В очакване на сряда

12

Когато наближи входната си врата с ключ в ръка, Фрида видя, че вече е отворена. Отначало не можа да разбере какво става, но после видя мъж, хванал единия край на красива вана с внушителни размери, в когото тя; разпозна приятеля на Джоузеф, Степан, а от другия край беше самият Джоузеф. Второто нещо, което Фрида забеляза, бе това, че ваната беше много широка и едва успяваше да мине през входа. Тя видя следите от одраскано: по касата на вратата. Третото, което забеляза, бе това, че вместо да внасят ваната вътре, те я изнасяха навън.

— Фрида! — каза Степан, леко задъхан. — Не мога да се ръкувам с теб.

— Трудно ви е да я внесете ли?

— Не — отвърна Джоузеф от другия край. — Влиза идеално вътре и нагоре по стълбите. Но има проблем и трябва да я изнесем и да я върнем обратно.

— Как така "обратно"? — не разбра Фрида.

— Почакай.

С много усилия, стенания и вик от болка, когато Джоузеф притисна пръстите си между ваната и касата на вратата, те най-после я изнесоха навън и я сложиха на паважа.

— Шибаната вана тежи ужасно — изруга Степан, след което погледна виновно към Фрида. — Извинявай. Просто е огромна.

— Но защо я изнасяте?

— Тежка е. Много тежка за пода. Трябва да я укрепим. Може би ще се наложи да използваме подпорна греда.

Фрида чу, че вътре телефонът звъни.

— Имаш предвид стоманен трегер ли? — попита тя.

— Да, за да не пропаднеш през пода, докато си във ваната.

— Е, вие по-добре знаете — каза Фрида примирително. — И все пак, сигурни ли сте?

— Напълно — усмихна се Степан.

— Щом казвате… — Телефонът продължи да звъни. — Изчакайте. — Фрида се втурна вътре, но докато стигна до него, звъненето престана. Тя изпита облекчение: може би не искаше да чуе нещо, което би я притеснило или някого, с когото не желаеше да говори. Фрида постоя неподвижно минута-две, наблюдавайки как Джоузеф и Степан товареха ваната в микробуса на Джоузеф, който видимо се слегна под тежестта ѝ. След малко телефонът отново започна да звъни настоятелно и тя усети кънтене в главата си. Вдигна слушалката и отсреща се чу женски глас.

— Мога ли да говоря с д-р Фрида Клайн, моля?

— Кой се обажда?

— Казвам се Джили Фрийман. Обаждам се от "Сънди Скеч". — Последва пауза. — Извинете. Още ли сте на телефона?

— Да — каза Фрида.

— Утре ще пуснем един материал във вестника и бихме желали да чуем вашия коментар по темата.

— Защо?

— Защото засяга и вас.

Фрида усети внезапен страх и някакво изтръпване сякаш ѝ нанесоха удар по част от тялото, където я бяха удряли и преди, и която беше частично излекувана. Изпита желание да тресне слушалката, вместо да продължи разговора. Да не би да беше нещо, свързано с нападението над нея? Да не би полицията да беше възобновила делото? Или пресата душеше наоколо и се мъчеше да изкопчи нещо?

— За какво става въпрос? — попита тя накрая.

— При вас е идвал пациент на име Шеймъс Дън.

Това беше толкова неочаквано, че в първия момент Фрида не можа да се сети за него. В същото време Джоузеф се приближи към входа и ѝ направи знак, че тръгват.

— Трябва да поговорим — опита се да го спре Фрида.

— Скоро. — Джоузеф се обърна и се запъти към микробуса.

— Моля? — каза неразбиращо жената по телефона.

— Говорех с друг човек. Откъде знаете за Шеймъс Дън?

— Д-р Клайн, може би ще бъде по-добре да дойда у вас и да проведем интервюто на място, очи в очи.

Фрида си пое дълбоко въздух. В същото време видя отражението си в стъклото на една картина на стената. Това тя ли беше наистина? Само мисълта, че някой външен човек може да я посети в дома ѝ, я накара да се почувства зле.

— Просто ми кажете за какво става дума.

— В момента подготвяме статия за ново психологическо проучване, което смятаме за особено важно. Както може би знаете, някои хора са на мнение, че психоаналитиците не са достатъчно отговорни пред обществото. — Джили Фрийман направи дълга пауза, но Фрида не реагира. — Както и да е, проучването се провежда от учен на име Хал Брадшо. Познавате ли го?

