В очакване на сряда

4

Когато Саша дойде в девет без петнайсет в четвъртък сутринта, Фрида току-що беше приключила с поливането на растенията в малкия си вътрешен двор. Беше облечена с дънки и светлобежов пуловер, а под очите си имаше сенки, които бяха по-големи и по-тъмни от обикновено.

— Безсънна нощ? — попита Саша.

— Не.

— Защо ли не ти вярвам?

— Искаш ли чаша кафе?

— Имаме ли време? Оставила съм си колата край паркометър за още петнайсет минути, но трябва да сме в болницата в девет и половина. Трафикът е много натоварен.

Саша беше настояла да си вземе почивен ден, за да заведе Фрида на обичайната консултация с лекуващия я лекар, а след това и при физиотерапевта.

— Няма да ходим в болницата.

— Защо? Да не са отменили прегледа или процедурите?

— Не. Аз ги отмених.

— И защо го направи?

— Трябва да свърша нещо друго.

— Фрида, трябва да се видиш с лекаря си. А също и с физиотерапевта. Беше много болна. Едва не умря. Не можеш да се откажеш просто така от възстановителната терапия.

— Знам какво ще ми каже докторът: че лечението ми дава резултати, но и през ум да не ми минава да се връщам още сега на работа, защото трябва преди всичко да се възстановя напълно. Знаеш какви съвети даваме ние, лекарите, на нашите пациенти.

— Това не ми звучи много добре.

— Има нещо по-важно, което трябва да свърша.

— Какво би могло да бъде по-важно от здравето ти?

— Мисля, че е по-добре да ти покажа, вместо да ти разкажа. Освен ако не смяташ да отидеш на работа, все пак.

Саша въздъхна.

— Освободила съм си деня. Искам да го прекарам с теб. Ще ми направиш ли кафе?

Широкият път премина в тясна лента с низ от напъпили дървета от двете страни. Фрида забеляза бодливите храсти на трънката. Загледа се замислено: някои неща се променят, а други си остават същите. Но ти самият никога не оставаш същият — гледаш на всичко по различен начин, така че и най-познатото нещо придобива необичаен и призрачен вид. Тази малка селска къща със сламен покрив и с кално езерце отпред, пълно с патици, този черен път, изникнал от нищото и криволичещ надолу покрай нивите, тази фермерска къща със силозите и кравите в калното ограждение или пък простиращите се напред редици от стройни тополи. Дори начинът, по който дневната светлина падаше върху този плосък пейзаж, както и едва доловимият солен мирис на морето.

Гробищният парк беше пълен с хора. Повечето надгробни плочи бяха стари, покрити със зелен мъх и издълбаните върху тях надписи трудно се четяха. Но тук-там имаше нови и лъскави, отрупани с цветя, с ясно гравирани дати и имена на скъпи покойници.

— Тълпи от починали хора — каза Фрида по-скоро на себе си, отколкото на Саша.

— Защо дойдохме тук?

— Ще ти покажа.

Тя се спря пред една гравирана надгробна плоча и я посочи. Саша се наведе напред и прочете надписа: Джейкъб Клайн 1943–1988, обичан съпруг и баща.

— Това баща ти ли е? — попита тя. Преди време Фрида беше споделила с нея, че като тийнейджър един ден е намерила баща си обесен. Саша се опита да си представи цялата душевна мъка, която се криеше зад този обикновен надгробен камък.

Фрида кимна, без да сваля очи от него.

— Да. Това е баща ми. — Тя се отдръпна леко назад и каза: — Виждаш ли гравирания орнамент там, над името му?

— Да. Много е хубав — отвърна Саша неуверено, след като разгледа внимателно фигурката със симетрично очертани елементи. — Ти ли го избра?

— Не. — Тя бръкна в чантата си, извади дебел лист хартия и го задържа пред нея, местейки поглед от рисунката към издълбаното изображение и обратно. — Какво виждаш?

— Напълно еднакви са — забеляза Саша.

— Нали? Напълно еднакви!

— Ти ли го нарисува?

— Не.

— А кой?

— Някой ми го изпрати. Тази сутрин.

— Нищо не разбирам.

— Някой го пъхна през отвора за пощата на разсъмване.

— Защо?

— Добър въпрос — изрече замислено Фрида.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Това е работа на Дийн.

— Дийн? Дийн Рийв?

Саша знаеше за Дийн Рийв — мъжа, който бе отвлякъл едно малко момченце и бе хвърлил Фрида против волята ѝ в света на мрачните престъпления, издърпвайки я от сигурността на кабинета ѝ за консултации, откъсвайки я от допира ѝ с потайните кътчета на човешкото съзнание. Саша беше помогнала на Фрида, извършвайки по нейна молба ДНК анализ, чрез който беше установено, че съпругата на Дийн, Тери, беше всъщност малката Джоана, изчезнала безследно преди повече от две десетилетия. Фрида имаше основания да подозира, че Дийн Рийв, когото полицията официално бе обявила за мъртъв, е все още жив. Нещо повече — той се бе превърнал в нейния невидим преследвач, в "мъртвеца", който я дебнеше отвсякъде и нямаше намерение да я изпуска от очи.

