В очакване на сряда

47

Когато Фрида и децата на семейство Ленъкс пристигнаха в апартамента ѝ, той изобщо не приличаше на тихото убежище, което тя искаше да им осигури. Точно обратно — приличаше по-скоро на бойно поле. Обувки от различни модели и размери се търкаляха на пода в антрето, врътни дрехи бяха натрупани край перилата на стълбището чанти, чието съдържание се беше изръсило, бяха захвърлени до вратата на хола. Гърмеше музика. Въздухът бе изпълнен с миризма на готвено: лук, чесън, подправяй. Фрида трябваше да спре за момент и на няколко пъти да си поеме дълбоко дъх. Почувства се така, сякаш ги бе довела на представление. Чуваше се висок говор и звън на чаши, все едно имаше някакво събиране. Когато Фрида влезе в хола, Джоузеф и Клои вдигнаха погледите си към нея. На масата имаше бутилка вино, стъклени чаши, купа с ядки.

— Всичко е наред — обади се Клои. — Рубен приготвя вечеря. Реших, че за теб ще е добре поне веднъж да не се занимаваш с това. Казва, че ястието е неговият специалитет. О, здравей, Тед! — Тя се изчерви и се усмихна.

Вратата на хола се отвори и Рубен надникна вътре със зачервено лице и широка усмивка. Пиян е, помисли си Фрида. Пиян до козирката.

— Здравей, Фрида. Хрумна ми, че всички имаме нужда от една обилна и вкусна вечеря и понеже ти рядко ме навестяваш, си казах, че… — Той забеляза тримата тийнейджъри, които се бяха скупчили в един ъгъл, замаяни и уплашени. — Извинете ме. Трябваше да се досетя. Вие сигурно сте клетите деца, чиято майка е починала.

— Да — отвърна едва чуто Джудит. Дора започна да хлипа.

— Толкова е жестоко — продължи Рубен. — Много, много жестоко. — Той леко залитна. — Ужасно съжалявам.

— Благодаря.

— Сега обаче държа да кажа, че съм сготвил за цяла армия. Колкото сме повече, толкова е по-весело. Моля, храната е готова. — Той направи широк реверанс и намигна на Джудит.

— Тази вечер не е подходяща за събиране — каза твърдо Фрида. — Имаме нужда от тишина и спокойствие. Съжалявам.

На лицето на Рубен се появи сурово изражение. Той впери поглед във Фрида и повдигна вежди, готов за кавга.

— Не се дръж гадно, Фрида! — изрече възмутено Клои. — Той от часове приготвя тази вечеря. Ти нямаш нищо против, нали Тед? — Тя сложи ръка на рамото му и той я погледна сковано.

— Не, всичко е наред — измънка вяло Тед. — Всъщност на мен ми е все едно.

— Не мисля, че… — започна Фрида.

— Чудесно!

Джоузеф вече бе подредил на масата едни позабравени чинии, които Фрида никога не използваше. Сигурно ги беше намерил на дъното на някой шкаф. Но когато ги видя сложени на масата, у нея се засили усещането, че бе гостенка в собствения си дом и пришълка в собствения си живот. Той наля в чаши вода от една кана. След малко Рубен, с помощта на две кърпи за подсушаване на съдове, извади от фурната голям син касерол. Фрида знаеше какво е ястието. Специалитетът на Рубен — неговото ястие за непредвидени случаи, неговата любима и обожавана храна, откакто тя го познаваше — беше много люто, с много подправки и месо чили кон карне. Когато той триумфално вдигна капака, от гледката на месото и тъмночервения фасул ѝ се повдигна.

— Това беше ястието, което най-често си готвех, когато бях студент — обясни той на Клои. — Ще трябва да си подготвиш няколко блюда за времето, когато постъпиш в колежа. А ти ми се виждаш малко бледа и недохранена, ако мога така да се изразя — обърна се той към Джудит. — Трябва да ядеш червено месо!

— Може би си направил и салата? — попита го Фрида.

Рубен излезе от стаята и се върна с миниатюрно количество зелена салата. Той разсипа с черпак ястието по чиниите и подаде на всеки. След това наля вино в чашите.

Клои опита чилито, трепна и се закашля.

— Много е люто — каза тя, поемайки си дъх, след което отпи голяма глътка вода.

— От водата само повече ще ти залюти. По-добре пийни вино — посъветва я Рубен.

Джоузеф си взе голяма хапка с вилицата и я сдъвка.

— Хубаво е — каза той. — Усеща се в гърдите.

Фрида порови безцелно из чинията си. Взе с два пръста листо от салатата и го сложи в устата си. Тед изпи чашата си с вино на един дъх, все едно бе вода и без да поиска позволение, си наля още една. Дора просто гледаше в чинията си, а после извърна към Фрида големите си, умоляващи очи.

Джудит побутна мазната купчина пред себе си.

— Много е вкусно, но предпочитам да отида да си полегна — извини се тя. Може ли да легна за малко на леглото ти?

— Разбира се.

— От известно време си фантазирам как точно да отмъстя на онова копеле Хал Брадшо — обяви с весел глас Рубен, след като Джудит излезе от стаята.

