В очакване на сряда

36

Преди уговорената среща със Сейди Карлсън прекара двайсет минути с Дора Ленъкс. Двамата седнаха в кухнята, а през това време, вдигайки шум до небето, Луиз чистеше и подреждаше всекидневната и антрето. Карлсън си помисли, че у Дора всичко беше бледо — бялото ѝ слабо лице, безкръвните ѝ устни, малките ѝ длани с тънки пръсти, които си играеха машинално със солницата. Тя беше крехко, ефирно създание. Сините ѝ вени личаха под млечнобялата ѝ кожа. Карлсън се почувства отвратително, когато ѝ показа парцалената кукла и чу сподавеното ѝ скимтене.

— Съжалявам, че те притеснявам, Дора, но намерихме това в твоята стая.

Тя се втренчи в куклата, после отвърна погледа си.

— Твоя ли е?

— Ужасна е.

— Ти ли направи това, Дора?

— Не!

— Няма страшно, дори и да си го направила. Никой няма да ти се кара. Просто искам да знам дали ти си осакатила куклата.

— Аз само исках да я скрия.

— От кого?

— Не знам. От всички. Не исках никой да я види.

— Значи, малко си я разрязала и после си решила да я скриеш, така ли? — попита я Карлсън и добави: — Спокойно, не се притеснявай.

— He. Не съм го направила аз! Куклата не е моя. Исках да я изхвърля в кофата за боклук, но после си помислих, че някой може да я види.

— Ако не е твоя, чия е тогава?

— Не знам. Защо питате? — В гласа ѝ се усетиха истерични нотки.

— Чуй ме, Дора. Не си направила нищо лошо, но искам да знам как тази кукла се е озовала в стаята ти, щом не е твоя.

— Намерих я — прошепна тя.

— Къде я намери?

— Един ден се бях разболяла и бях сама вкъщи. Имах висока температура и не отидох на училище. У дома нямаше никого. Мама каза, че ще се върне по-рано от работа, и ми остави сандвич до леглото. Не можех да чета, защото ме болеше главата, но не можех и да заспя, затова просто си лежах в леглото и слушах звуците, които идваха от улицата. По едно време се чу тракане и някой пусна нещо през отвора на пощенската кутия, но си помислих, че сигурно са рекламни листовки. По-късно, когато станах до тоалетната, от площадката на стълбището забелязах куклата, слязох долу, вдигнах я и видях… — Тя потрепери и млъкна, вперила поглед в Карлсън.

— Казваш, че някой е пъхнал куклата през отвора на пощенската кутия?

— Да.

— Разрязана по този начин?

— Да. Стана ми страшно. Не знам защо, но реших, че трябва да я скрия.

— И това се случи през деня, когато е нормално да няма никого тук?

— Бях болна от грип — каза, сякаш защитавайки се, Дора.

Карлсън кимна. Това, което си мислеше, бе, че в който и да е от делничните дни именно Рут Ленъкс се е очаквало да намери разпорената кукла. Недвусмислено послание. Предупреждение.

Този път Сейди не беше гримирана и не ухаеше на парфюм. Беше дошла по-рано и си беше поръчала доматен сок. Поздрави [Карлсън делово, сякаш бе колега от службата ѝ. Той се наведе да я целуне по бузата, но тя си извъртя главата и вместо това я целуна по ухото.

— Ако искаш, вземи си нещо за пиене. След това можем да поговорим.

Карлсън отиде до бара и си взе половин пинта[33] бира, а после седна на стола срещу нея.

— Не знам какво да кажа — започна той. — Държах се като идиот. Винаги съм те харесвал, Сейди, и не съм искал да се възползвам от теб.

— Но точно това направи. Ако знаех, че целта ти е била просто един бърз секс в свободната ти от ангажименти вечер, нямаше да те допусна до себе си.

— Извинявай. — Настъпи неловко мълчание, в държането ѝ се усещаше студенина. Той заговори, опитвайки се да запълни тишината и да внесе малко топлота в каменното ѝ изражение. — Проблемът е, че напоследък се чувствам нещастен.

— Много от нас се чувстват нещастни.

— Знам. Това не може да е оправдание. Децата ми, Майки и Бела, — виждала си ги като по-малки — заминаха с майка си.

— Заминали са на почивка, предполагам.

