В очакване на сряда

33

Фрида вървеше с бавни крачки към вкъщи. Чувстваше как слънчевата топлина прониква във всяка клетка на тялото ѝ, чуваше тихото си потропване по паважа. Хора, чиито лица се сливаха в една обща маса, вървяха насреща ѝ, а после плавно се разминаваха с нея. Тя се погледна с очите на страничен наблюдател, потокът от мисли в главата ѝ сякаш принадлежеше на някого другиго. Знаеше, че е уморена след толкова нощи, прекарани в безсъние или изпълнени с кошмарни сънища.

Преди да се прибере, Фрида свърна към "Линкълнс Ин Фийлдс" — неголяма зелена площ с цъфнали дървета и току-що поникнали лалета. По обяд обикновено беше пълно с адвокати в елегантни костюми, излезли да хапнат по нещо, но сега беше тихо и безлюдно, с изключение на две млади жени, които играеха тенис на корта в далечния край. Фрида седна на тревата и облегна гърба си на величествен стар чинар с огромен ствол и петниста кора. Затвори очи и обърна лицето си към слънцето, което проникваше през листата. Може би трябваше да постъпи както ѝ предлагаше Санди и да се премести в Ню Йорк, където щеше да живее спокойно и да бъде с мъжа, когото обичаше, който я обичаше и я познаваше по-добре от всеки друг на света. Но тогава нямаше да може да седи под сянката на това красиво старо дърво и да си почива сред оживлението в сърцето на града.

Когато отново се изправи, слънцето бе слязло по-ниско на хоризонта и във въздуха започваше да се усеща хлад. Помисли си с копнеж за дългоочакваната вана. Помисли си и за Клои, извади телефона си и набра номера.

Гласът на Оливия звучеше дрезгаво. Фрида се запита дали не беше пила.

— Предполагам, че Клои ти е наговорила куп отвратителни лъжи за мен.

— Не.

— Грозно е да се преструвате. Грозно е всички вие да се преструвате. Знам какво си мислите.

— Аз не…

— Лоша майка. Пълен провал. Не искаме да имаме нищо общо с нея.

— Слушай, Оливия, престани! — Фрида чу собствения си глас — рязък и строг. — Ясно ми е, че искаш да говориш за това, но не мисли, че аз ти обръщам гръб. Обаждам ти се, за да поговорим за Клои.

— Тя ме мрази.

— Не те мрази. Но може би е по-добре да остане при. Мен за няколко дни, докато сложиш в ред бъркотията около себе си.

— Говориш така, сякаш съм шкафче за подреждане на бельо.

— Да речем, за една седмица — продължи Фрида. Тя си представи спретнатата си и уютна къща, окупирана от Клои с нейния безпорядък и драматични преживявания, и в душата ѝ нахлу паника. — Утре вечер ще дойда у вас и ще поговорим за това какво те притеснява и да направим план как да се справиш със ситуацията. Шест и половина.

Фрида затвори телефона си и го пъхна в джоба си. Нейният собствен план бе да се прибере у дома, да си вземе много дълга и много гореща вана в своята нова, красива баня, а после да се отпусне блажено в леглото и да се завие презглава с пухената завивка, прогонвайки всякакви мисли. И да се надява, че няма да сънува или че поне няма да запомни сънищата си.

Тя отвори входната си врата. На изтривалката стояха два чифта кални обувки. Кожена училищна чанта с дълга дръжка. Яке, което ѝ беше непознато. От кухнята се носеше остра миризма на изгоряло, а противопожарната аларма пищеше така оглушително, сякаш се беше включила вътре в главата на Фрида. За момент тя се замисли дали да не си тръгне от собствената си къща и от всичко, което се случваше там.

Вместо това тя се пресегна и натисна копчето, за да изключи алармата в тавана на антрето, след което повика Клои. Не получи отговор, но котаракът профуча покрай нея и избяга нагоре по стълбите.

Цялата кухня беше задимена. Фрида видя, че дръжката на тигана беше станала на шупли и се беше огънала. Явно от това идваше острата миризма. Наоколо имаше бирени бутилки, празни чаши, една красива купа беше влязла в ролята на пепелник, а на лепкавата и окапана маса бяха оставени две мръсни чинии. Тя изруга тихо и отвори задната врата. Клои стоеше в средата на двора, а в дъното, седнал с облегнат до стената гръб и с брадичка, подпряна на свитите си колене, се виждаше Тед. Около него бяха разхвърляни угарки, а в краката му се търкаляше празна бирена бутилка.

— Клои.

— Не чух кога си се прибрала.

— Вътре е ужасен безпорядък.

— Щяхме да почистим.

— Говорих с Оливия. Можеш да останеш тук една седмица.

— Супер!

— Но си има правила. Това е моят дом и трябва да се съобразяваш с установения ред и с моите изисквания. Като за начало, измий и почисти мръсотията, която си оставила. Изрядно. Вътре не се пуши. Здравей, Тед.

Той вдигна глава и се вторачи в нея. Клепачите му бяха зачервени, а устните — безкръвни.

— Здравейте — отрони той едва чуто.

— Откога си тук?

— Тъкмо си тръгвах.

— Вие двамата днес ходихте ли на училище?

Клои сви рамене и ѝ хвърли предизвикателен поглед.

— Нали разбираш, че има някои неща, които са по-важни от училището. В случай че си забравила, майката на Тед беше убита.

— Знам.

— Ако трябваше да избираш между часа по естествени науки и това да помогнеш на приятеля си, кое би предпочела?

— Помощта към приятелите се нарежда след часа по естествени науки. — Фрида погледна към Тед. — Кога си ял за последно?

— Щяхме да си изпържим палачинки, но не се получиха — обясни Клои.

— Ще ви направя препечени филийки.

— Нямам намерение да споделям с вас как се чувствам, ако това целите.

— Далеч съм от тази мисъл.

— Явно всеки очаква това от мен. Да говоря за чувствата си, да плача, а те да ме прегърнат и да ми кажат, че всичко ще бъде наред.

— Аз просто смятам да ви направя препечени филийки. Тед, баща ти знае ли, че си тук и че отсъстваш от училище?

— Не, аз не съм дете.

— Знам това.

— Баща ми си мисли за съвсем други неща. Майка ми се е чукала с друг мъж.

— За теб е било болезнено да научиш.

— Искате да знаете как се чувствам, откакто разбрах? Само че аз нямам намерение да говоря за това. Или за каквото и да било.

На външната врата се почука — силно и настоятелно, въпреки че Фрида не очакваше никого.

— Вие двамата влезте вътре — каза им тя — а аз ще видя кой чука.

На прага стоеше Джудит. Беше облечена с мъжка риза, спусната над широки дънки, пристегнати с шнур, а на краката си носеше скъсани джапанки. Около кестенявите ѝ къдрици беше увита шарена кърпа. Раздалечените ѝ очи изглеждаха по-сини, отколкото когато Фрида я беше видяла при онзи мъчителен разпит, а на пълните ѝ нацупени устни грееше яркооранжево червило.

— Дошла съм за Тед. Той тук ли е?

— Правя му препечени филийки. Ти искаш ли?

— Да.

— Тогава влез.

Фрида заведе момичето в кухнята. То кимна на Тед, който отвърна с кимване, и леко вдигна ръка за поздрав към Клои, която очевидно познаваше.

— Луиз разчиства дрехите на мама.

— Тя не може да прави това! — извиси глас Тед.

— Да, но в момента прави точно това.

— Защо вече не вземе да се омете от вкъщи и да се прибере у тях?

— Дора се е затворила в стаята си и плаче. А татко крещи.

— На теб или на Луиз?

— На всички. Или на никого.

— Сигурно е пиян.

— Престани! — Тя вдигна длани сякаш да закрие ушите си.

— Приеми истината, Джудит. Мама се е чукала с друг мъж, а татко е пияница.

— Стига! Не бъди толкова жесток.

— За твое добро е. — Но изглеждаше засрамен от себе си.

— Ще дойдеш ли с мен вкъщи? — попита го сестра му. — По-добре е да сме там двамата заедно.

— Ето ви препечените филийки — каза Фрида. — Намажете си ги с мед.

— Само с масло.

— Много съжалявам за майка ви.

Джудит само повдигна слабичките си рамене. Сините ѝ очи проблеснаха на обсипаното ѝ с лунички лице.

— Поне си имаш Тед — каза патетично Клои. — Поне двамата можете да се подкрепяте. Помислете си какво щеше да бъде, ако бяхте сами.

— Двамата сте били заедно, когато сте разбрали, че майка ви е била убита, нали? — попита Фрида. — Но оттогава говорили ли сте за това помежду си? — Те не отговориха. — Изобщо говорили ли сте с някого?

— Имате предвид с някого като вас ли?

— С приятел или с роднина, или с някого като мен.

— Тя е мъртва. Думите няма да променят това. Ние сме тъжни. Думите няма да променят това.

— Полицията изпрати една жена — каза Джудит.

— О, да — добави презрително Тед. — Онази жена. Кима през цялото време сякаш дълбоко разбира мъката ни. Лайняна работа! Направо ми се повръща. — По бузите му избиха петна. Той се наклони назад със стола си, балансирайки само на един от четирите му крака, и бавно се завъртя.

— Мама му се сърдеше, когато правеше това. — Джудит махна с ръка към брат си. — Неговият коронен номер.

