В очакване на сряда

2

Къщата се намираше в квартала "Чок Фарм", на две-три преки от шума и оживлението на Камдън Лок. Пред нея бяха спрели линейка и няколко полицейски коли. Вече беше опъната полицейска лента и шепа минувачи се бяха спрели да наблюдават.

Детектив Ивет Лонг се промуши под лентата и се загледа в къщата близнак от късната Викторианска епоха, с малка градинка отпред и фасада с еркерен прозорец. Тъкмо щеше да влезе вътре, когато видя главен криминален инспектор Малкълм Карлсън да слиза от служебната си кола, и го изчака да се приближи. Изглеждаше сериозен и погълнат от мисли, забеляза я едва в последния момент и ѝ кимна.

— Беше ли вече вътре?

— Току-що пристигнах — отвърна Ивет. Тя млъкна за момент, а после изстреля на един дъх: — Някак си е странно да ви види човек без Фрида.

Карлсън я изгледа намръщено.

— Значи, се радваш, че вече не ни помага?

— Аз… аз нямах това предвид.

— Знам, че присъствието ѝ не ти беше особено приятно — продължи Карлсън, — но проблемът е решен. Шефът реши, че повече нямаме нужда от сътрудничеството ѝ, а междувременно едва не я убиха. Това забавно ли ти се струва?

Ивет се изчерви и не отговори.

— Ходи ли да я видиш? — попита Карлсън.

— Ходих ѝ на посещение в болницата.

— Не е достатъчно. Трябва да разговаряш с нея. А сега…

Той махна с ръка към къщата и двамата влязоха вътре. Навсякъде щъкаха хора с найлонови калцуни, гащеризони и латексови ръкавици. Всички те говореха тихо или мълчаха. Карлсън и Ивет също нахлузиха калцуни и ръкавици, минаха през антрето и продължиха, заобикаляйки лежаща на дъсчения под дамска чанта, голяма снимка със счупена рамка, мъж, който с помощта на четчица и прах търсеше пръстови отпечатъци, след което се озоваха във всекидневната, ярко осветена от прожектори.

Мъртвата жена лежеше под светлината, все едно беше на театрална сцена. Беше просната по гръб. Едната ѝ ръка беше изпружена встрани, другата лежеше край тялото ѝ с присвита длан. Косата ѝ беше кестенява, леко прошарена. Разбитата ѝ уста зееше широко отворена и приличаше на озъбената муцуна на диво животно, но от мястото, от което я наблюдаваше, надвесен над нея, Карлсън видя проблясваща пломба сред изпочупените зъби. От едната страна на лицето ѝ кожата беше съвсем гладка, но понякога смъртта изглаждаше бръчките, изтриваше отпечатъците, които животът е оставил, и добавяше свои. На врата ѝ се виждаха бръчките на жена на средна възраст.

Дясното ѝ око беше отворено, а погледът му бе празен. Отляво на главата ѝ зееше дупка, пълна с раздробена лепкава тъкан и дребни костици. Бежовият килим около трупа ѝ се беше просмукал с кръв, по целия под имаше засъхнали кървави петна, а по близката стена се виждаха едри кървави пръски — всичко това правеше всекидневната на това семейство от средната класа да изглежда като кланица.

— Някой ѝ е разбил главата — промърмори Карлсън, като се изправи.

— Кражба с взлом — каза нечий глас зад него. — Карлсън се обърна. Зад гърба му беше застанал някакъв детектив — много млад, пъпчив, със смутена усмивка на лицето.

— Какво? Кой сте вие? — попита Карлсън.

— Райли — отвърна полицаят.

— Казахте нещо?

— Кражба с взлом — повтори Райли. — Бил е хванат на местопрестъплението и я е нападнал.

Райли забеляза изражението на Карлсън и усмивката му изчезна. — Мислех на глас — заоправдава се той. — Опитвам се да бъда полезен и просто изразих предположението си.

— Предположението си — повтори като ехо Карлсън. — Мислех, че първо трябва да огледаме сцената на местопрестъплението, да потърсим отпечатъци, косми и влакна, да снемем показания и чак след това да правим предположения за случилото се. Ако нямате нищо против.

— Разбрано, сър.

— Добре.

— Шефе — кимна Крие Мънстър, влизайки в стаята. Постоя за момент, взирайки се в тялото.

— Каква информация имаме до момента, Крис?