— Да. Дийн Рийв. Познавам почерка му — чела съм писмените му показания, които тогава той даде в полицейското управление. Но дори и да не познавах почерка му, пак щях да съм сигурна, че е той. Иска да ми покаже, че е научил всичко за семейството ми. Знае за смъртта на баща ми. Бил е тук, където сме ние сега, където почива баща ми.

— Баща ти е погребан в англиканско гробище, а аз мислех, че си еврейка — обади се Саша.

Двете седяха в едно малко кафене на брега на морето. Приливът беше в най-ниската си точка и дългокраки морски птици крачеха наперено по калните наноси. Далеч на хоризонта се виждаха очертанията на огромен контейнеровоз, наподобяващ градски пейзаж. Нито в кафенето, нито на чакълестия бряг отвън имаше хора. Саша се чувстваше така, все едно беше попаднала накрай света.

— Мислеше, че съм еврейка?

— Да. Не си ли?

— Не. — Фрида се поколеба, а след това каза с усмивка: — Дядо ми беше евреин, но не и баба ми, така че децата му не са евреи, нито пък аз.[3] А майка ми — додаде тя сухо — определено не е еврейка.

— Тя жива ли е?

— Освен ако братята ми не са забравили да ми съобщят, да.

Саша примигна и се наведе напред.

— Братята ти?

— Да.

— Значи, нямаш само един брат?

— Имам двама братя.

— Винаги си споменавала само за Дейвид. Не знаех, че има и друг.

— Не е имало повод да го споменавам — каза Фрида лаконично.

— Не е имало повод? Но нали той ти е брат?

— Знаеш за Дейвид, защото той е бившият съпруг на Оливия и баща на Клои.

— Разбирам — промърмори Саша, знаейки, че няма смисъл да я разпитва повече. Даде си сметка, че през последните няколко часа беше научила за Фрида повече, отколкото през целия период на тяхното приятелство.

Тя бодна забуленото яйце и се загледа в рохкия жълтък, който изплува отгоре и се стече на тънка струйка в чинията. Накрая попита:

— Какво смяташ да правиш?

— Все още не съм решила. А и нали знаеш, че всички го смятат за мъртъв.

На връщане Фрида мълча през повечето време. Когато Саша я попита за какво си мисли, тя не можа да отговори веднага.

— Не знам — отвърна Фрида след дълга пауза. — За нищо особено.

— Не би приела такъв отговор от някой твой пациент.

— Никога не съм била добър пациент.

След като се разделиха и Саша се отдалечи с колата си, Фрида си влезе вкъщи. Вътре тя сложи веригата и пусна резето на входната врата. Качи се горе в спалнята. Съблече якето си и го хвърли на леглото. Щеше да си вземе хубава гореща вана, после щеше да се качи в малкото си ателие на тавана и да нарисува нещо: хем щеше да се съсредоточи, хем нямаше да мисли за нищо. Замисли се за гробището, за пустия морски бряг. Съблече пуловера си. Започна да разкопчава копчетата на ризата си, но се спря. Беше чула нещо. Не беше сигурна дали шумът идваше отвътре, или се чуваше някъде далеч отвън. Тя застина на мястото си. Дори спря да диша. Отново чу същия шум — леко стържене. Идваше от вътрешността на къщата, беше някъде наблизо, на същия етаж. Усещаше вибрациите му. Помисли си за входната врата на долния етаж, здраво заключена с резето и веригата. Опита се да изчисли колко щеше да ѝ отнеме затрудненото слизане по стълбите и отключването на вратата. Нямаше да успее. Помисли си за мобилния телефон в джоба си. Дори ако шепнешком се обадеше, какво щеше да постигне? Полицията щеше да пристигне след десет, след петнайсет минути и щеше да се озове пред заключената врата.

Фрида усети как сърцето ѝ препуска. Опита се да овладее дишането си. Започна бавно да брои до десет. Огледа се наоколо за място, където да се скрие, но това едва ли щеше да помогне. Беше вдигнала достатъчно шум, когато влизаше в стаята си. Взе една четка за коса от тоалетната масичка. Беше отчайващо крехка и чуплива. Порови в джоба на якето си и извади една химикалка. Стисна я здраво в шепата си. Поне беше остра. И макар и да знаеше, че е неразумно, тя се измъкна предпазливо от спалнята и излезе на стълбищната площадка. Щеше да отнеме само няколко секунди. Ако успееше да слезе по стъпалата, без да се чуе скърцане, то тогава…

Отново се появи стържене, този път по-силно, а наред с това и нещо като подсвиркване. Идваше някъде от площадката, по-точно от банята. Подсвиркването продължи. Фрида почака няколко секунди, после се приближи и отвори широко вратата. Отначало изпита странното усещане, че е в чуждо помещение или в чужда къща. Нищо не беше на мястото си. Виждаше се гипсова мазилка, голи водопроводни тръби и огромно празно пространство. Банята изглеждаше някак си по-голяма, а в ъгъла една приведена човешка фигура се мъчеше да отвинти нещо.

