В очакване на сряда

60

— Фрида? Фрида, Фрида. — Джоузеф сякаш изведнъж бе забравил да говори английски и единственото, което си спомняше, беше нейното име.

Фрида пристъпи към него. Пред очите ѝ беше просветнало, чувстваше лекота и спокойствие, усети прилив на енергия. Видя, че Джоузеф имаше дълбока рана на лицето и врата, а едната му ръка беше неестествено отпусната. Под мръсотията по лицето му прозираше ужасяваща бледност.

— Няма нищо, Джоузеф — каза тя нежно. — Благодаря ти, скъпи мой приятелю.

После приклекна до Лорънс Дос. На мястото, където го беше ударила по главата, имаше кървава рана, но мъжът дишаше. Фрида погледна тежкия предмет, който все още държеше: беше един от гаечните ключове на Джоузеф, който сигурно беше изпаднал от чантата му, и сега беше изцапан с кръв.

— Вземи това — подаде го тя на Джоузеф. — Ако се приближи към теб, удари го отново. Идвам след минута.

Фрида изтича до кухнята и започна трескаво да отваря чекмеджетата. Джери Колиър беше много подреден човек — всяко нещо беше на мястото си. В едно от чекмеджетата откри конци, връзки, тиксо, химикалки. Извади ролка въже за простиране. Това щеше да свърши работа. Върна се отново при двамата мъже и като се наведе, притисна една в друга двете китки на Лорънс Дос и бързо ги омота с въжето, след което го спусна към глезените му и многократно го уви около тях, докато се увери, че е стегнат здраво.

Тя извади с уверени пръсти телефона от джоба на якето си и се обади на номера за спешни повиквания. Каза, че има нужда от голям брой униформени полицаи, а също и от линейки, след което продиктува адреса и го повтори, за да се увери, че са го записали точно. Каза името си и то ѝ прозвуча така, сякаш принадлежеше на някого другиго. Помоли ги да побързат. После прибра телефона в джоба си. До себе си чу тежкото дишане на Джоузеф и като се обърна, видя болката, изписана по измъченото му лице. Фрида взе гаечния ключ от ръката му и го докосна леко по рамото.

— Почакай още една минутка — каза тя и го целуна по лепнещото от пот чело.

Спусна се надолу по стъпалата към мазето. В подножието им се спря за малко. Затвори клепачите на Фиърби, прибра разпиляната по челото му коса и я приглади. После отиде при Шарън Гибс, която все още беше на колене и подпираше главата си с ръце. Издаваше гърлени звуци, подобно на животно, виещо от болка. Носеше сутиен, който едва покриваше плоските ѝ гърди, и мръсни панталони с шнур; ходилата ѝ бяха боси и изранени. На слабата светлина Фрида видя, че е покрита със синини и изгаряния от цигара. Тя клекна край нея и провря ръката си под лакътя ѝ.

— Можеш ли да се изправиш? Ще ти помогна. Ето така. — Фрида свали якето си и го уви около измършавялото тяло на момичето. Ребрата и ключицата ѝ ясно се очертаваха. Миришеше на загниваща плът. — Ела с мен, Шарън — каза ласкаво Фрида. — Всичко свърши и ти си в безопасност, да се махаме оттук.

Тя я поведе, като от време на време я влачеше. Минаха покрай Фиърби и тръгнаха нагоре по стъпалата за мазето, което се бе превърнало в нейната камера за мъчения. След малко излязоха на дневната светлина, която вече започваше да се скрива. Шарън извика от болка заради заслепените си очи, наведе се силно напред, като едва не падна, и започна да повръща на пресекулки. Фрида я замъкна до входа, изведе я от зловещата къща и я сложи да седне на стъпалата и да подиша чист въздух.

Джоузеф дойде при тях, препъвайки се. Фрида свали памучния си шал и го уви около врата му, по който стичащата се кръв започваше да се сгъстява. Той се наведе да седне на стъпалото, но Шарън се отдръпна от него.

— Всичко е наред — намеси се Фрида. — Този мъж е добър. Той те спаси, Шарън. И двете дължим живота си на него.

— Дойдох, защото търсех Лайла — каза Шарън с хриптящ глас. — Исках да се видя с Лайла.

— Спокойно. Недей да говориш все още.

— Тя мъртва ли е?

— Да. Сигурна съм, че е мъртва. Предполагам, че е разбрала истината за баща си и той я е убил. Но ти си жива, Шарън, и вече си в безопасност.

Фрида застана права до двамата. От съседната градина се носеше мирис на орлови нокти, а три къщи по-надолу възрастната жена поливаше с маркуч малката градинка отпред. Беше красива пролетна вечер. Фрида не изпускаше улицата от погледа си в очакване да види не само сините лампи на полицейските коли и на линейките, но и фигурата на Джери Колиър. Само преди броени минути двамата с Джоузеф го бяха видели да излиза, но сега ѝ се струваше, че бяха минали цели часове, даже дни, а те се бяха озовали в един друг свят. Зад тях вратата беше извадена от пантите, а в мазето седеше застинал Джим Фиърби, чиято дългогодишна мисия най-после бе приключила.