— Кой е той? — попита Клои, гледайки загрижено Тед.

— Той е негодникът, който изигра мен и Фрида и ни направи за смях пред хората. Хрумват ми различни сценарии. Като например този: вървя край едно езеро, виждам как Брадшо се дави, но просто го наблюдавам спокойно от брега, докато накрая той изчезва под водата. Или пък минавам край място, където е станала автомобилна катастрофа, Брадшо лежи на пътя, но аз просто стоя отстрани и гледам как кръвта му изтича. Знам какво ще кажеш, Фрида.

— Ще ти кажа да млъкнеш още сега.

— Ще ми кажеш, че подобни фантазии не са особено здравословни. Не са терапевтични. — Той наблегна върху последната дума сякаш в нея имаше нещо противно. — Е, какво мислиш?

— Мисля, че по-добрият сценарий за отмъщение би бил да спасиш Брадшо от удавяне. Или да спреш кървенето му. Освен това мисля, че пи твърде много вино и че моментът е неподходящ.

— Начините за отмъщение, които предлагаш, са безинтересни — не преставаше да се заяжда Рубен.

— Точно така — включи се и Тед. По бузите му бяха избили петна, а очите му блестяха. — Няма тръпка. Едно отмъщение трябва да бъде кърваво.

— Ястие, сервирано студено — обяви Клои. — За такова отмъщение се споменава в материалите ни за подготовка за матурите.

— Спиране на кървенето? Студено сервирано ястие? — изломоти Джоузеф. И той е пиян, помисли си Фрида.

— С Джоузеф планираме варианти за истинско отмъщение — каза Рубен.

Фрида изгледа Джоузеф, който току-що си беше боднал от яденето. Той с усилие го сдъвка и го преглътна.

— Засега повече говорим за това — възрази Джоузеф.

— Има някои неща, които само строителите знаят как да направят — продължи Рубен, който очевидно не усещаше тягостната атмосфера в стаята. — По някакъв повод Джоузеф може да получи достъп до жилището на Брадшо. Скрива скариди в релсите за завесите и зад радиаторите. Когато започнат да гният, вонята ще бъде непоносима. Брадшо няма да може да живее в собствената си къща. Има и по-скришни начини. Може да се разхлаби муфа на водопроводна тръба под дъските на пода — малко, колкото да капе вода. Това може да причини сериозни щети.

— Страхотно! — възкликна Тед с висок дрезгав глас. Очите му проблеснаха с отмъстителен пламък.

— Става дума само за фантазии, нали така? — намеси се Фрида.

— Мога да направя и нещо още по-лошо — не млъкваше Рубен. — Мога да му повредя спирачките на колата — с помощта на Джоузеф, разбира се. Или да подпаля кабинета му. Или да заплаша жена му.

— И ще те пратят в затвора. А Джоузеф ще го пратят в затвора и после ще го депортират.

Рубен отвори друга бутилка вино и започна отново да пълни чашите.

— Ще заведа Дора да си легне — каза Фрида. — А когато се върна, ще трябва да си тръгнете. Ти и Джоузеф си отивате вкъщи.

— Смятам да си сипя още една чаша — каза невъзмутимо Рубен. — да ти налея ли, Тед?

— Рубен, прекаляваш!

Но когато след няколко минути Фрида се върна, Рубен започна отново. И преди го беше виждала в такова настроение — раздразнителен и опасен, като ранен в главата бик.

— Мисля, че в случая проявяваш лицемерие, Фрида. Аз съм привърженик на отмъщението. Смятам, че е здравословно. Сега ще попитам седящите около масата кой е човекът, на когото биха искали да отмъстят. И какво да бъде отмъщението. Аз вече посочих Хал Брадшо. Искам вечно да бъде завързан гол на някой планински връх и всеки ден при него да идва лешояд и да кълве черния му дроб. — Той се усмихна, оголвайки зъби като вълк. — Или нещо друго.

— А когато изкълве дроба му? — попита Клои.

— Всеки ден ще расте отново. Сега е твой ред.

Клои погледна Рубен и изведнъж стана сериозна.

— Когато бях на девет години, имаше едно момиче — казваше се Кат Уинстънли. В четвърти клас и първата половина на пети[35] тя по цял ден се опитваше да пречи на останалите деца да говорят и да играят с мен. А когато в клас дойдеше ново момиче, тя веднага се сприятеляваше с него и не му позволяваше да играе с мен.

— Не знаех за това — учуди се Фрида.

— Мама знаеше. Каза, че ще отмине. Накрая точно така стана.

— Какво би искала да ѝ се случи? — попита я Рубен. — Позволено ти е да направиш всичко. Това ще бъде въображаемо отмъщение.

— Бих искала тя да преживее същото, което преживях аз — отвърна Клои. — Накрая ще се появя от облак дим и ще кажа: "Ето така се чувствах аз".

У По този начин трябва да изглежда едно отмъщение — обади се кротко Фрида.

— Но си преодоляла злото — отбеляза Рубен. — А ти, Джоузеф?

Джоузеф се усмихна с тъжна усмивка.

