сложил там?

Той сви рамене.

— Какво общо има това с всичко останало?

— Може би няма нищо общо, но аз съм длъжна да попитам. В бараката бяха скрити внушителен брой бутилки. Обяснението може да е безобидно, но наличието им навежда на мисълта, че някой тайно е пиел.

— Не виждам логиката. Бараката е пълна с непотребни вещи.

— Кой използва бараката?

— Не ви разбирам.

— Кой влиза в нея? Жена ви влизаше ли?

— Рут не ходеше там.

— А може би синът ви и приятелите му…

— Не. Не и Тед.

— Вие ли сложихте там бутилките?

Стаята се изпълни с мълчание.

— Господин Ленъкс?

— Да. — Гласът му прозвуча остро и той извърна глава сякаш се страхуваше да срещне погледа ѝ.

— Тогава можем ли да кажем, че… — Ивет млъкна. Не я биваше в това. Задаваше въпросите рязко. Не знаеше как да говори ясно, без да звучи като съдия. Опита се да си представи как Карлсън задава въпросите.

— Имате ли проблем с алкохола? — попита го тя направо.

Ръсел Ленъкс вдигна отривисто главата си.

— Не, нямам.

— Но онези бутилки… — Тя се сети за белия сайдер: никой не би го пил, ако не беше пристрастен към пиенето.

— Хората си мислят, че щом пиеш, непременно имаш проблем с алкохола, а щом имаш проблем с алкохола, значи, имаш по-сериозен скрит проблем. — Той говореше бързо, думите му се сливаха. — Беше един глупав период. Алкохолът ми помагаше да се справя. Оставях празните бутилки в бараката, защото знаех, че всички ще кажат същото, което вие казвате сега. Щяха да ме накарат да се срамувам. По-лесно беше да ги скрия. Това е всичко. Щях да ги изхвърля, когато ми се отдадеше удобен случай.

Ивет се спря на една фраза от тази словесна тирада.

— Помагаше ви да се справите с какво? — попита тя.

— С разни трудни моменти. — Той говореше като сина си.

— Кога преминахте през този период?

— Защо?

— Наскоро ли?

Ръсел Ленъкс сложи длан на лицето си и каза нещо неразбираемо през пръстите си.

— Продължавате ли да пиете?

— В ролята на личния ми лекар ли сте в момента? — Думите му звучаха приглушено. — Сигурно ще ми кажете, че злоупотребата с алкохол е вредна за здравето. Мислите, че не знам ли? Може би ще ми изнесете лекция за увреждането на черния дроб, за пристрастяването, за необходимостта да призная, че прекалявам с пиенето и да потърся помощ.

— Пиехте, защото имахте проблеми в брака си ли?

Той се изправи.

— Всичко за вас са улики, нали? Личният живот на жена ми, прекаленото ми пиене.

— Мъртъвците нямат личен живот отвърна Ивет. — А иначе и двете биха могли да имат връзка с убийството.

— Какво очаквате да ви кажа? За известно време злоупотребявах с алкохола. Беше глупаво. Не исках децата ми да разберат. Криех от тях. Не се гордея с това.

— И твърдите, че не е имало конкретна причина?

Лицето на Ръсел Ленъкс беше сиво от умора. Той седна отново срещу Ивет, отпускайки се тежко на стола.

— Искате от мен ясни и точни отговори. Но това не е толкова лесно. Аз остарявам, имах чувството, че животът ми тече еднообразно. Никакви промени. Никакви вълнуващи събития. Може би и Рут е усещала нещата по същия начин.

— Възможно е — каза Ивет. — Жена ви знаеше ли, че пиете?

— Какво общо има това със смъртта ѝ? Да не би да мислите, че съм я убил, защото е разкрила неудобната ми тайна?

— Беше ли я разкрила?

— Подозираше. Имаше нюх за слабостите на хората.

— Значи, е знаела.

— Подушваше, че мириша на алкохол. Презираше ме за това — но не е ли малко пресилено, имайки предвид какво е правила по същото време?

— За което вие продължавате да твърдите, че не сте знаели.

— Не твърдя. Наистина не знаех.

— И продължавате да повтаряте, че сте имали хубав брак?

— Вие омъжена ли сте?

Ивет почувства как силна руменина се разля по шията и лицето ѝ. Тя се видя през неговите очи — едра, с кестенява коса, тромава, самотна жена с големи ходила и едри ръце, по които нямаше пръстени.

— Не — отвърна тя кратко.