Накрая те се появиха; сирените и мигащите светлини нарушиха покоя на квартала. Тя ги чу още преди да ги види; сини дъги се залюляха по платното, преди колите и линейките да се покажат; остро скърцане на спирачки; мъже и жени, които наизлизаха от колите; гласове, които говореха припряно; команди и възклицания; хора, които се навеждаха към тях; носилки, кислородни маски. Съседи, събиращи се наоколо, озовали се в центъра на малко познат за тях свят.

Пред нея стоеше мъж, който я питаше нещо. Тя не чуваше въпросите му, но знаеше какво трябва да каже.

— Името ми е Фрида Клайн. — Тя чу гласа си — ясен и спокоен. — Аз се обадих. Това е Джоузеф, който е ранен. И Шарън Гибс, в неизвестност от няколко седмици. Била е държана в мазето от мъжа, който лежи вързан вътре — Лорънс Дос. Отнасяйте се внимателно с нея. Трудно е да си представите какво е преживяла. Вторият мъж — съучастник на име Джери Колиър — е на свобода. Трябва да го откриете.

— Джери Колиър, така ли?

— Да. Тази къща е негова. В мазето има и още един мъж — Джим Фиърби, но той е мъртъв. Помощта дойде твърде късно за него.

Над нея кръжаха лица — анонимни, с неясни черти; устни се отваряха и се разтягаха; големи очи бяха вперили погледи в нея. Някой говореше нещо, но тя продължи да обяснява, без да обръща внимание на нищо.

— В градината ще намерите заровени трупове. — Тя вече не знаеше дали говори тихо, или изрежда всичко на висок глас, като от амвон. — А може би и в мазето.

Сгушената на стъпалата Шарън Гибс беше вдигната на носилка. От изпитото ѝ, мръсно лице големите ѝ очи гледаха умоляващо Фрида. От къщата изнесоха Лорънс Дос, все още овързан с въжето за простиране. Очите му се стрелкаха насам-натам и за кратко се спряха върху Фрида. Двамата се изгледаха втренчено и после той извърна глава.

— Може ли някой да съобщи на Карлсън? — продължи Фрида.

— Карлсън?

— Главен криминален инспектор Малкълм Карлсън.

Една жена свали напоения с кръв шал на Фрида от врата на Джоузеф и уви раменете му с одеяло. Той се изправи, едър и замаян, олюлявайки се леко. Фрида го прегърна, като внимаваше да не притисне висящата му ръка, и сложи главата си на гърдите му. Почувства как сърцето му биеше лудо и усети мириса му на пот и кръв.

— Сега ще се погрижат за теб — каза тя. — Справи се отлично, Джоузеф.

— Аз ли?

— Да. Ще пиша на синовете ти и ще им разкажа. Те много ще се гордеят с теб.

— Ще се гордеят?

— Да, ще се гордеят.

— Но ти…

— Много скоро ще дойда да те видя. — Тя погледна към жената. — Къде ще го откарате?

— В болницата "Сейнт Джордж".

След като качиха Джоузеф в линейката, от къщата изкараха тялото на Фиърби. Лицето му беше покрито, виждаше се само бялата му коса. От долния край на одеялото стърчаха краката му: обувките му бяха стари и износени, а връзката на едната беше развързана.

Линейките потеглиха и Фрида изведнъж остана сама. На улицата продължаваха да се трупат хора, в къщата светлината беше неестествено ярка, а отвътре се чуваха различни шумове и гласове. Но тук, на това малко парче земя, тя най-после беше насаме със себе си. Зад нея вратата зееше отворена подобно на грозна уста, от която се носеше задушлива смрад.

— Фрида Клайн?

Пред нея стоеше мъж и закриваше светлината.

— Да.

— Спешно трябва да говоря с вас. Ще се забавя само още няколко минути. Бихте ли ме изчакали тук, моля?

И Фрида отново остана сама. Телефонът ѝ иззвъня. Тя го погледна — Санди — но не отговори. После го изключи.

Без да мисли какво прави, тя стана и влезе в къщата. Никой не я спря и дори като че ли не я забелязаха. Тя излезе през задната врата в градината. Беше със същите размери и форма като тази на Лорънс Дос и беше пълна с цветя. Ярки, красиви, уханни цветя — божури; рози, напръстници, лупини; може би се хранеха от труповете, помисли си Фрида. Може би затова бяха толкова едри, ярки и пъстри. Тя тръгна надолу по моравата, мина покрай добре поддържана зеленчукова градина и накрая стигна до плитката, кафява река Уандъл. По дъното ѝ се виждаха бели камъчета, а във водата плуваха малки тъмни рибки. Зад нея беше светът с неговото изобилие от звуци, но тук се чуваше само тихият ромон на тясното поточе. Край нея се стрелна лястовица, която прелетя ниско, а после се устреми високо във вечерното небе.