Мънстър с усилие съсредоточи вниманието си върху въпроса.

— Никога няма да свикна с това — изрече глухо той.

— Опитай се — каза Карлсън. — Семейството ѝ не иска от теб да страдаш вместо тях.

— Прав сте — съгласи се Мънстър и отвори бележника си. — Името ѝ е Рут Ленъкс. Работила е като здравей асистент[2] към общината. Нали знаете — грижи за стари хора, за майки с новородени бебета и други нуждаещи се. На четиресет и четири години, омъжена, с три деца. По-малката ѝ дъщеря я е открила, когато се прибрала от училище около пет и половина.

— Тя тук ли е?

— На горния етаж — с бащата и другите две деца.

— Предполагаем час на смъртта?

— Следобед преди шест часа.

— Определение в много широки граници.

— Само повтарям думите на д-р Хийт. Той е взел под внимание факта, че къщата се отоплява, денят беше горещ, а слънцето е греело през прозореца. Това не е точна наука.

— Добре. Оръдието на убийството?

Мънстър сви рамене.

— Нещо тежко според д-р Хийт. С остър ръб, но не е острие.

— Добре — каза Карлсън. — Някой ще снеме ли пръстови отпечатъци на членовете на семейството?

— Ще проверя.

— Има ли нещо откраднато? — попита Ивет.

Карлсън я погледна. Беше проговорила за пръв път, откакто бяха в къщата. Гласът ѝ леко трепереше. Може би се беше отнесъл твърде строго с нея.

— Съпругът е в шок — обясни Мънстър. — Но очевидно портмонето ѝ е било изпразнено.

— Искам да поговоря с тях. На горния етаж ли каза, че са?

— В кабинета. Като се изкачите по стълбите, първата стая до банята. Мелани Хакет е при тях.

— Добре — каза Карлсън. — В този район по-рано работеше един детектив, Хари Кързън, но мисля, че се пенсионира. Можеш ли да откриеш телефонния му номер? В местното полицейско управление би трябвало да го познават.

— Защо ви е?

— Той познава района. Може да ни спести известни усилия.

— Ще направя всичко възможно.

— И поговори с този младок Райли. Мисли си, че знае какво се е случило. — Карлсън се обърна към Ивет и ѝ направи знак да го последва нагоре по стълбите. Пред вратата се спря за миг и нададе ухо. Не се чуваше никакъв звук. Мразеше тези моменти. Хората често го ненавиждаха, защото им носеше лоши новини и в същото време се прилепваха към него, защото им обещаваше изход от ситуацията. А тук го очакваше едно цяло семейство. Три деца, беше казал Мънстър. Горките сирачета. Съдейки по външния ѝ вид, сигурно е била добра жена.

— Готова ли си?

Ивет кимна и той почука на вратата три пъти, след което я отвори.

Бащата седеше на работен стол и се въртеше ту насам, ту натам. Той все още беше облечен с яке, а около врата си беше увил памучен шал. Месестото му лице беше бяло, с червени петна по бузите сякаш току-що беше влязъл на топло, след като е бил на студа; примигваше често-често, все едно имаше прашинки в очите, облизваше устните си, подръпваше меката част на едното си ухо. На пода, в краката му, по-малката дъщеря — тази, която бе намерила Рут Ленъкс, — се беше свила в позата на ембрион. Тя хълцаше, мъчеше се да повърне, дишаше на пресекулки, преглъщаше мъчително. Карлсън си помисли, че прилича на ранено животно. Не можеше да види лицето ѝ, но забеляза кльощавото ѝ тяло и кестенявата ѝ коса с разрошени плитки. Бащата сложи безпомощно ръката си на рамото ѝ, но после я отдръпна.

Другата дъщеря, която изглеждаше петнайсет-шестнайсетгодишна, беше седнала недалеч от тях, с присвити крака, обгърнала тялото си с ръце, като че ли искаше да се стопли и някак да се смали. Тя имаше кестеняви къдрици и кръглото лице на баща си, пълни червени устни и лунички по гърбицата на носа. Гримът около едното от двете ѝ сини очи се беше размазал, но не и около другото, което ѝ придаваше неестествен вид, подобно на лицето на клоун. Въпреки това Карлсън веднага забеляза ярката ѝ хубост, която дори размазаният грим и тебеширената ѝ бледност не можеха да скрият. Беше облечена с червеникавокафяви панталонки върху черен чорапогащник и тениска с лого, което Карлсън не можа да разпознае. Тя се втренчи в него, когато той влезе, дъвчейки яростно долната си устна.