— Не. Тя има нов мъж до себе си — сигурно ще се омъжи за него — така че, реално погледнато, той е новият им баща. Предложиха му хубава работа в Мадрид и те заминаха с него. Сега четиримата са там — едно щастливо семейство. — Той чуваше горчивите нотки в гласа си и се мразеше за това. — Заминаха за две години. Ще виждам децата, но няма да е същото. Всъщност нещата не са същите още откакто майка им си тръгна заедно с тях. Тогава осъзнах, че ги губя, но сега чувствам, че наистина съм ги загубил. Особено когато заминаха, аз…

Той млъкна изведнъж. Усети, че не би могъл да продължи, не би могъл да каже на Сейди, че животът му е изгубил смисъл. Че когато се събудеше сутрин, му струваше големи усилия да погледне света около себе си.

— Помислих си, че поне малко мога да запълня празнотата — изрече с мъка той. — да се справя с отчаянието.

— Да запълниш празнотата с мен?

— Да. Чувствам се откъснат от всичко, сякаш всичко се случва на друг човек, а аз наблюдавам отстрани, все едно гледам филм. Затова, когато онази сутрин се събудих и те видях да лежиш до мен, вече знаех, че съм направил грешка и че не съм готов да започна нова връзка — с теб или с друга жена.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Трябвало е по-рано да помислиш за тези неща.

— Права си.

— Аз съм зряла жена, личност. С теб бяхме приятели.

— Знам.

— Съжалявам, че се чувстваш по този начин. Сигурно е непоносимо трудно. — Тя стана, доматеният сок остана недопит на масата. — Благодаря ти, че накрая все пак беше честен с мен. Ако някога отново решиш, че имаш нужда от утеха, обади се на някого другиго.

Фрида се върна! Обратно вкъщи малко преди да дойде Саша. Обади се на [Джоузеф, който каза, че веднага ще отиде у дома на Оливия, за да сложи резета на предната и задната врата, а на следващата сутрин ще смени всички брави и ключалки. После звънна на Карлсън, но се включи гласовата му поща. Не остави съобщение — какво би трябвало да каже? "Мисля, че снощи Дийн Рийв е бил в дома на снаха ми Оливия."

Той нямаше да ѝ повярва. Тя дори не знаеше дали да вярва на самата себе си, но страхът пронизваше тялото ѝ.

Саша пристигна малко след осем с торбичка храна за вкъщи, от която излизаше пара. Беше облечена с широка оранжева рокля, а меката ѝ коса обрамчваше лицето ѝ. Фрида забеляза леката руменина по бузите ѝ и искрящия ѝ поглед. Тя извади индийски хляб наан от влажен кафяв хартиен плик и го сложи върху чиния. Фрида запали свещи и извади бутилка вино от хладилника. Стори ѝ се странно, че дори пред Саша умело прикриваше своя страх и изтощение. Гласът ѝ звучеше уверено, ръцете ѝ не трепнаха, докато наливаше виното.

— Клои още ли е тук?

— Да. Но тази вечер има среща с баща си, така че поне сега къщата ми е на мое разположение.

— Ти имаш ли нещо против?

— Не мисля, че имах избор.

— Въпросът ми се отнасяше за друго.

— Има дни, в които се връщам — каза Фрида — а тя се е разположила като у дома си. В къщата — пълен безпорядък. Навсякъде разхвърляни тетрадки и учебници. Мивката пълна с мръсни съдове. Понякога приятелите ѝ също са тук. Да не говорим за Джоузеф. Всякакви шумове и хаос, дори мирисът е различен. Чувствам се като натрапник в собствения си дом. Вещите ми сякаш вече не са моите. Единствено това усещане ме спира да не избягам.

— Поне всичко скоро ще приключи. Нали тя е тук само за седмица?

— Такава ни е уговорката. Ммм, това изглежда вкусно. Вино?

— Половин чаша — колкото да се чукна с теб.

Те седяха до масата една срещу друга и Фрида вдигна чашата си.

— Е, разказвай.

Саша не вдигна своята, само се усмихна щастливо.