Тя знаеше, че трябва да се върне у дома. Сети се за нещо, което като дете беше прочела в една книга. Ако си се изгубил в джунглата, намери поток и тръгни надолу по течението му и той ще те отведе до по-голяма река или море. Този малък ручей щеше да я отведе у дома.

Фрида събу сандалите си, нави крачолите на дънките си и нагази във водата. Не беше студена, а хладна и стигаше до глезените ѝ. Тя повървя, стъпвайки предпазливо по каменистото дъно, докато стигна до градината на Лорънс Дос. Там двамата бяха пили чай и той ѝ беше показал тази малка река. Спомни си как ѝ разказваше кротко и приятелски:

Фрида прекоси реката, излезе на отсрещния бряг и стъпи на тясна, обрасла с растителност пътека, където нахлузи отново сандалите на мокрите си крака. Наоколо беше зелено, диво и труднопроходимо — гъста коприва, горски азмацук, мирис на трева, изгнили листа и влага. Тя тръгна по пътеката.

Тайната река се стесни и се превърна в лента от кафява вода. Фрида се движеше в крак с течението, наблюдавайки балончетата, които се образуваха и се пукаха на повърхността. Представи си лицето на Джим Фиърби. Видя широко отворените му, мъртви очи, които я гледаха. Какви ли са били последните му мисли? Толкова много ѝ се искаше да беше останал жив, за да узнае, че е спечелил. Представи си лицето на Джоузеф. Той би пожертвал живота си за нея, но тя би пожертвала собствения си живот буквално за нищо, стига то да беше нещо прокълнато.

Малко по-нататък в обратната посока река Уандъл изчезваше под земята, образувайки мрежа от подпочвени ръкави. Тук тя се отправяше на север, а пътеката, която я следваше, ставаше почти непроходима от избуялата коприва, която жилеше краката ѝ, и от приведените клони, които галеха бузите ѝ. Фрида сякаш бе попаднала в тунел от зелена светлина. Усети някаква сладникава, отблъскваща миризма — наблизо сигурно имаше разложен труп на животно или на птица. Тази малка река беше работила така неуморно през годините и беше довлякла толкова нечистотии, отрови и мъртви твари, че приличаше на склерозирала артерия, запушена от вредни вещества. Навремето наоколо сигурно е имало воденици и кожарски фабрики, лавандулови полета и езера с кресон, отпадъци, химикали и цветя. Тях вече отдавна ги нямаше, унищожени и погребани под тонове бетон и жилищни комплекси. През гъстите бурени отляво Фрида видя изоставен склад, множество леки промишлени постройки, изоставен паркинг, издигащо се в здрача бунище. Но малката рекичка продължаваше да тече, бърза и чиста, помагайки ѝ да излезе от лабиринта.

Речната лента отново се разшири и забави темпото си. От водата сякаш изплуваха лица, които я гледаха.

Лица на млади момичета. Вместо коси имаха водорасли. Всички викаха за помощ. Твърде късно. Бяха успели да спасят само Шарън Гибс: Фрида и сега чуваше скимтенето ѝ и усещаше миризмата на загниваща плът, която се носеше от нея. Там, в непрогледния мрак на мазето, където сновяха плъхове с жълти зъби — как ли я бяха изтезавали и какво ли беше изпитала? Фрида беше пила чай с него в градината, той ѝ се беше усмихвал. Тя му беше стиснала ръката — какво ли беше извършила тази ръка? Дъщеря му. Лили. Лайла. Своенравно, необуздано дете. Всички онези трудни деца. Изгубени млади жени. Колко още имаше като тях — всяка в своя собствен подземен свят?

Видя младежкото лице на Тед, после лицата на Дора и на Джудит — деца без майка, без баща, жадни за обич и закрила. С разбит живот. Без бащин дом. Какво беше направила? Как щеше да понесе злото, което им беше причинила, и как щеше да носи този товар до края на дните си?

Сега реката течеше укротена между бетонни брегове. Изведнъж пътеката се превърна в път, който минаваше покрай сграда от червени тухли. За момент си представи, че е в едновремешно малко селце. До нея се издигаше сива църква, заобиколена от надгробни камъни. Фрида прочете едно от имената — юноша, загинал през Първата световна война. Стори ѝ се, че някъде там изникна неясна фигура, но това беше просто зрителна измама. Тя нямаше представа колко е часът. Не искаше да включи телефона си, за да види. И без това нямаше значение. Можеше да върви цяла вечер и цяла нощ. Можеше да върви дни наред, без да спира. Болката в краката ѝ и дробовете ѝ не я притесняваше — беше по-добре, отколкото да я боли сърцето.

