В очакване на сряда

15

Тя го очакваше. Огледа се в огледалото, за да се увери, че изглежда овладяна и в прилично здраве — не понасяше мисълта някой да я съжалява, особено пък той. После изяде парчето зеленчуков пай, застанала до кухненския прозорец, докато котаракът галеше хълбока си в прасците ѝ. Сега къщата беше утихнала, след като цял ден бе ехтяла от тежките удари с чук и режещите звуци на бормашината. Степан отново беше дошъл, тъй като двамата с Джоузеф бяха внесли в къщата две метални греди. Сега и двамата си бяха тръгнали. Фрида не знаеше какво точно иска, но знаеше със сигурност, че сякаш в един миг мислите ѝ се бяха прояснили и вече не се чувстваше толкова напрегната, все едно някаква врата се беше открехнала леко и светът се беше показал пред нея в пълния си блясък.

Входният звънец иззвъня в девет и десет.

— Здравей, Фрида — каза Карлсън. В ръцете си държеше букет червени лалета, увити във влажна хартия. — Още преди седмици трябваше да ти ги донеса.

— Преди седмици бях отрупана с цветя. И всичките увехнаха по едно и също време. А тези са свежи.

— Може ли да вляза?

В хола той се настани в единия от фотьойлите край празната камина.

— Все си те представям как седиш край запаления огън — каза той.

— Това е, защото си ме виждал главно през зимата.

Последва мълчание. И двамата се замислиха за съвместната си работа и как драматично беше приключила.

— Фрида… — започна той.

— Недей. Не е нужно.

— Напротив. Остави ме да говоря. Не дойдох да те видя след изписването ти от болницата, защото се чувствах ужасно зле заради това, което ти се случи. Изпитвах страшни угризения. Ти ни помогна — нещо повече, спаси ни от евентуално уволнение. А в отплата ние се отървахме от теб и накрая едва не те оставихме да бъдеш убита.

— Ти не се отърва от мен и ти не ме остави да бъда убита.

— Аз. Екипът ми. Всички ние. Това е истината. Отговарях за случая, а не те опазих.

— Но не ме убиха. Аз оцелях. Погледни ме. — Тя повдигна брадичката си и изпъна рамената си. Усмихна се. — Добре съм.

Карлсън за миг притвори очи.

— В нашата работа трябва да се научиш да бъдеш безчувствен, иначе ще полудееш. Но не можеш да бъдеш безчувствен, когато става дума за приятел.

След това емоционално изказване и двамата се умълчаха. В съзнанието на Фрида изплува серия от запечатали се образи на Карлсън: Карлсън зад бюрото си, спокоен и съсредоточен; Карлсън, крачещ по улицата с изопнато лице; Карлсън, седнал до леглото на малко момче, за което си мислеха, че може би умира; Карлсън, който се застъпва за нея пред комисаря; Карлсън с дъщеричката си, която го е обгърнала с ръчички и крачета като уплашена малка коала; Карлсън, който седи край запалената ѝ камина и ѝ се усмихва.

— Приятно ми е да те видя отново — каза Фрида.

— Това означава много за мен.

— Децата ти заминаха ли вече? — попита тя.

— Не. Но скоро ще отпътуват. Бях планирал да прекарам много време с тях. Но точно тогава се появи този случай.

— Сигурно ти е много тежко.

— То е като зъбобол, който не те оставя на мира. При теб наистина ли всичко е наред?

— Добре съм. Трябва ми още малко време.

— Нямам предвид само физически. — Карлсън се изчерви и на Фрида ѝ стана забавно.

— Имаш предвид дали преживявам душевна травма?

— Теб те намушкаха с нож.

— Понякога сънувам нападението. — Фрида се замисли за момент. — И трябва да ти кажа, че не преставам да мисля за Дийн Рийв. Преди няколко дни се случи нещо, за което трябва да знаеш. Спокойно, не се тревожи, сега не ми се говори за това.

Последва мълчание. Карлсън като че ли вътрешно се бореше със себе си. Да говори или да не говори?

— Виж… — каза той накрая. — Онова момче, Тед.

— Съжалявам за него.

— Остави ме да се доизкажа. Вероятно знаеш за случилото се.

— Знам, че майка му е била убита.

— Тя е била добра жена, със свестен съпруг, задружно семейство, многобройни приятели, съседи, които са я харесвали и уважавали. Мислехме, че сме заловили човека, който я е убил, и че случаят ще приключи бързо и без усложнения. Оказва се обаче, че той няма как да е извършил убийството и ние отново сме на изходна позиция. Но сега дори нямаме заподозрян.

— Съжалявам — каза Фрида лаконично.

— Д-р Брадшо има своя хипотеза.

— Нямам желание да я чуя. Това е едно от предимствата да бъдеш изритан от работа — изрече Фрида на един дъх.

Карлсън я изгледа подозрително.

— Някакъв проблем ли има между теб и Брадшо?

— Какво значение има? — Фрида не каза нищо повече, просто го изчака да продължи.

— Би ли дошла в къщата с мен? Само веднъж? Искам да обсъдя някои неща с човек, на когото вярвам.

— Защо не с Ивет? — попита Фрида, макар че вече знаеше, че ще каже "да".

— Ивет е страхотна — като изключим факта, че едва не те остави да те убият. Тя е колежката, на която вярвам безрезервно, а също и моето бойно куче. Но ако ми трябва човек, който да огледа вътрешността на една къща, да почувства атмосферата ѝ, да си направи някои изводи, бих поканил теб — каня те да отидем там заедно.

— Като приятел?

— Да. Като приятел.

— Кога?

— Какво ще кажеш за утре сутринта, когато къщата е празна?

— Това напълно ме устройва.

— Значи, си съгласна? Страхотно! Да изпратя ли кола да те вземе?

— Не, ще се справя сама.