— Джоузеф — каза тя със слаб глас. — Какво става тук?

Джоузеф беше неин близък приятел — строителен работник от Украйна, който се бе появил в живота ѝ по твърде необичаен начин, падайки през дупка в тавана на кабинета ѝ, докато тя провеждаше терапевтичен сеанс със свой пациент. Той упорито не бе приел отговор "не" и изпитваше фанатична привързаност към нея. Сега я погледна втренчено и се усмихна малко смутено.

— Фрида. Не съм чул.

— Какво правиш тук? Как влезе?

— С ключа, който ти ми дала.

— Но този ключ е, за да си отключваш да храниш котарака, когато отсъствам от вкъщи, а не за друго. — Тя посочи с ръка наоколо. — И какво е това?

Джоузеф се изправи. В ръката си държеше голям гаечен ключ.

— Фрида. Напоследък ти не добре. Гледам те и виждам, че си тъжна, че изпитваш болки и на мен ми е трудно. — Фрида понечи да каже нещо, но Джоузеф я прекъсна. — Не, не, почакай. Трудно ми е да ти помогна, но те познавам достатъчно добре. Знам, че когато си тъжна, си взимаш гореща вана в продължение на часове.

— Е, не е в продължение на часове — възрази Фрида. — Но къде ми е ваната? Тъкмо мислех да я използвам.

— Ваната ти вече я няма — обясни Джоузеф. — Докато беше излязла със Саша, аз и приятелят ми Степан я изнесохме и я откарахме на едно сметище. Беше проста пластмасова вана, малка и неудобна човек да се излежава в нея.

— Напротив, беше ми съвсем удобна — запротестира Фрида.

— Не — каза твърдо Джоузеф. — Вече я изнесохме. Но аз извадил голям късмет. В момента правя ремонт на една къща в Излингтън. Собственикът харчи много, много пари. Демонтира и изхвърли всички стари неща в четири големи метални контейнера и ги замени с нови. Изхвърли най-различни красиви неща, но най-красивото от тях е една голяма чугунена вана. Видях я и веднага се сетил за теб. Идеална е.

Фрида огледа по-внимателно банята. Там, където беше стояла ваната, сега се виждаха гола стена и под. Някои от облицовъчните плочки бяха напукани, на пода имаше голи дъски и зееща тръба. Джоузеф бе целият посипан с прах, по тъмната му коса също имаше прах и мазилка.

— Джоузеф, първо трябваше да ме попиташ.

Джоузеф разпери безпомощно ръце.

— Ако те бях попитал, щеше да кажеш "не".

— Точно затова трябваше да ме попиташ.

Джоузеф направи жест с вдигнати нагоре длани.

— Фрида, ти винаги защитаваш другите и това понякога те наранява. Трябва да позволиш на другите хора да ти помагат. — Той се вгледа в нея. — Защо стискаш тази химикалка?

Фрида погледна към ръката си. Все още държеше здраво химикалката, все едно беше кама.

— Помислих, че вкъщи има крадец — обясни му тя. После си пое дълбоко въздух. Как изобщо му беше хрумнало? — И колко време ще ви трябва, за да ми поставите обратно старата вана точно както си беше?

Джоузеф се замисли.

— Това вече е проблем. Когато демонтирахме ваната от стената, както и тръбата и конзолите, се появиха големи пукнатини. Тази вана беше пълен боклук. А и вече е на сметището.

— Това, което сте направили, вероятно е вид престъпление. Както и да е, какво следва оттук нататък?

— Красивата вана в момента е в работилницата на друг мой приятел — Клаус. Това не е проблем. Но тук… — Той махна с гаечния ключ към отворилата се грозна гледка и въздъхна. — Ето, това е проблем.

— Как така "проблем"? — възмути се Фрида. — Вината е изцяло твоя.

— Не, не — опита се да обясни Джоузеф. — Това е… — Той каза нещо на родния си език, което прозвуча презрително. — Тази свързваща тръба тук е некачествена. За нищо не става.

— Досега не ми е създавала проблеми.

— Просто си извадила късмет. Едно поклащане на ваната и… — Той направи красноречив жест, намекващ за наводнение. — Ще поставя хубава тръба, ще ремонтирам стената и ще залепя плочки на пода. Това ще бъде моят подарък за теб и ще имаш вана, в която ще се чувстваш щастлива.

— Кога? — попита Фрида.

— Ще направя всичко, което трябва да се направи — каза Джоузеф.

— Да, но кога ще го направиш?

— Ще отнеме няколко дни. Само няколко дни.

— Смятах да си взема вана сега. През целия път дотук си мислех за една хубава гореща вана, колко много имам нужда от нея и как добре ще се почувствам.

— Чакането ще си струва.