Но къде беше нейната река? Беше изчезнала. Бяха ѝ я отнели. Фрида се препъна, усещайки остри камъчета под краката си. Пред нея се простираше парк с дълга алея от величествени дървета. Тръгна към него и не след дълго видя малък каменен мост. Отново бе намерила реката и тя я отведе до малко езеро. В здрача над него кръжаха водни кончета. На брега беше захвърлен детски сандал. Сега реката я отведе до едно шосе и отново изчезна. Край нея профуча кола, от която гърмеше силна музика, а после мъж с черни кожени дрехи, приведен ниско над мотоциклета си. Фрида се озова в полутъмен коридор от къщи и жилищни блокове. Но тя продължи да върви, следвайки мислено течението на реката и след няколко минути реката отново се появи — весела и подскачаща, все едно я дразнеше. Продължи да лъкатуши край сгради, вили, стара мелница и Фрида отново се озова на обрасла пътека, оставяйки шосето зад себе си. Градът сякаш изчезна, докато тя вървеше през този таен зелен коридор. Човек можеше да застане на десет стъпки от него, без да знае, че съществува. Можеше да се скрие в него — виждащ, но невидим. Като призрак.

Прекалено много призраци. Прекалено много мъртви хора в живота ѝ. Зад нея вече имаше цяла тълпа. Призракът на самата нея — млада и жизнелюбива. Човек започва своето пътешествие в живота неопитен и изпълнен с надежда. Баща ѝ. Понякога тя все още го виждаше не само в сънищата си, но и сред лицата, с които се разминаваше по улиците. Имаше нещо, което искаше да му каже, но вече не си спомняше какво бе то. Около нея се спускаше мрак. Душата ѝ стенеше от болка.

Мина покрай стар изоставен склад, боядисан с грозен син цвят и нашарен с графити. Изпочупени прозорци. Човек можеше да се скрие вътре. Може би и той бе пълен с мъртъвци или с изчезнали хора. Не можеш да надникнеш навсякъде. Никога няма край, винаги има още някой, и тя беше уморена. Това не беше умора, от която тялото се отпуска, а мислите се замъгляват. Нейната умора беше остра и настойчива. Умора като кама, като непрестанно въртящ се воденичен камък. Шарън Гибс беше жива, но Лайла беше мъртва. И другите бяха мъртви. Кости в богата почва, от която се хранеше градина, пълна с цветя.

Пътеката стана по-широка. Реката беше бавна и кафява. Ако легнеше тук, край нея, дали някога щеше да стане? Ако Санди беше тук, щеше ли да му каже? Ако Саша беше тук, щеше ли най-после да се разплаче? Или да потъне в сън? Кога щеше да дойде мигът, в който щеше да започне да спи с наслада? Да спи дълбоко, означаваше да се отърве. Да се отърве от мъртвите, да се отърве от призраците, да се отърве от собственото си аз.

Кранове. Бодливи тръни. Изоставен парцел с порутени бараки по самия бряг на реката. Мърлява лисица с тънка проскубана опашка. Бърза като сянка тя потъна в сенките. Фрида обичаше лисици. Лисици, гарвани, сови. Някаква птица се стрелна край нея — като че ли беше прилеп. Накрая се спусна нощта. От колко време вървеше? Нейната река продължаваше да ѝ сочи пътя, луната изплува в небето, а хората, които присъстваха в живота ѝ, бяха много надалеч. Рубен, Саша, Оливия, Клои, Джоузеф, Санди, Карлсън. Пациентите ѝ се сляха в прегърбена фигура, седнала неспокойно в едно кресло, молеща я да ги спаси от самите тях. Дийн Рийв се спотайваше в един ъгъл; надничаше в един прозорец; тя чуваше стъпките му, когато наоколо нямаше никого; след него се носеше сладникавият мирис на лилии и смърт. Той беше по-реален от всеки друг.

Вече ѝ беше трудно да разбере защо поставя единия си крак пред другия, единия си крак пред другия и продължава да вдишва и да издишва въздух, сякаш тялото ѝ притежаваше онази воля, която духът ѝ повече не притежаваше. Беше се изразходила. Жизнените ѝ сокове бяха пресъхнали.

Но ето че реката стана по-широка, пътеката излезе на открито, наблизо се показа ограда, а над нея — камбанария. Водите на Уандъл я бяха довели до мястото, където образуваха малък естуар и най-накрая се вливаха във величествената Темза. Фрида стоеше на каменна алея, загледана в светлините на големия град. Отново беше намерила вярната посока и някъде там, сред пулсиращите светлини, бе нейният дом.