— Сега мога да го правя колкото си искам и никой няма да го е грижа.

— Не е така — каза Фрида. — Напълно разбирам майка ви. Номерът е дразнещ. И е опасен.

— Може ли вече да се приберем у дома, моля? Не искам да оставяме татко сам в компанията на вечно тъжната и критикуваща Луиз. — Джудит замлъкна от вълнение. В очите ѝ се появиха сълзи и тя примигна мъчително. — Мисля, че трябва да се прибираме — повтори тя.

Тед върна стола в нормалното му положение и се изправи — слаб като вейка, мръсен и неугледен.

— Да, добре. Благодаря за препечените филийки.

— Моля, няма защо.

— Довиждане — каза Джудит.

— Довиждане.

— Може ли да дойдем пак? — Гласът на Джудит изведнъж се разтрепери.

— Да — отвърна Клои с ентусиазъм. — По всяко време сте добре дошли, през деня, през нощта — нали, Фрида?

— Да — отвърна малко уморено Фрида. Тя се отправи с тежки стъпки нагоре по стъпалата към банята. Ваната беше там в пълния си блясък. Завъртя крановете — работеха. Но нямаше запушалка за отвора. Фрида погледна, под ваната и в шкафа, но и там я нямаше. Запушалката за порцелановата мивка беше много малка, а тази за кухненската мивка беше метална, без верига и се завърташе. В крайна сметка нямаше да може да си вземе вана.

Карлсън и Ивет пристигнаха в дома на семейство Ленъкс малко след като Джудит беше излязла. Гневните крясъци бяха стихнали и на тяхно място се бе настанила неловка тишина, наситена с напрежение. Ръсел Ленъкс беше в кабинета си, седнал на бюрото си, вперил невиждащ поглед през прозореца; Дора беше в стаята си, вече не ридаеше, но лежеше свита на кълбо, а лицето ѝ все още беше мокро и подпухнало от плач. Луиз Уелър беше чистила. Беше измила кухненския под, беше почистила стълбите с прахосмукачка и тъкмо щеше да се заеме с дрехите на сестра си, когато на входа се позвъни.

— Трябва отново да прегледаме вещите на госпожа Ленъкс — обясни Ивет.

— Тъкмо щях да започна да разчиствам дрехите ѝ.

— Не бързайте — обади се Карлсън. — Ще ви кажем кога може да го направите.

— И още нещо. Семейството иска да знае кога ще може да извърши погребението.

— Скоро. До ден-два би трябвало със сигурност да ви кажем.

— Не е честно спрямо близките.

На Карлсън му се прииска да ѝ отвърне с груби думи, но вместо това каза учтиво, че ситуацията е трудна за всички.

Двамата с Ивет се качиха нагоре по стълбите и влязоха в спалнята, която Рут и Ръсел Ленъкс бяха делили в продължение на повече от двайсет години. Бяха останали следи от работата на Луиз Уелър: няколко найлонови торби, пълни с обувки; освен това беше изхвърлила в металното кошче за боклук малкото количество гримове, които Рут беше притежавала.

— Какво всъщност търсим? — попита Ивет. — Колегите вече преровиха абсолютно всичко.

— Не знам. Може би няма нищо, което би представлявало интерес. Но това семейство е пълно с тайни. Има ли нещо друго, което не знаем?

— Боя се, че има много неща, които не знаем — каза Ивет. — Тя е пазила всичко. Нима трябва да преровим всички онези кутии на тавана с писмените работи на децата ѝ? Ами многобройните им компютри? Ние, естествено, прегледахме внимателно тези на родителите, но всяко от децата има лаптоп, а освен това има няколко стари компютъра, които очевидно не работят, но не са ги изхвърлили.

— Тази жена в продължение на десет години се е срещала с любовника си в специално нает апартамент. Имала ли е ключ за него? Или някакви документи, които да хвърлят светлина върху връзката им? Тя наистина ли никога не е изпращала или получавала имейли или есемеси? Аз съм убеден, че любовната ѝ афера има нещо общо със смъртта ѝ, но вероятно има и още нещо.

Ивет се усмихна саркастично.

— Тоест, щом е била способна на прелюбодеяние, какво ли друго би могла да извърши?

— Нямах точно това предвид.

Застанал насред спалнята, Карлсън се замисли за това, че макар и да знаеха доста неща за Рут Ленъкс, в крайна сметка те изобщо не я познаваха. Знаеха каква паста за зъби е използвала и какъв дезодорант. Какъв е бил размерът на сутиена ѝ, на бикините ѝ и на обувките ѝ. Какви книги е чела и какви списания. Знаеха какъв крем за лице е употребявала, какви готварски рецепти е предпочитала, какви продукти е слагала в количката си за пазаруване седмица след седмица, какъв чай е харесвала, какво вино е пила, какви телевизионни програми е гледала, какви дивидита със сериали е притежавала? Познаваха почерка ѝ, знаеха с какви химикалки и моливи е писала, бяха разгледали всички записки, които беше надраскала на квадратните листчета хартия; бяха изучили всяка черта на лицето ѝ от снимките в къщата и от албумите. Бяха прочели безбройните пощенски картички, които беше получавала от десетки приятели в продължение на много години от различни страни по света. Бяха преровили всички поздравителни картички по случай Деня на майката, рождени дни и Коледа. Два пъти бяха проверили електронната ѝ поща и бяха сигурни, че никога не е използвала фейсбук, линктин или туитър.

Но не знаеха как е успяла да поддържа десетгодишна интимна връзка под носа на семейството си и защо ѝ е било да го прави. Не знаеха дали е изпитвала вина. Не знаеха защо е трябвало да умре.

Карлсън импулсивно отвори вратата към спалнята на Дора. Всичко вътре беше чисто и подредено. Вещите ѝ бяха поставени по местата им: бельото, тениските и чорапите ѝ бяха сгънати и подредени в чекмеджета, на бюрото имаше купчина листове, на лавицата над него бяха сложени учебници и тетрадки, пижамата ѝ беше сгъната на възглавницата. В гардероба дрехите ѝ — дрехи на момиче, което все още не искаше да порасне, — висяха над чифтове практични обувки. Карлсън изпита тъга, гледайки този неестествен порядък. Нещо розово отгоре на шкафа привлече вниманието му. Той протегна ръката си и издърпа една парцалена кукла, а после си пое дълбоко дъх. Лицето ѝ беше плоско и розово, краката ѝ висяха отпуснати, червената ѝ памучна коса беше сплетена на плитки, но коремът ѝ беше изтърбушен, а мястото между краката ѝ беше разрязано и с широк отвор. Карлсън подържа куклата известно време с мрачно изражение на лицето.

— О! — Ивет беше влязла в стаята. — Това е ужасно.

— Нали?

— Смятате ли, че Дора го е направила? Защото е научила онези неща за майка си?

— Възможно е.

— Горкото момиче.

— Но ще трябва да я попитам.

— Мисля, че намерих нещо. Вижте. — Тя отвори дланта си и му показа малка кръгла кутийка с хапчета. Карлсън я разгледа с присвити очи.

— Беше в онзи дълъг шкаф до банята — този, дето е пълен с хавлиени и всякакви други кърпи, лосион за тяло, тампони и най-различни неща, с които не са знаели какво да правят.

— Е, ѝ?

— Противозачатъчни таблетки — каза Ивет. — Сложени в един чорап.

— Странно място да си държиш контрацептивите.

— Да. Особено когато Рут Ленъкс е имала вътрематочна спирала.

Джиесемът на Карлсън иззвъня. Той го извади от джоба си и се намръщи, като видя кой го търси. Беше получил два кратки есемеса и едно гласово съобщение от Сейди, в които го молеше да ѝ се обади. Щеше да пренасочи и това обаждане към гласовата си поща, но размисли: тя очевидно нямаше намерение да се откаже, а ако той сега отговореше на позвъняването, може би щеше да успее да приключи с нея веднъж завинаги.

— Извинявай, че не ти отговорих предишните пъти. Бях зает и…

— Не. Не ми отговори, защото не искаше да ме видиш отново и реши, че ако не отговаряш на обажданията ми, аз просто ще се разкарам.

— Не е вярно.

— Не е ли? Аз пък си мисля, че е точно така.

— Направих грешка, Сейди. Много те харесвам, прекарахме приятно вечерта, но сега не е най-подходящото време за мен.

— Не ти се обаждам, за да те поканя да излезем, ако от това се страхуваш. Схванах мисълта ти. Но ще трябва да се срещнем.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Напротив, това е много добра идея. Ще трябва да седнеш срещу мен, да ме погледнеш в очите и да ми дадеш обяснение.

— Сейди, чуй ме…

— Не, ти ме чуй. Държиш се като объркан тийнейджър. Покани ме да излезем, прекарахме приятно вечерта, правихме любов — поне аз така го почувствах. А после ти се измъкна, сякаш се беше засрамил от случилото се между нас. Аз заслужавам повече от това.

— Съжалявам.

— Дължиш ми обяснение. Утре вечер в осем ще те чакам в същия вино бар. Ще отнеме не повече от половин час. Ще ми разкажеш защо се държа по този начин, после можеш да се прибереш вкъщи и аз повече няма да ти се обаждам.

И тя затвори. Карлсън погледна джиесема в ръката си и повдигна вежди. Биваше си я тази Сейди!