— Никой брак не изглежда хубав, когато започнем да търсим недостатъците на партньора и да обръщаме прекалено внимание на неприятните моменти. Въпреки че с Рут понякога се карахме, а друг път бяхме равнодушни един към друг, допреди ден-два бих ви казал, че имахме хубав и стабилен брак.

— А сега?

— Сега вече е без значение. Бракът ни се разби на хиляди късчета, а аз дори не мога да я попитам защо.

Фрида тъкмо се беше прибрала вкъщи, когато на входната врата се позвъни. Отвори я и видя насреща си двама униформени полицаи, мъж и жена.

— Вие ли сте д-р Фрида Клайн? — попита мъжът.

— Карлсън ли ви изпраща?

Двамата се спогледаха.

— Извинете, не ви разбирам? — каза мъжът.

— Бихте ли ми обяснили защо сте тук?

— Можете ли да потвърдите, че вие сте д-р Фрида Клайн?

— Да, разбира се. Случило ли се е нещо?

Полицаят се намръщи.

— Трябва да ви информирам, че се налага да ви разпитаме във връзка с нападение, при което е била нанесена телесна повреда.

— Не ви разбирам. Предполага се, че съм станала свидетел на нападение ли?

Той поклати глава.

— Търсим ви във връзка с подадено оплакване, в което вие сте посочена като извършител на деянието.

— Ще ми обясните ли за какво става дума?

Жената погледна в бележника си.

— Били ли сте в апартамент 4 на улица "Марш Сайд" № 2 на седемнайсети април?

— Моля?

— В момента там живее господин Иън Ярдли.

— О, за бога! — възкликна Фрида.

— Признавате ли, че сте били там?

— Да, признавам, че бях там, но…

— Ще трябва да поговорим за това — каза полицаят. — Но не можем да проведем разговора на прага. Ако желаете, можем да ви откараме в стая за разпити.

— Не може ли просто да влезете, за да изясним нещата?

— Можем да влезем и да ви зададем няколко въпроса — каза мъжът.

С обемистите си униформи двамата сякаш изпълниха къщата на Фрида. Те седнаха непохватно, като че ли не бяха свикнали да стоят в помещение. Фрида седна срещу тях и зачака да започнат разговора. Полицаят свали фуражката си и я сложи на страничната облегалка на фотьойла. Имаше къдрава рижа коса и бледа кожа.

— При нас е постъпило оплакване за инцидент — започна той, след което извади бележник от страничния джоб на якето си, бавно го отвори и се зачете в него сякаш го виждаше за пръв път. — Още в самото начало съм длъжен да ви информирам, че разследваме случай на посегателство върху личната неприкосновеност, както и случай на нападение с нанасяне на телесна повреда.

— Каква телесна повреда? — попита Фрида, стараейки се да запази спокойствие. В същото време се опита да си припомни случката. Възможно ли е при падането жената да си е ударила главата? Полицаят отново погледна в бележника си.

— Оплакването е подадено от господин Иън Ярдли, собственика на апартамента, и от Поли Уелш. На този етап съм длъжен да ви информирам, че не се намирате под арест и че сте свободна да прекъснете разпита по всяко време. Освен това трябва да ви предупредя, че не сте длъжна да отговаряте, но може да повлияе зле на защитата ви, ако при зададен от нас въпрос не споменете важен факт, на който по-късно да ви се наложи да разчитате в съда. Всичко, което кажете, може да бъде използвано като доказателство в съда. — Когато приключи с това задължително предисловие, бледата му кожа почервеня. На Фрида ѝ заприлича на малко момче, което рецитира стихотворение на училищно тържество. — По закон винаги казваме това.

— И че имам право на адвокат.

— Не се намирате под арест, д-р Клайн.

— Каква е нанесената телесна повреда? Има ли нараняване? — поинтересува се Фрида.

— Има някакво охлузване и се е наложила лекарска намеса.

— Това третира ли се като телесна повреда? — попита Фрида.

— Предполага се, че е нанесена психологическа травма — обади се жената. — Разстройство на съня. Тревога и безпокойство.

— Психологическа травма ли? — учуди се Фрида. — Възможно ли е това заключение да е направено от д-р Хал Брадшо?

— Не мога да коментирам това — отвърна мъжът. — Но вие признавате, че сте присъствали на инцидента.

— Да — каза Фрида. — Но не са ли чакали прекалено, дълго, преди да подадат оплакването?

— Доколкото разбрах, отначало госпожица Уелш е била твърде стресирана, за да говори за случилото се. — Обясни мъжът. — Имала е нужда от подкрепа и лечение, преди да събере сили да съобщи за инцидента. Стараем се да обръщаме специално внимание на жени, които са станали жертва на насилие.

— Чудесно — каза Фрида. — Искате ли да разберете какво се случи?

— Да, би било интересно да чуем вашата версия за инцидента — отвърна мъжът.

— Бях си уредила среща с Иън Ярдли, за да му задам някои въпроси — каза Фрида.

— Чух, че сте му била сърдита. Почувствали сте се унизена от него.

— Това ли е казал?

— Това сочи нашето разследване.

— Не съм му била сърдита. Но неговата приятелка…

— Госпожица Уелш.

— Тя започна да става агресивна още щом влязох у тях. Мушкаше ме с пръсти, опита се да ме изблъска от апартамента. Аз я блъснах на свой ред. Тя се опита да отвърне и мисля, че тогава се спъна в някаква табуретка. Всичко стана много бързо. А после аз си тръгнах. Това е всичко.

Мъжът погледна в бележника си.

— В доклада се казва, че сте притиснали госпожица Уелш до една стена и сте я държали така известно време. Вярно ли е това?

— Да. Тя започна да ме блъска. Казах ѝ да престане, но тя продължи и тогава аз я блъснах до стената. Но не беше грубо. Притиснах я, за да я накарам да спре. После отпуснах ръката си и се обърнах, но тя се втурна към мен, препъна се и падна. Дори не съм я докоснала.

— Тя просто падна — обади се жената.

— Точно така.

Мъжът погледна отново в бележника си.

— Случвало ли ви се е да се биете на публично място?

— Моля?

Той прелисти бележника си.

— Познавате ли мъж на име Джеймс Ръндел? Имаме сведения, че сте предизвикали скандал в един ресторант, свързан с побой и значителни материални щети. Накрая сте се озовали в ареста.

— Откъде знаете всичко това?

— Получихме съответната информация.

— Какво общо има с инцидента?

— Опитваме се да очертаем определен модел на поведение. А Джеймс Ръндел не е ли бил подложен също като вас на въпросния експеримент?

— Точно така — каза Фрида. — Ръндел е един от останалите психотерапевти, които бяхме набелязани за този… — Тя направи пауза, търсейки подходящата дума. — Проект — добави тя накрая.

— "Набелязани"? Говорите така, сякаш сте възмутена от проведения експеримент.

— Не, не съм — възрази Фрида.

Мъжът записа нещо в бележника си.

— Нещо у Ръндел ви е ядосало, вие се конфронтирате с него в един ресторант и му нанасяте удари. Нещо у Иън Ярдли ви е ядосало, вие се конфронтирате с него в дома му и се стига до ръкопашен сблъсък. Виждате ли определен модел на поведение?

— Двата случая нямат нищо общо — отбеляза Фрида. — Освен това в апартамента на Иън Ярдли нямаше размяна на удари.

Изведнъж мъжът се огледа наоколо, подобно на хрътка, подушила следа.

— Какво е това? — попита той.

Беше чукането и тракането, което се чуваше от банята на горния етаж. Фрида толкова беше свикнала с него, че почти беше престанала да го чува.

— Нужно ли ви е да знаете? — попита тя. — Все пак, имам алиби. В момента седя тук заедно с вас.

Жената полицай се намръщи.

— Насилието над жени изобщо не е смешно — изрече тя с остър тон.

— Е, това беше всичко — каза Фрида. — Ако смятате да ми предявите обвинение, направете го. В противен случай няма за какво друго да говорим.

Със съсредоточен вид полицаят написа няколко реда, после затвори бележника си и се изправи.

— Между нас казано — посочи той, — ако бях на ваше място, бих се свързал с адвокат. Случвало се е да внасяме за разглеждане в съда и по-безобидни случаи от този. Но дори да не го направим, нищо чудно срещу вас да бъде заведено гражданско дело.

— Как мога да се свържа с вас, ако ми се наложи? — поинтересува се Фрида.

— Тъкмо това щях да ви обясня — каза полицаят. Той написа нещо в бележника си, откъсна страницата и я подаде на Фрида.

— В случай че имате още нещо да ми кажете. Но така или иначе с вас ще поддържаме връзка.

След като двамата си тръгнаха, Фрида поседя известно време, вперила поглед пред себе си. После прелисти тефтерчето си с адреси и телефонни номера и набра един номер.

— Ивет — каза тя. — Извинявай, Фрида е. Имаш ли минутка?