— Не казвам неговото име. Мъжът с моята съпруга. Него искам да накажа.

— Чудесно! — възкликна Рубен. — Какво наказание ще му измислиш? Нещо средновековно ли?

— Не знам — сви рамене Джоузеф. — Ако той сега е с жена ми, както аз съм бил с нея, аз ще — не знам точната дума — говоря, говоря, говоря на него…

— Ще му го натякваш — подсказа му Рубен.

— Да, ще му го натяквам.

— О, за бога, Рубен! И ти, Джоузеф — не се сдържа Фрида.

— Това проблем ли е? — не разбра Джоузеф.

— Както и да е. Няма значение — отвърна Фрида.

— Ами ти, Тед? Ако можеше да разбереш кой е убиецът на майка ти? Трябва да си помислил за това.

— Вън! Отивайте си вкъщи! — разяри се Фрида.

— He! — извика пискливо Тед. — Разбира се, че мисля за това. Ако можех да открия убиеца на майка ми, бих… бих… — Той изгледа седящите около масата, стиснал здраво с длан чашата с вино. — Мразя го — промълви той. — Какво правиш с хората, които мразиш?

— Спокойно, Тед — обади се Клои. Тя се опита да хване дланта му, с която стискаше чашата.

— Браво, момче. Така те искам! — изрева гръмко Рубен. — Изливаш си омразата. Това е начинът. Сега е твой ред, Фрида. Кой ще бъде обектът на твоето изискано отмъщение?

Фрида усети надигащо се гадене в стомаха, което преля в гръдния ѝ кош. Тя се почувства така, сякаш бе стъпила на ръба на дълбока бездна, опирайки се само на пети, с висящи във въздуха пръсти на краката — и изкушението, винаги онова изкушение да полети в дълбоката тъма отдолу към… всъщност към какво?

— Не — каза тя накрая. — Не ме бива в подобни игри.

— О, стига, Фрида, не играем на "Монополи".

Но Фрида се намръщи сърдито и Рубен престана да настоява.

— Ваната — обади се Джоузеф, опитвайки се да оправи нещата по своя нескопосан начин. — Добре ли работи?

— Много е хубава, Джоузеф. Струваше си чакането. — Не му каза, че още не я е използвала.

— Най-после аз помогнал — радостно възкликна той, като едва се държеше на краката си.

След цяла вечност двамата най-накрая си бяха тръгнали. Пролетният здрач постепенно преминаваше в гъст мрак. Вятърът беше издухал облаците и над покривите надничаше призрачна луна. Атмосфера на очакване и страх изпълваше стаите в къщата. Дори оживлението на Клои се бе стопило. Джудит, която бе слязла долу, щом чу, че входната врата се затръшна, седеше на един фотьойл в хола, с придърпани нагоре колене, с притисната към тях глава, с разрошена коса. Ако някой се опиташе да я заговори и да я успокои, тя само тръсваше силно глава. Дора лежеше на походно легло в ателието на Фрида с чаша какао до себе си. Течността беше изстинала и повърхността и се бе набръчкала. Тя играеше на някаква игра в телефона си. Тънките ѝ плитки се бяха преметнали пред лицето ѝ. Фрида поседя известно време край нея, без да говори. Дора се обърна и отрони с плачлив глас:

— Аз знаех за Джудит и онзи неин по-възрастен приятел.

— Наистина ли?

— Преди няколко дни, когато татко беше пиян, го чух да крещи за това на леля Луиз. Джудит ще се оправи ли?

— След време.

— Татко ли го е…?

— Не знам.

Фрида слезе долу. Вън на двора Тед пушеше и крачеше насам-натам с нахлузени на чорлавата му глава огромни слушалки. Никой от тях не можеше да помогне на останалите, нито да получи помощ от тях. Те стояха и чакаха, докато Клои сновеше из къщата с чаши чай, като от време на време потупваше окуражително нечие отпуснато рамо.

Фрида попита Тед дали има някого, на когото да се обади, а той я изгледа с втренчен поглед.

— На кого?

— Може би на леля ти?

— Шегувате ли се?

— Нямате ли други роднини?

— Като например чичо ни в Щатите ли? Май не ни върши работа в случая. Ние имаме единствено татко и ако него го няма, значи сме съвсем сами.

Фрида поседя с него известно време, наслаждавайки се на хладния свеж въздух. В живота ѝ сякаш вече липсваха логика и контрол и нищо не беше както преди: нито домът ѝ, който доскоро беше нейното най-сигурно убежище от бъркотията на външния свят; нито връзката ѝ с тези млади хора, които се бяха обърнали към нея сякаш тя знаеше отговори, които не съществуваха; нито подновената ѝ обвързаност с полицията, която бавно набираше скорост; нито нейната дълбока обсебеност от сенчестия свят на изчезналата Лайла; нито пък нейното вътрешно усещане, че следва един глас, който само тя можеше да чуе — едно далечно и многократно повтарящо се ехо. И Дийн Рийв, който зорко я следеше. Тя си помисли за Санди, чийто работен ден беше минал едва наполовина и изпита силно желание днешният ден най-после да свърши.