— Да, познавам го — отвърна Фрида.

— И така, за целта на изследването той е подбрал известни психоаналитици — и един от тях сте вие. След това е изпратил хора да се срещнат с тези психоаналитици, като ги е инструктирал да демонстрират едни и същи класически симптоми на човек, който представлява непосредствена опасност за обществото, за да види как ще реагира съответният психоаналитик. — Последва нова пауза. Фрида не каза абсолютно нищо. — Така че ви се обаждам, за да разбера какъв е вашият коментар.

— Не чух да ми задавате конкретен въпрос.

— Доколкото знам — отвърна Джили Фрийман, — този пациент, Шеймъс Дън…

— Вие казахте, че само се е преструвал на пациент.

— Да, като част от този научноизследователски проект и е демонстрирал ясните, общоизвестни белези на поведение на склонен към насилие психопат.

— Които са? — настоя Фрида.

— Ами… — започна Джили Фрийман. Последва пауза и Фрида я чу да прелиства страници. — Да, ето тук. Всеки от предполагаемите пациенти е трябвало да разкаже за това как в детството си е проявявал жестокост към животни и как, вече в по-зряла възраст, е бил обсебен от фантазии за насилие над жени, които е готов да приложи на практика. Пред вас Шеймъс Дън говори ли за всичко това?

— Не обсъждам нещата, които пациентите ми доверяват по време на сеансите.

— Но Шеймъс не е бил истински пациент. А и той самият говори открито за това. Взех интервю от него.

— Като част от научноизследователския проект ли? — попита иронично Фрида.

Тя се огледа за стол и седна. Изведнъж почувства такова силно изтощение, че си представи как заспива, докато говори по телефона. Представи си, че е попаднала в ситуация, при която беше заключила вратата и заковала прозорците, а те въпреки това бяха успели да се промушат през някой незапушен отвор.

— Това, което ни интересува във връзка с нашата статия за проекта, е, дали сте съобщили на властите за евентуалните си притеснения.

На вратата се позвъни.

— Почакайте за минута — каза Фрида. — Трябва да видя кой звъни.

Тя отвори вратата. На прага стоеше Рубен.

— Фрида, аз просто… — започна той, но тя му направи знак да мълчи и с жест го покани да влезе. Забеляза, че имаше неугледен и разсеян вид. Той мина покрай нея и изчезна в кухнята.

— И така, какво казвахте? — взе отново слушалката Фрида.

— Исках да ви попитам дали сте съобщили на властите за евентуалните си притеснения.

Фрида се заслуша в тракането, което се чуваше от кухнята. Рубен се появи отново с кенче бира.

— Не, не съм — отвърна Фрида.

Рубен ѝ каза нещо беззвучно с уста, след което отпи голяма глътка бира.

— От информацията, с която разполагаме — продължи Джили Фрийман, — става ясно, че този експеримент е бил замислен да представи пред всеки един от определен кръг психотерапевти пациент, за когото е очевидно, че представлява реална опасност за околните поради това че е психопат. Било е ваше професионално задължение и ваша законова отговорност да съобщите за него на полицията. Бихте ли коментирали това?

— Но той не беше психопат — възрази Фрида.

— Това тя ли е? — обади се Рубен. — Това онази проклета жена ли е?

— Какви ги приказваш? — изсъска Фрида.

— Моля? — каза Джили Фрийман.

— Не говоря на вас. — Фрида махна сърдито с ръка на Рубен да се отдалечи. — Вие самата казахте, че той не е психопат. Не сметнах за необходимо да докладвам за него. Може и да съм имала известни притеснения специално за този човек, но не бих ги обсъждала с никой друг, освен с него.

— Съжалявам — каза Джили Фрийман, — но целта на този експеримент е била да се провери как реагират психотерапевтите, когато се сблъскат с пациент, който показва класическите симптоми на психопатия, описани от науката. Обществото има право да знае дали тези пациенти не се ползват от някаква закрила.

— Ще разговарям с вас само още една минута — каза Фрида — и после ще затворя телефона. Вие самата казахте, че в действителност той не е бил психопат. Просто говореше психопатични неща.