— Знаеш ли, Фрида, светът изглежда по-пъстър и по-слънчев. Чувствам как в мен пулсира енергия. Сутрин, когато се събудя, усещам как пролетта отвън нахлува вътре в тялото ми. Знам, че се притесняваш да не би пак да позволя на някого да ме нарани — но ти се запозна с Франк. Той не е такъв човек. А и, реално погледнато, какво е да се влюбиш? Отчасти това означава да се отдадеш на възможността да изпиташ радост и да приемеш риска да бъдеш наранен. Да си позволиш да повярваш на другия. Знам, че в миналото съм правила грешки. Но този път е различно. Сега съм по-силна от преди, вече не съм толкова мекушава.

— Много се радвам за теб — каза Фрида. — Наистина.

— Чудесно! Знам, че двамата ще си допаднете. Той казва, че си страхотна. Но аз не съм дошла, за да ти дърдоря за Франк като някаква хлапачка. Има нещо, което искам да споделя с теб. Още не съм казала на никого, но…

На вратата се позвъни.

— Кой ли може да е? За Клои е много рано, а и тя има ключ.

Звънецът отново иззвъня, а после на вратата се потропа. Фрида избърса устата си със салфетка, отпи глътка вино и стана.

— Който и да е, ще го отпратя — каза тя.

Пред вратата ѝ стоеше Джудит Ленъкс. Беше облечена в широко мъжко яке и с нещо, което се стори на Фрида като брич за езда. До нея бе застанала Дора с нейното бледо и изнурено лице и дълга кестенява коса, сплетена на френска плитка.

— Здравейте — изрече Джудит тихо, с малко неуверен глас — Казахте, че мога да идвам у вас.

— Джудит?

— Не исках да оставя Дора сама. Реших, че няма да имате нищо против.

Фрида премести поглед от едната към другата.

— Татко е много пиян — продължи Джудит. — Не знам къде е Тед. Не издържах повече да стоя вкъщи заедно с леля Луиз. Най-много да има още едно убийство.

Дора изхлипа сподавено.

— По-добре влезте — каза Фрида. Тя не можеше да определи кое чувство беше по-силно: съжалението към двете момичета, застанали на прага ѝ, или задушаващият я гняв, че трябваше да се погрижи за тях.

— Саша, това са Джудит и Дора. — Саша ги погледна изненадано. — Те са приятелки на Клои.

— Не съвсем — обади се Джудит. — Тед е приятел на Клои. Аз почти не я познавам. Дора никога не я е виждала. Нали, Дора?

— Не, не съм — прошепна Дора. Тя беше почти прозрачна, забеляза Фрида — сини вени под бледа кожа, сини сенки под очите, врат, който беше толкова тънък, че сякаш едва успяваше да крепи главата ѝ, кльощави колене, слаби крака, единият от които беше с ожулен пищял. Именно тя беше намерила майка си мъртва, спомни си Фрида.

— Седнете — покани ги тя. — Яли ли сте нещо?

— Аз не съм гладна — каза Дора.

— След закуска не съм яла нищо — отвърна Джудит. — А Дора дори не закуси сутринта.

— Ето. — Фрида извади още две чинии и ги сложи пред момичетата. — Има достатъчно храна за всички. — Тя улови въпросителния поглед на Саша. — Майката на Джудит и Дора почина наскоро.

Саша се наведе към тях, мекият израз на лицето ѝ се открои на светлината на свещите.

— Ужасно съжалявам.

— Някой я е убил — каза Джудит с дрезгав глас. — В дома ни.

— Но това е чудовищно!

— Двамата с Тед смятаме, че е бил любовникът ѝ.

— Недей — изхленчи жално Дора.

Фрида забеляза как в отсъствието на Тед Джудит копираше неговия гняв и разяждаща горчивина.

— Може ли малко вино?

— На колко години си?

— На петнайсет. Нали няма да започнете да ме поучавате, че не трябва да пия вино, защото съм само на петнайсет? — Тя изсумтя пренебрежително. Сините ѝ очи проблеснаха, гласът ѝ бе станал писклив.

— Утре си на училище, а и аз едва те познавам. Ще ти донеса вода.

Джудит повдигна рамене.

— Не си правете труда. Не ми се пие.

— Дора, хапни си ориз — каза Саша. В гласа ѝ се усещаха гальовни нотки. Копнее за деца, помисли си Фрида. Влюбена е и иска да си роди бебе.

Дора си сложи чаена лъжичка ориз в чинията и го побутна с неохота. Саша сложи ръката си върху ръката на момичето, при което то облегна главата си на масата и избухна в плач. Слабите му рамене се разтресоха, изтощеното му тяло се разтрепери.

— Господи! — възкликна Саша. — Бедното дете! — Тя коленичи край момичето и го обгърна с ръце. След малко Дора се обърна поривисто към Саша, зарови мокрото си от сълзи лице в рамото ѝ и се вкопчи в нея като удавник.

Джудит ги гледаше с безизразно лице.

— Може ли да поговорим? — обърна се тя шепнешком към Фрида, докато Дора хлипаше шумно.

— Да, разбира се.

— Ей там, навън. — Джудит посочи с глава към вътрешния двор.

Фрида стана и отвори задната врата. След топлината на деня вечерният въздух все още беше приятен и тя усети аромата на подправките, които бе засадила в сандъчета.

— Какво има? — попита Фрида.

Джудит я погледна, после отклони погледа си. Изглеждаше едновременно и по-голяма, и по-малка за възрастта си: голям човек и малко дете в едно цяло. Фрида стоеше и чакаше. Кърито ѝ щеше да се превърне в студена и твърда мазна маса.

— Не се чувствам добре — промълви Джудит.

Вече започваше да захладнява. Фрида знаеше какво иска да ѝ каже Джудит — онова, което би споделила с майка си.

— В какъв смисъл? — попита я тя.

— Чувствам гадене.

— Сутрин ли?

— Най-вече сутрин.

— Бременна ли си, Джудит?

— Не знам. Може би — отрони тя едва чуто.

— Направи ли си тест?

— Не.

— Трябва да си направиш тест за бременност възможно най-бързо. Тестът е много надежден. — Фрида се опита да отгатне изражението на лицето на момичето. — Комплектите се продават свободно във всяка аптека — добави тя.

— Знам.

— Но се страхуваш, защото след това ще знаеш със сигурност.

— Да.

— Ако предположим, че си бременна, колко напреднала би трябвало да е бременността ти?

Джудит сви рамене.

— Закъснява ми няколко дни.

— От един сексуален контакт ли?

— He.

— Имаш си приятел, така ли?

— Ако "приятел" е точната дума…

— Каза ли му?

— Не.

— Вероятно, не си казала и на баща си.

Тя се изсмя подигравателно и с горчивина.

— Не!!

— Виж, първо трябва да разбереш дали си бременна и ако се окаже, че си бременна, ще трябва да решиш какво да правиш. Има хора, с които можеш да се посъветваш. Не е нужно сама да вземеш решение. Има ли други възрастни, с които да поговориш? Член на семейството, учител?

— Не.

Фрида леко притвори очи. Очевидно трябваше да поеме този товар.

— Добре. Можеш да направиш теста тук, ако искаш, а после пак ще поговорим.

— Наистина ли?

— Наистина. И може би ще трябва да си помислиш дали да не споделиш с баща си.

— Вие не разбирате.

— Той може би няма да реагира по начина, по който очакваш.

— За него аз съм неговото малко момиче. Той дори не ми дава да нося грим! Знам как ще реагира. Мама е мъртва, полицаите сноват из къщата, а сега и това. Направо ще го убие. А колкото до Зак… — Тя млъкна и направи гримаса. На дребното ѝ лице се изписаха всякакви емоции.

— Зак твоят приятел ли е?

— Той ще побеснее, ако разбере.

— Защо? За тази работа са нужни двама, а ти си тази, която трябва да се справи с последствията.

— Би трябвало да взимам хапчета против забременяване. Взимам хапчета против забременяване. Само че от време на време забравям да ги пия.

— Зак в твоето училище ли учи?

Джудит направи гримаса.

— Какво означава това?

— Означава "не".

Фрида я погледна изпитателно.

— На колко години е Зак?

— Какво значение има това?

— Джудит?

— На двайсет и осем.

— Ясно. Имате голяма разлика във възрастта.

— Благодаря. Мога да смятам.

— Ти си непълнолетна.

— Това е просто един глупав закон, който някакви старци са измислили, за да пречат на младите хора да правят онова, което те самите са правили, когато са били млади. Аз не съм дете.

— Кажи ми, Джудит, майка ти знаеше ли за Зак?

— Не ѝ бях казала. Знаех как ще реагира.

— Значи, тя нямаше никаква представа?