Момчето седеше в ъгъла с колене, опрени в брадичката, и с лице, закрито от гъста тъмноруса коса. От време на време потрепваше конвулсивно, но не повдигна глава дори когато Карлсън се представи.

— Ужасно съжалявам — каза той. — Но съм тук, за да ви помогна и ще трябва да ви задам някои въпроси.

— Защо? — прошепна бащата. — Защо някой би убил Рут?

При тези думи от гърдите на по-голямото момиче се изтръгна ридание.

— По-малката ви дъщеря я е намерила — каза меко Карлсън. — Вярно ли е?

— Дора. Да. — Той избърса устата си с опаката страна на ръката си. — Как ще ѝ се отрази това?

— Господин Ленъкс — обади се Ивет — има хора, които могат да ви помогнат да се справите със ситуацията…

— Ръсел. Никой не ме нарича "господин Ленъкс".

— Ще трябва да разговаряме с Дора за това, което е видяла.

Хлипането на малката фигура на пода не спираше. Ивет погледна безпомощно към Карлсън.

— Можем да го направим в присъствието на баща ти — предложи Карлсън, като се наведе към Дора. — А ако предпочиташ да разговаряш с жена, а не с мъж, тогава…

— Тя не иска да говори с никого — каза по-голямата сестра. — Не разбирате ли?

— Как ти е името? — попита я Карлсън.

— Джудит.

— И на колко години си?

— На петнайсет. Това има ли значение? — Тя погледна гневно Карлсън с немигащите си сини очи.

— Случилото се е ужасно — каза съчувствено Карлсън. — Но ние трябва да знаем всичко. Това ще ни помогне да намерим човека, който го е извършил.

Внезапно момчето повдигна рязко главата си. Изправи се на крака и застана до вратата — висока, слаба фигура. Имаше сивите очи на майка си.

— Тя още ли е там?

— Моля?

— Тед — обади се Ръсел Ленъкс с утешителен тон, приближавайки се към него с протегната ръка. — Тед, успокой се.

— Майка ми. — Момчето впери поглед в Карлсън. — Още ли е там?

— Да.

Момчето отвори широко вратата и се затича надолу по стълбите. Карлсън хукна след него, но не успя да го настигне навреме. Стенанието му отекна из цялата къща.

— Не, не, не — крещеше Тед.

Беше коленичил край трупа на майка си. Карлсън прегърна момчето, помогна му да се изправи и го изведе от стаята.

— Всичко е наред, Тед.

Карлсън се обърна. Една жена беше влязла през входната врата. Беше едра, в края на трийсетте, с къса тъмнокестенява коса и старомодна прическа. Носеше пола от туид, дълга до коленете, а през рамото и гърдите ѝ беше препасано жълто ластично кенгуру, в което имаше нещо. Карлсън видя, че това беше едно много малко бебе, чиято гола главичка се подаваше от горния край, а долният край се издуваше от две малки крачета. Жената погледна Ръсел със светлите си очи.

— Дойдох веднага — продума тя. — Господи, какъв ужас!

Сетне пристъпи към Ръсел, който беше слязъл след сина си надолу по стълбите, и го прегърна продължително, макар и непохватно заради бебето на гърдите си. Ръсел погледна безпомощно през рамото ѝ. Жената се обърна към Карлсън:

— Аз съм сестрата на Рут — поясни тя. Малкото вързопче се размърда и започна да скимти; тя го потупа с ръка, като издаваше успокояващи звуци.

Жената излъчваше онова възбудено спокойствие, което обхваща някои хора в извънредни ситуации. Карлсън беше виждал и преди подобно нещо. Нещастията сближават хората. Роднини, приятели и съседи се събират заедно, за да окажат помощ, да изразят съчувствие или просто да бъдат част от събитието, топлейки се от ужасяващата му студена светлина.

— Това е Луиз — представи я Ръсел. — Луиз Уелър. Обадих се на роднините. Преди да са научили от друго място.

— В момента провеждаме разпит — каза Карлсън. — Извинете, но не мисля, че е уместно да сте тук. Това е сцена на местопрестъпление.

— Това са пълни глупости. Аз съм тук, за да помогна — заяви твърдо Луиз. — Става дума за сестра ми. — Лицето ѝ беше бледо, с изключение на малките червени петънца по скулите. — Другите ми две деца са в колата. Ей сега ще ги доведа и ще ги оставя някъде, където да не се пречкат. Но първо ми кажете какво точно е станало.

Карлсън се поколеба за момент, после сви рамене.

— Ще ви оставя за няколко минути насаме, за да се видите с останалите. Когато сте готови, можем да поговорим.

Той ги заведе на горния етаж и направи знак на Ивет да излезе от стаята.

— На всичкото отгоре — каза той — те трябва да напуснат къщата за няколко дни. Можеш ли да им го съобщиш? Тактично? Може би наблизо имат съседи или приятели, у които биха могли да отседнат. — Видя Райли да се качва по стълбите.

— Един човек иска да ви види, сър. Казва, че го познавате.

— Кой е той? — поинтересува се Карлсън.

— Д-р Брадшо — отвърна Райли. — Няма вид на полицай.

— Не е полицай. Консултант е — поясни Карлсън. — Всъщност какво значение има как изглежда? По-добре да го пуснем да влезе и да му дадем възможност да си заработи парите.

Когато Карлсън слезе по стълбите и видя Хал Брадшо да чака в антрето, разбра какво имаше предвид Райли. Той наистина не приличаше на детектив. Беше облечен със сив костюм с едва доловим жълт оттенък и бяла риза с отворена яка. Карлсън обърна специално внимание на светлобежовите му велурени обувки и на големите му очила с рогови рамки. Брадшо погледна Карлсън и му кимна леко.

— Как изобщо сте чули за това? — попита Карлсън.

— Нововъведено правило. Предпочитам да съм на мястото на престъплението, когато всичко е още съвсем прясно. Колкото по-бързо пристигна, толкова по-полезен ще бъда.

— Никой не ме е уведомил за това — измърмори Карлсън.

Брадшо като че ли не обърна внимание на думите му. Той се огледа наоколо съсредоточено.

— Вашата приятелка тук ли е?

— Коя приятелка?

— Д-р Клайн — каза той. — Очаквах да я заваря да души наоколо.

Хал Брадшо и Фрида Клайн бяха работили по един и същ случай, при чието разследване едва не я бяха убили. Всичко беше започнало с намирането на голото и разлагащо се тяло на мъж в жилището на психичноболната Мишел Дойс. Тогава Брадшо беше убеден, че тя е убила мъжа; Фрида, от своя страна, бе доловила смислени неща в потока от несвързани думи на Мишел, които бавно и мъчително я бяха насочили към вярната следа. Тя и Карлсън постепенно бяха сглобили късчетата от самоличността на убития: беше се оказал мошеник с внушителен брой измамени хора зад гърба си, всеки от които с добър мотив за отмъщение. Методите на Фрида — нетрадиционни, основаващи се на интуицията ѝ, както и действията ѝ — в повечето случаи натрапчиво целенасочени и саморазрушителни — бяха довели до освобождаването ѝ от полицията по време на последните бюджетни съкращения. Но това очевидно не беше достатъчно за Брадшо. Тя го бе накарала да изглежда като глупак в очите на другите и сега той се мъчеше да я уязви. Карлсън беше наясно с това. Но на няколко метра от тях лежеше една убита жена, семейството ѝ бе в шок и той трябваше да преглътне гневните си думи.

— Д-р Клайн вече не ни сътрудничи.

— Ах, да — възкликна подигравателно Брадшо. — И правилно! Нещата не приключиха много добре при развръзката на онзи случай.

— Зависи какво разбирате под "добре" — възрази Карлсън. — Заловихме трима убийци.

Брадшо направи физиономия.

— Когато накрая консултантът бива наръган с нож, след което лежи един месец в интензивното отделение, това едва ли е най-добрият пример за успешна работа. Поне не и в моя учебник.

На Карлсън му се прииска да му отвърне подобаващо, но отново си спомни къде се намира.

— Тук едва ли е най-подходящото място за подобна дискусия — отбеляза той хладно. — Една майка е била убита. Семейството и е горе.

Брадшо вдигна дланите си.

— Дали да не спрем да говорим и да пристъпим към огледа?

— Не бях аз този, който говореше.

Брадшо прекрачи вътре и си пое дълбоко въздух сякаш изследваше аромата на стаята. