В очакване на сряда

32

Когато се събуди, Карлсън не беше сигурен къде точно се намира. Той се размърда в леглото, усети топлината на нечие тяло, видя част от голо рамо и за миг си помисли, че тя се е върнала при него. Но веднага се осъзна, почувства стягане под лъжичката и сякаш светът изгуби цветовете си. Потърси пипнешком часовника си и откри, че е още на китката му. Беше шест без двайсет. Полежа още малко в леглото. Чу, че Сейди промърмори нещо до него, което той не можа да разбере. Нима не искаше точно това? Нещо простичко, лесно, изпълнено с нежност и удоволствие? В главата му се появи болка и се разля по цялото му тяло. Почувства безкрайна, смазваща умора. Тихо и внимателно той се измъкна от леглото и започна да се облича.

— Не е нужно да бягаш — обади се Сейди зад него.

Тя се беше надигнала и се подпираше на лакътя си.

Лицето ѝ беше подпухнало от съня.

— Мога да ти направя закуска. — Сейди звучеше мило и загрижено.

— Наистина трябва да тръгвам — каза Карлсън. — Трябва да се прибера у дома, да се преоблека и да отида на работа. Нямам много време.

— Да ти направя чай или кафе?

— Не, благодаря.

Изведнъж Карлсън бе обзет от такава силна паника, че едва не се задуши. Той обу панталоните си и ги пристегна. Имаше чувството, че прави всичко много бавно. Усети, че Сейди го наблюдава — герой в един невесел фарс. Нахлузи обувките си, които сякаш бяха прекалено малки за краката му. Взе якето си и се обърна към нея. Тя лежеше в същото положение.

Сейди, съжалявам, аз… — Той не можеше да измисли какво друго да каже.

— Да, добре. — Тя се обърна на другата страна и се уви в пухената завивка, така че остана да се вижда само тилът ѝ. Той забеляза небрежно захвърления ѝ сутиен в долния край на леглото. Представи си я как го облича вчера сутринта и как го съблича снощи. Изведнъж му се прииска да седне, да дръпне пухената завивка и да каже всичко на Сейди, да ѝ обясни какво чувства, защо случилото се между тях беше грешка, защо двамата не бяха подходящи един за друг и защо той не беше подходящ за никого. Но това нямаше да бъде честно спрямо нея. И бездруго се беше проявил като непочтен.

Той излезе отвън на тихата улица. Чуваше се шум от движещи се в далечината коли, но наоколо пееха птички, небето беше синьо и се показваха лъчите на утринното слънце. Стана му криво. По-добре беше да вали, да бъде сиво и студено.

Фрида седеше до кухненската маса, а през това време Джоузеф сложи чайника да заври, смля кафе, почисти остатъците от закуската на Клои и изми приборите ѝ. Хубавото около присъствието на Джоузеф — а тя трябваше да се научи да цени хубавите неща заради всичко, което ѝ се случваше напоследък — беше това, че не се чувстваше длъжна непременно да разговаря с него. Можеше просто да си седи до масата и да гледа пред себе си. Накрая той сложи чаша кафе пред нея, наля кафе и за себе си и седна насреща ѝ.

— Трудно е дори когато човек има желание да помогне — започна той. — Има един украински виц за трима, които помагали на възрастна жена да пресече улицата. Някакъв стои отстрани и ги пита защо са нужни трима души. А те му отговарят, защото възрастната дама не иска да пресича улицата. — Той отпи глътка кафе. — На украински звучи по-смешно.

— И така, докъде стигнахме с банята? — попита Фрида.

— Днес приключвам, дори да трябва да се самоубия, за да я довърша. Довечера ще се изкъпеш в твоята собствена прекрасна вана.

— Добре — каза Фрида.

— А Клои? Тя тука остане живее?

— Не знам — отвърна Фрида. — Ще трябва да разбера какво става. Ще видим.

Джоузеф отправи към Фрида загрижен поглед.

— Не си гневна. А трябва да се гневиш.

— Какво искаш да кажеш?

Джоузеф махна с ръце наоколо.

— Исках да ти доставя малко радост и да те накарам да се почувстваш по-добре с новата вана, но разбирам, че е трудно да ти помогна. А и ти създадох допълнителни проблеми.

— Вината не беше твоя.

— Напротив! Колко пъти донасяхме и отнасяхме ваната. Срязах електрически кабели, нямаше осветление.

— Ето това беше наистина изнервящо!

— Имаш нужда от помощ, а аз ти създавам ядове. Сега и Клои е тук. Качвах се горе в ателието — нещата ѝ са навсякъде.

— Така ли? Господи, не съм ходила там. Толкова ли е зле?

— Да, зле. Вещите и дрехите ѝ са разхвърляни, голяма бъркотия. Има и огризки от ябълки. Мокри хавлиени кърпи. Чаши с мухъл в тях. Затова ти казвам, че трябва да си гневна. Трябва да нападаш, трябва да се бориш. Нали?

— Не съм гневна, Джоузеф. Или може би съм твърде уморена, за да се гневя. — Тя помълча известно време. — А що се отнася до ваната, гледай до довечера да бъде готова, иначе…

В този момент се чу звън на мобилен телефон, но отначало Фрида не разбра, че е нейният. Звънът идваше от якето ѝ, което беше окачила на облегалката на един стол. Тя порови из джобовете му и извади телефона. Чу се женски глас:

— Фрида Клайн ли е?

— Да.

— Обажда се Агнес Флинт. Оставили сте ми съобщение.

Още щом видя снимката на момичето, Джим Фиърби подсъзнателно разбра, че може да я зачеркне от списъка си. Клеър Бойл имаше кръгло лице и къдрава руса коса. Майка ѝ го беше поканила да седне и му беше сервирала чай и кейк, след което беше извадила купчинка снимки от едно чекмедже. Валъри Бойл се настани във фотьойла срещу него и заразказва колко труден характер е имала дъщеря ѝ.

— Бягаше ли от вкъщи? — попита Фиърби.

— Тя се събра с лоши приятели — отвърна Валъри. — Понякога не се прибираше цяла нощ, друг път я нямаше по за няколко дни. Когато ѝ се карах, тя гневно избухваше. Нищо не можех да направя.

Фиърби затвори бележника си. Можеше да си тръгне още сега, но доброто възпитание изискваше да остане още малко. Той погледна към Валъри Бойл. Вече се беше научил да класифицира тези майки. При някои от тях мъката беше като хронична болест; те бяха целите посивели, по лицата им имаше мрежа от фини бръчици, погледът им беше безжизнен сякаш в света не съществуваше нищо, което заслужаваше да се види. Другият тип жени бяха като тази насреща му. Валъри Бойл беше изпълнена с треперещо безпокойство, все едно се свиваше, за да избегне удар, който всеки миг можеше да се стовари отгоре ѝ, или пък беше участник в някакво тревожно събитие, което всеки момент можеше да стане изключително опасно.

— Имахте ли други неприятности в семейството? — попита Фиърби.

— Не, не — побърза да отговори жената. — Тя имаше известни проблеми с баща си. Той може да бъде и много груб. Но, както вече ви казах, Клеър имаше труден характер. После тя просто изчезна. От полицията не положиха кой знае какви усилия, за да я издирят.

Фиърби се запита дали бащата е проявявал само изблици на ярост, или е имало и сексуално насилие. И тази жена насреща му: дали не е била просто мълчалив свидетел на случващото се? Накрая на момичето не му е оставало нищо друго, освен да избяга. Тя вероятно беше някъде в Лондон, една от хилядите млади хора, на които им се е наложило да се махнат от вкъщи по един или друг начин. Може би беше с някого от "лошите приятели", за които беше споменала майка ѝ. Фиърби мислено ѝ пожела късмет.

Но когато Фиърби пристигна с колата си в малкото населено място в непосредствена близост до Стафорд, усетът му подсказа, че не е дошъл напразно. Къщите се намираха само на няколко минути път с кола извън града, но все едно бяха на село — заобиколени от открити пространства, осеяни с храсти, игрища, гори. Той забеляза обозначения за туристически пътеки. Местността си я биваше. Майката на Дейзи Логан не желаеше да го пусне в дома си; говореше през леко открехнатата врата с окачена верига. Фиърби ѝ обясни, че е журналист, че целта му е да разбере какво се е случило с дъщеря ѝ, че разговорът ще бъде съвсем кратък, но жената не отстъпваше. Каза, че не иска да говори за това. Бяха изминали седем години. Полицията беше прекратила разследването. Случаят беше забравен.

— Само две минути — помоли я Фиърби. — Една минута.

— Какво точно искате?

Фиърби зърна за момент напрегнатия поглед на тъмните ѝ очи. Вече беше свикнал да го гледат по този начин, но понякога изпитваше странно, болезнено усещане, че преследва хората и човърка старите им рани. Но какво друго можеше да направи?

— Четох за дъщеря ви — каза той. — Трагичен случай. Интересува ме дали сте забелязали някакви предупредителни знаци. Беше ли нещастна? Имаше ли проблеми в училище?

— Тя обичаше да ходи на училище — отвърна жена-; та. — Тъкмо беше започнала последния гимназиален клас. Искаше да стане ветеринарен лекар.

— Как се чувстваше, в какво настроение беше?

— Питате ме дали Дейзи е избягала от вкъщи ли? През седмицата, след като тя… е, щеше да ходи на училищна екскурзия. Беше работила почасово в продължение на шест месеца, за да може да си я плати. Какво да ви кажа — мъжът ми си стои вкъщи. Получава инвалидна пенсия. Изчезването на дъщеря ни го съсипа. Постоянно си припомняме онази вечер. Тя тръгна да се види с най-добрата си приятелка. Винаги минаваше направо през общинската ливада. Да бяхме я закарали с колата… Не преставаме да мислим за това.

— Не бива да се обвинявате — каза Фиърби.

— А как иначе?!

— Аз наистина много съжалявам — продължи Фиърби. — Случайно да имате нейна снимка?

— Не мога да ви дам снимката ѝ — каза жената. — Тогава дадохме цял куп снимки — на журналисти, на полицаи. Така и не ни ги върнаха.

— Само да я видя.

— Почакайте — каза жената.

Фиърби почака пред вратата. След няколко минути се чу характерното щракане, жената освободи веригата и му подаде една снимка. Той се загледа в момичето, в нейното младо и жизнерадостно лице. Замисли се, както винаги досега, какво ли я е очаквало, какво ли е щяло да види това лице. Забеляза тъмната коса, нещо особено в погледа. Те бяха като членове на семейство, като членове на група.

Фиърби извади телефона си.

— Имате ли нещо против?

Жената само сви рамене. Той засне снимката с телефона си и ѝ я подаде обратно.

— И така, какво смятате да правите? — попита го тя. — Какво смятате да направите за нашата Дейзи?

— Ще открия каквото мога — отвърна Фиърби. — Ако открия нещо, ако изобщо открия нещо, ще ви се обадя.

— Ще намерите ли Дейзи?

Фиърби замълча, преди да отговори.

— Не. Мисля, че не.

— Тогава не си правете труда — каза жената и затвори вратата.

На Фрида ѝ беше интересно да се запознае с жената, която беше разбила сърцето на Раджит Сингх, но когато Агнес Флинт отвори входната врата, тя си помисли, че сигурно е сбъркала адреса. Младата жена имаше гладко кръгло лице и твърда кестенява коса, прибрана небрежно назад. Беше облечена с черен пуловер и дънки. Но това, което я правеше да не изглежда безлична, бяха големите ѝ тъмни очи и леко присмехулното ѝ изражение. Фрида усети върху себе си изучаващия ѝ поглед.

— Не разбирам каква е целта на посещението ви — каза тя.

— Дайте ми малко време, за да ви обясня — помоли Фрида.

— По-добре влезте. Живея на последния етаж.

Фрида се качи след нея по стълбите.

— Отвън изглежда доста невзрачно — каза Агнес през рамо. — Но почакайте да влезем вътре.

Тя отвори вратата и Фрида я последва. Озоваха се във всекидневна с големи прозорци в далечния край.

— Разбирам какво имате предвид — каза тя.

През тях се разкриваше гледка към мрежа от железопътни линии. От другата страна имаше складове, а зад тях — жилищни кооперации, които очертаваха южния бряг на Темза.

— На някои хора не им допада идеята да живеят в близост до железопътна линия, но на мен ми харесва — каза Агнес. — Все едно живееш край река, по която плават разни необичайни неща. Всъщност влаковете се движат на достатъчно разстояние оттук. Няма опасност пътниците да ме зяпат, докато съм в леглото.

— Харесва ми — обади се Фрида. — Интересно е.

— Значи, ставаме две. — Последва кратко мълчание. — И така, разговаряли сте с горкия Раджит.

— Защо го наричате така?

— Нали сте го видели. Не беше особено весело да се живее с него.

— Беше леко депресиран.

— Естествено. Да не би да ви е изпратил при мен като свой защитник?

— Зле ли приключи връзката ви?

— Нима раздялата може да бъде приятна? — Отвън се чу грохот от преминаващ влак. — След час ще бъде в Брайтън — каза Агнес. — Имате ли нещо против да ви задам един въпрос? След като сте изминали толкова път, за да ме намерите…

— Продължавайте.

— Каква е причината, за да поискате среща с мен? Когато получих съобщението ви, ми стана любопитно. Раджит може би ви е казал, че му е трудно да приема "не" за отговор. Той ми звъня. Идва тук. Дори ми писа писма.

— Какво съдържаха те?

— Изхвърлих ги, без изобщо да ги отворя. Ето защо когато ме потърсихте, ми стана интересно. Зачудих се дали е решил да използва жени като посредници. Нещо като пощенски гълъби. Вие негова приятелка ли сте?

— Не, срещала съм го два пъти.

— Тогава каква сте му?

— Аз съм психотерапевт.

— Като пациент ли е идвал при вас?

— Не съвсем.

Изведнъж по лицето на Агнес се разля широка усмивка.

— О, сещам се коя сте. Вие сте онази лекарка, нали?

— Зависи какво имате предвид под "онази лекарка".

— Ще ми кажете ли защо сте тук? Това някакво сложно замислено отмъщение ли е?

— Не.

— Нека се изясним. Аз не ви съдя. Ако някой ме направи на глупачка, както са постъпили с вас, бих го разпънала на кръст.

— Не съм дошла за това.

— Не? А за какво?

— За нещо, което Раджит каза. — Фрида се видя отстрани: обикаляща от човек на човек, рецитираща фрагмент от една история, който като че ли все по-малко се вписваше в общия контекст — едно видение, от което тя не можеше да се отърси и което остро проблясваше в дълбините на съзнанието ѝ. Каза си, че трябва да престане с това и да се върне към предишния си живот. Усети, че Агнес Флинт очакваше отговора ѝ.

— Всъщност Раджит не беше специализантът, изпратен при мен; при мен дойде друг. Но и четиримата участници в експеримента са се подготвили да разкажат една и съща история, която да покаже, че те представляват реална опасност за обществото.

— Да, четох за това.

— Във въпросната история има един любопитен детайл, за който Раджит казва, че го е чул от вас.

— Нищо не разбирам.

— За това как е подстригвал косата на баща си — или как вие сте подстригвали косата на вашия баща, което Раджит е перифразирал за целта на сценария.

— Как съм подстригвала косата на баща ми?

— Да. За усещането за сила и слабост, което сте имали, докато сте го правили.

— Определено започвам да се напрягам.

— Той каза, че сте му разказали за това, докато сте лежали с него в леглото, галили сте косата му и сте му казали, че се нуждае от подстригване.

— А, да. Е, и какво?

— Какво ли? — Фрида не знаеше как да отговори. Тя каза уморено:

— Значи, това е бил просто някакъв ваш спомен?

— Не, не беше мой спомен.

— А по-точно?

— Беше нещо, което веднъж чух от една приятелка. Тя ми разказа тази история за подстригването на косата. Но не ставаше дума за косата на баща ѝ. По-скоро се отнасяше за приятеля ѝ, или за брат ѝ, или за приятелката ѝ. Вече не си спомням. Дори не знам защо съм се сетила за думите ѝ. Беше нещо незначително, при това доста отдавна. Но явно е останало в паметта ми. Чудно ми е защо Раджит го е използвал в измисления си разказ. На всичкото отгоре го е разпространил.

— Даа — каза Фрида провлечено. — Значи, вашата приятелка е споменала това пред вас, а вие сте го казали на Раджит.

— Е, с малки изменения.

— Да.

Агнес хвърли въпросителен поглед към Фрида.

— Защо, за бога, тази история е толкова важна за вас?

— Как се казва приятелката ви?

— Няма да ви кажа, докато не ми отговорите на въпроса. Защо е толкова важна за вас?

— Не знам. Може би не е нищо особено. — Фрида се вгледа в живите, проницателни очи на Агнес: момичето определено ѝ допадаше. — Истината е, че тази история не ми дава покой и не мога да разбера защо, но съм убедена, че трябва да следвам нишката.

— Нишката?

— Да.

— Лайла Дос. Истинското ѝ име е Лили, но никой не я нарича така.

— Благодаря. Откъде я познавате?

— "Познавах я" е по-точно казано. Бяхме съученички. Най-добри приятелки. — На лицето ѝ се появи познатата иронична усмивка. — Беше малко дива, но не беше злобна. Продължихме да се виждаме и след като тя напусна училище на шестнайсет години, но беше за кратко. Представите ни за живота бяха много различни. Аз поех по един път, а тя — е, тя изобщо не пое по никакъв път.

— Значи, нямате никаква представа къде е сега?

— Не.

— В кое училище учихте?

— Намира се до Кройдън[32]. "Джон Харди Скуул".

— Двете с нея в Кройдън ли израснахте?

— Познат ли ви е районът?

— Не.

— В място, което е в непосредствена близост до Кройдън.

— Помните ли адреса ѝ?

— Не е ли забавно? Не си спомням какво се е случило миналата седмица, но си спомням всичко от младежките си години. "Ледбъри Клоуз" № 8. Ще се опитате ли да я намерите?

— Възнамерявам да го направя.

Агнес кимна бавно с глава.

— Аз самата трябваше да я потърся. Често си мисля за нея — питам се дали е добре.

— Смятате, че може би не е?

— Когато я видях последния път, нещата при нея вървяха зле. — Фрида изчака Агнес да продължи. — Беше напуснала дома си и се бе пристрастила към наркотиците. — Тя потръпна. — Изглеждаше доста зле, отслабнала, с пъпки по челото. Нямаше постоянна работа. Не знам откъде е намирала пари да купува дрога. Може би трябваше да се погрижа за нея. Как мислите?

— Не знам.

— Тя беше в беда, виждах това съвсем ясно, а ми се искаше да избягам поне на миля далеч от нея, все едно бе заразноболна. Опитах се да я изтрия от съзнанието си. От време на време се сещам за нея и после отново се старая да я забравя. И аз съм една приятелка…

— Въпреки това сте си спомнили онази история и дори сте я разказали на друг.

— Да, дори и сега я виждам как ми я разказва, ухилена до уши.

— Как изглеждаше тя тогава?

— Дребна и слаба, с дълга тъмна коса, която все падаше пред очите ѝ, и с широка усмивка, която сякаш обхващаше цялото ѝ лице. Разкошна по особен начин. Приличаше на маймунка. Носеше ексцентрични дрехи, които си купуваше от магазини за ретро облекла. Момчетата я харесваха.

— Тя има ли семейство?

— Майка ѝ е починала, когато Лайла е била малка. Може би нещата при нея щяха да се развият по друг начин, ако майка ѝ беше жива. Баща ѝ, Лорънс, беше добър човек — много се грижеше за нея, но не успяваше да се справи с необуздания ѝ нрав дори когато тя беше още дете. Има и двама братя, Рики и Стийв, които са с няколко години по-големи от нея.

— Благодаря ти, Агнес. Ще ти се обадя, ако я открия.

— Питам се как ли живее сега. Може би вече е улегнала и е уважавана от хората. Има деца, съпруг, работа — макар че ми е трудно да си го представя. Какво бих ѝ казала, ако се срещнем?

— Това, което ти подскаже сърцето.

— Че съм я предала. Не е ли странно как миналото напомня за себе си — и то заради една глупава история, която разказах на бедния Раджит.