— Нима психопатите не говорят психопатични неща? Какво друго има значение за вас извън това, което ви казват пациентите?

— И второ, както обясних и на самия Шеймъс Дън, психопатите не търсят помощ. Той ми говореше, че не проявява милост и състрадание, но не успя да ме убеди в това. Ето моя отговор.

— И бяхте толкова уверена в себе си, че пренебрегнахте демонстрираните от него класически симптоми на, психопатия?

— Минутата ви изтече — каза Фрида и затвори телефона.

После погледна към Рубен.

— Ти какво правиш тук?

— Преди малко видях Джоузеф да потегля оттук с микробуса.

— Той прави ремонт в банята ми.

— Предполагам, че затова не мога да го открия. — Това беше тя, нали? Онази журналистка, как ѝ беше името?

— Беше жена на име Джили Фрийман — отвърна Фрида.

— Значи, е същата.

— Откъде знаеш?

Рубен допи бирата си.

— Защото и с мен се случи същото. И с мен се изгавриха по същия начин, по който са се изгаврили с теб. Джили ми позвъни и ми съобщи за експеримента, а по средата на разговора спомена и твоето име. Опитах се да се свържа с теб, но ти не ми отговори.

— Нямаше ме вкъщи — каза Фрида.

— Реших, че е по-добре да дойда направо у вас. Исусе, как ми се пуши! Искаш ли да излезем навън?

Рубен си взе още едно кенче бира от кухнята, после отвори вратата и излезе навън на улицата. Фрида го последва. Той ѝ даде да държи бирата, докато си запали цигарата. Всмукна дълбоко няколко пъти от нея.

— Онзи млад човек — започна Рубен. — Той каза, че иска да поговорим. Бил чувал много хубави неща за мен.

Бил разтревожен за себе си. Като дете измъчвал животни, сега бил обсебен от фантазии как наранява жени. Дрън-дрън. Останалото го знаеш.

— Ти какво му каза?

— Казах му, че може да се видим за малко. А после въпросната Джили ми звъни по телефона и ми казва, че ще се появя на първа страница на вестника им, задето съм оставил един психопат да се разхожда свободно по улиците.

— Ти какво ѝ отговори?

Той отново всмукна дълбоко от цигарата.

— Трябваше да ѝ отговоря така, както ти ѝ отговори. Прозвуча добре. Аз обаче не се сдържах, разкрещях се и треснах слушалката. — Той размаха гневно пръста си. — Ние ще заведем дело срещу тях. Срещу онзи педераст Хал Брадшо и онази тъпа журналистка и нейния вестник. Ще превърнем живота им в ад.

— За какво? — попита Фрида.

Рубен удари с юмрук по стената на къщата.

— За измама. За нахлуване в личното ни пространство. И за клевета — изрече той на един дъх.

— Ние няма да заведем дело срещу тях — отвърна Фрида.

— Мисля, че приемаш нещата прекалено спокойно — каза Рубен. — Може би защото си уморена и изтощена. В момента се възстановяваш от тежко нараняване. Но ще се съгласиш, че те нямат право да ни причиняват това.

Фрида сложи ръка на рамото му.

— Просто ще оставим нещата такива, каквито са.

Рубен се обърна към нея и нещо в погледа му я стресна — нещо едновременно и свирепо, и пораженческо.

— Знам, знам — каза той. — Просто би трябвало да го преглътна. Преди десет години само щях да се изсмея. Дори щях да го приема като предизвикателство. Но стига толкова — чашата на търпението ми преля. Тази журналистка! Ще ѝ дам да разбере какво значи фантазии за насилие над жени.

Хората бяха започнали да се събират още от обяд, но нещата се бавеха поради мудната работа на тежката бюрократична машина, заради която Джордж Конли беше престоял в затвора още няколко месеца, след като съдът беше постановил, че трябва да бъде освободен. Вече беше почти три следобед, когато той най-после излезе от затвора "Хастън" на бледата слънчева светлина, стиснал в ръка найлонов плик и облечен с палто, което му беше тясно и прекалено дебело за пролетен ден. По бледото му месесто лице бяха избили капчици пот.

Повечето от чакащите отпред бяха журналисти и фоторепортери. Представителят в парламента от неговата община също присъстваше, въпреки че Фиърби много добре знаеше колко малко беше направил за Конли — беше се включил в кампанията за оневиняването му едва когато вече беше ясно, че тя ще приключи успешно. Една малка група представители на революционна организация развяваха знамена и хорово заклеймяваха фанатизма и тесногръдието на полицейските органи. Но нито един роднина не беше дошъл да посрещне Конли. Майка му беше починала, докато той бе в затвора, а сестра му не беше идвала да го види още откакто го арестуваха. Беше казала на Фиърби, че се радва, че се е омъжила и е приела фамилното име на съпруга си, защото от името на брат ѝ и се повдига. Не желаеше да има нищо общо с него. Не го чакаха и никакви приятели: през целия си предишен живот той беше една самотна фигура в малкия град, в който живееше — човек, който водеше несигурно съществуване и объркано и тъжно гледаше как животът тече покрай него. След арестуването му някои от съседите му бяха казали, че винаги са го смятали за странен и че будел у тях страх и отвращение. Ето защо изобщо не били изненадани от случилото се. С изключение на Фиърби до последните няколко седмици никой друг не го беше посещавал в затвора.

Даяна Маккероу, адвокатката на Конли, стоеше край портата с бутилка шампанско, готова всеки момент да я отвори. Тя даде изявление за медиите от името на клиента си, което извади написано на лист хартия от джоба на якето си: думи за скандалното полицейско разследване, за изгубените години, които никога нямаше да се върнат, за гражданската съвест на неколцината честни поддръжници, които никога не бяха преставали да вярват в неговата невинност. Тя не спомена името на Фиърби, а самият Фиърби стоеше встрани от малката тълпа. Не знаеше какво точно бе очаквал. След толкова много години работа, за да се стигне до този момент, сега всичко му се струваше безрадостно и тъпо: един дебел мъж, който с провлачена походка и притеснен вид излезе от желязната порта и запримигва от щракането на фотоапаратите и проблясването на камерите.

Журналистите се втурнаха напред с насочени към него микрофони.

— Как се чувствате на свобода?

— Ще заведете ли дело?

— Какви са плановете ви, господин Конли?

— Къде ще отидете?

— Кое е първото нещо, което ще направите?

— Гневен ли сте?

— Какво пропуснахте през тези години?

— Бихте ли ни казали мнението си за полицията?

Фиърби беше сигурен, че някои от тях бяха приготвили чековите си книжки. С готовност биха купили историята му. През изминалите години Конли беше обявен за злодей, а след това забравен; сега беше герой само дето не се вписваше в образа на герой. През цялото време мънкаше и от устата му излизаха кратки и неясни отговори. "Де да знам" — казваше той. — "К'во искате да кажете?" Погледът му постоянно се стрелкаше ту вляво, ту вдясно. Даяна Маккероу пъхна едната си ръка под лакътя му. Представителят в парламента застана от другата му страна, широко усмихнат за пред камерите.

Фиърби знаеше, че не след дълго всички отново щяха да забравят за Конли. Щяха да го оставят на спокойствие в малката му стая в една къща, пълна с други аутсайдери и самотници — всички те апатични и със сломен дух. Обзе го внезапно чувство за вина, последвано от раздразнение: нима и сега щеше да си остане единственият приятел на Конли? Да го посещава и да го извежда да пийнат по нещо, да се опита да му намери някаква работа? Това ли беше наградата му, задето се бе преборил да бъде освободен?

Фиърби с усилие си проправи път сред тълпата и докосна ръката на Конли.

— Здравей, Джордж — каза той. — Поздравления!

— Здравей — отвърна Конли. От него се носеше неприятна миризма; кожата му беше с типичния за затворниците сивкав цвят, а косата му беше оредяла.

— Ще бъдеш зает през остатъка от деня. Исках само да те поздравя и да ти дам телефонния си номер. Когато поискаш, можеш да ми се обадиш и аз ще дойда да те видя. — После каза с пресилен ентусиазъм в гласа: — Можем да хапнем някъде, да отидем да пийнем по нещо, да се поразходим. — Той се поколеба. — Всичкото това внимание може би ти се струва изморително, но то скоро ще отзвучи. А ти ще трябва да си помислиш какво ще правиш оттук нататък.

— Оттук нататък?

— Ще дойда да те видя.