— Как би могла? — Джудит хвърли поглед назад към осветената кухня. Дора седеше, подпряла с длан главата си, и говореше нещо; Саша я слушаше внимателно. — И все пак…

— Какво?

— Мисля си, че може би е разбрала, че взимам, противозачатъчни.

— Какво те кара да мислиш така?

— Знаех, че ще ги намери, ако ги държа някъде на открито. Тя имаше дарба за това — да надушва тайните на другите. Ако ги бях скрила в чекмеджето с бельото ми или в чантичката с гримовете ми, или под матрака, веднага щеше да ги изрови. Като тревата на Тед. Затова ги сложих в, един чорап в шкафа до банята, който рядко някой отвара, и то само за да захвърли вътре нещо непотребно. Но аз подозирам, че ги е намерила. Може да звучи параноично, но мисля, че беше въртяла индикатора, така че стрелката да сочи към точния ден. Често пъти си взимах хапче, без да обръщам внимание дали съответства на деня, но на два пъти забелязах, че някой е въртял индикатора. Сигурна съм.

— Може би по този начин е искала да ти покаже, че знае.

— Не знам. Струва ми се глупаво. Защо просто не ми е казала?

— Защото е знаела, че ще ѝ се разсърдиш и няма да споделиш нищо с нея.

— Може би. — Джудит се обърна. — Значи, смятате, че е знаела?

— Вероятно да.

— И е чакала да ѝ се доверя?

— Възможно е.

— Но аз така и не го направих.

— Очевидно не.

— Чувствам се така, сякаш никога не съм я познавала. Не си спомням добре лицето ѝ.

— В момента си много объркана. — Фрида реши да действа. — Слушай, Джудит. На няколко минути път оттук има аптека, която работи до късно. Ако успея, ще ти купя комплект за уринарен тест за бременност и ще можеш да го направиш тук още сега.

— Сега?

— Да.

— Още не съм готова за това.

— Поне ще знаеш. Най-лошо е да си в неведение. — Нейната стара мантра — но като че ли вече поизтъркана. Фрида се вгледа в бледите очертания на напрегнатото лице на Джудит. Сложи ръката си на рамото ѝ и я поведе към кухнята.

— Кърито ти изстина. — Саша се приближи и докосна ръката ѝ.

— Предполагам. Следващия път ще отидем на ресторант. Сега ще трябва да изляза за няколко минути.

— Къде?

— До аптеката, за да взема някои неща.

— Тя мисли, че е бременна, нали? — попита я тихо Саша.

— А ти как разбра?

— Комплект за уринарен тест ли смяташ да купиш?

— Да. Ако е отворено.

Саша се извърна леко и каза с равен тон:

— Имам една опаковка в чантата си. Ако иска, може да я използва.

— О, Саша! — Фрида си спомни за някои неща, които ѝ бяха направили впечатление: Саша не вдигна чашата си и не пи вино, Саша говореше с Дора с майчинска нежност, вълнението на Саша по-рано същата вечер сякаш искаше да сподели нещо важно. — Това ли искаше да ми кажеш?

— Да.

— Бременна ли си?

— Да поговорим за това по-късно.

Джудит не беше бременна. Фрида ѝ каза, че гаденето и закъснението на цикъла ѝ най-вероятно се дължат на шока и душевната ѝ мъка. Каза ѝ още, че трябва да прояви разум, а не да я кара както досега. Тя беше на петнайсет, а имаше интимна връзка с мъж, който бе с тринайсет години по-голям от нея.

— Трябва да поговориш с някого — добави Фрида.

— Нали сега говоря с вас.

Фрида въздъхна. Главата ѝ пулсираше от умора.

— Имам предвид с някого другиго, не с мен.

Тя направи на Джудит чаша чай, а на изтощената от плач Дора — чаша горещ шоколад.

— Ще ви извикам такси. Баща ви и леля ви сигурно се притесняват.

Джудит изсумтя недоволно.

В този момент на входа се позвъни.

— Това трябва да е Клои — каза Фрида.

— Аз ще отворя. — Саша стана, докосна приятелски рамото на Фрида и отиде до входната врата.

Не беше Клои, а Тед. Личеше му, че се бе напушил с марихуана.

— Клои още ли не си е дошла? — попита той.

— Не. Сега ще поръчам такси — отвърна Фрида, взимайки в ръка телефонната слушалка. — Можете всички заедно да се приберете вкъщи. — Тя даде адреса си на дежурния оператор и затвори телефона.

— Няма начин. Няма как да стане. Татко е мъртвопиян, а леля Луиз е направо бясна. Нямам намерение да прекарам там нощта.

— Тогава и аз няма да се прибера — каза Джудит. Сините ѝ очи проблеснаха предизвикателно. — Нито пък Дора. Нали, Дора?

Дора я погледна ужасено.

— Таксито ще бъде тук след около пет минути. И тримата си отивате вкъщи.

— Не, аз не мога да се върна там — възпротиви се Тед.

— Не можете да ни накарате насила — добави Джудит. Дора отново облегна главата си на кухненската маса и притвори очи. Клепачите ѝ изглеждаха прозрачни.

— Не, разбира се. Но тогава къде ще отидете?

— Има ли значение?

— Да. Доколкото знам, ти си вече на осемнайсет, при това си момче и можеш да се грижиш за себе си — поне на теория. Джудит е на петнайсет, а Дора е на тринайсет. Погледни я. Имате ли приятел, у когото да пренощувате?

— Не можем ли да останем тук? — попита неочаквано Дора. — Не можем ли да прекараме тук нощта? У вас се чувстваме на сигурно място.

— Не — каза Фрида. Усети върху себе си погледа на Саша.

В този момент ѝ се прииска да вземе една чиния и да я запокити към стената; да грабне един стол и да разбие с него прозореца, така че отвън да нахлуе свеж въздух в тази гореща кухня, наситена с мирис на къри, пот и тъга. Още по-добре щеше да бъде, ако просто избяга от вкъщи — да хлопне вратата след себе си и да диша свободно в прохладната априлска нощ, да се любува на звездите и луната, да усети мекото докосване на вятъра — а те нека се оправят с мъката и хаоса около тях без нея.

— Моля ви — обади се отново Дора. — Ще бъдем много тихи и няма да ви притесняваме.

Тед и Джудит мълчаха и чакаха, вперили погледи в нея.

— Фрида! — изрече Саша с предупредителен тон. — В никакъв случай. Не е честно спрямо теб.

— За една нощ — каза Фрида. — Само за една нощ. Чухте ли ме? Сега ще трябва да се обадите вкъщи и да кажете на леля ви и на баща ви, ако е в състояние да разговаря.

— Да!

— Когато дойде таксито, ще го отпратя, но ще се уговорим да дойде рано сутринта, за да ви закара у вас. Утре всички сте на училище. Разбрахме ли се?

— Да, обещаваме.

— Къде ще спим? — попита Дора.

Фрида си помисли за уютното си ателие на таванския етаж, в което Клои беше сътворила невъобразима бъркотия. Помисли си за любимия си хол с подредените на лавиците книги, с дивана до камината, с масичката за шах до прозореца. Всичко беше на мястото си. Нейното тихо убежище от света с всичките му грижи и неволи.

— Оттук — посочи им тя антрето и вратата на хола.

— Имате ли спални чували?

— Не. — Фрида се изправи. Тялото ѝ беше толкова натежало, че ѝ струваше огромно усилие на волята дори да се помръдне. Главата ѝ бучеше. — Ще ви донеса чаршафи и завивки и може да използвате възглавниците от дивана и от фотьойла.

— Аз ще се заема с това — настоя Саша. Тя погледна Фрида със загриженост и тревога.

— Мога ли да си взема вана? — попита Тед.

Фрида го изгледа немигащо. Новата запушалка беше в чантата ѝ.

— Не, не може! Използвай само мивката.

Входният звънец отново иззвъня и Саша отиде да отпрати таксито. Веднага след това нахлу Клои в обичайното си състояние на гневна превъзбуда след поредната среща с баща си. Тя прегърна Тед, после Фрида, после Саша.

— Освободете ми кухнята — каза Фрида. — Ще я почистя, а после отивам да спя.

— Ние ще я почистим — изписка весело Клои. — Остави на нас.

— Не. Идете в другата стая, а аз ще се справя тук. Време е да си лягате — утре ще станете в седем и малко след това ще излезете. Не вдигайте шум. И ако някой от вас използва четката ми за зъби, ще го изхвърля навън, независимо че вече е нощ.