Конли го изгледа втренчено, с увиснала долна устна. Прилича на тантуресто малко дете, помисли си Фиърби. Това ли беше дългоочакваната щастлива развръзка?

По-късно, на пресконференцията, полицейският инспектор, водил разследването, прочете изявление. Заяви възможно най-искрено, че са били допуснати грешки. Признанието на Джордж Конли, че е убил Хейзъл Бартън, е било изтръгнато — тук той се изкашля и направи гримаса, — без да се спазва предписаната от закона процедура.

— Имате предвид по незаконен начин — извика някой от задните редове.

— Бяха предприети мерки — продължи полицейският инспектор. — На виновните беше наложено мъмрене. Бяха въведени по-строги изисквания за спазване на процедурите. Допуснатите грешки повече няма да се повторят.

— А какво ще кажете за господин Конли? — попита млада жена на първия ред.

— Моля?

— Той е бил в затвора от 2005 година до днес.

— И искрено съжаляваме за това голямо недоразумение.

— А има ли уволнени служители по случая? — обади се един глас.

Лицето на инспектора доби строго изражение.

— Както вече казах, проследихме внимателно всички етапи в хода на разследването. Отделни служители получиха мъмрене. Но няма да бъде в ничий интерес да направим от някого изкупителна жертва.

За Фиърби посланието беше съвсем ясно. Полицията беше убедена, че Конли е убиецът, но сега се измъкваше заради чисто техническо недоглеждане. Нещо повече — техният представител в момента правеше всичко възможно всеки от присъстващите в залата да повярва в това. Усети как в него се надига гняв.

— Извинете — провикна се той със силен глас. — Имам въпрос към вас.

Всички погледи се насочиха към него. Кой не познаваше Джим Фиърби, човека, който от години се беше посветил на това дело! Журналист, който от десетилетия се появяваше в публичното пространство, представител на старата школа, който като захапеше някаква история, не я изпускаше докрай. Вече беше прехвърлил шейсетте, леко приведен, с посребрени коси. С извития си като клюн нос, безцветни очи и обветрено лице приличаше на хищна птица.

— Да? Какъв е въпросът ви, господин Фиърби? — попита инспекторът с изкуствена усмивка.

— Сега, когато Джордж Конли — един напълно невинен човек — беше пуснат на свобода… — той направи пауза, за да могат думите му да изпълнят залата — бихте ли ни казали какви действия ще предприемете, за да откриете истинския извършител? Все пак, една млада жена беше жестоко убита.

Инспекторът се изкашля отново — този път сухо и на пресекулки, за да обмисли отговора си.

— Към настоящия момент няма нови следи — каза той накрая.

— Към настоящия момент?

— Точно така. Има ли други въпроси?

Фиърби шофираше обратно към вкъщи в падналия мрак. За разлика от предишните пъти, последният затвор на Конли се намираше съвсем близо до мястото, където живееше Фиърби — в малко градче, недалеч от Бирмингам. Когато Сандра го напусна, той се замисли дали да не се пресели другаде — може би в Лейк Дистрикт[13] или някъде още по на север, където студените ветрове брулеха хълмовете. Да се опита да постави ново начало. Но накрая остана в стария си дом, заобиколен от архива си, книгите си, картините си, дивидитата със стари филми. Нямаше особено значение къде живееше — това беше просто мястото, където спеше и размишляваше.

Той влезе в кабинета си и се загледа в купищата бележници и папки, където се съхраняваше цялата документация по делото, което изцяло го бе обсебило: полицейски доклади, съдебни доклади, писма, които беше изпращал и които беше получавал, петиции… Наля си голяма чаша джин, защото уискито му се беше свършило и добави вода, защото и тоникът се беше свършил. Това. Което пиеха моряците, помисли си той — тъжно, самотно питие, с което по-лесно може да ти мине времето. Сигурно беше заспал във фотьойла си, защото, когато телефонът иззвъня, той отначало си помисли, че сънува.

— Джим Фиърби ли е?

— Кой се обажда?

— Днес ви видях на пресконференцията. Още ли пишете по случая?

— Какво значение има? — Фиърби все още не се бе разсънил напълно.

— Искам да се срещна с вас.

— Защо?

— Знаете ли кръчмата "Филип Сидни"?

— Не.

— Ще я намерите. Ще бъда там утре следобед в пет.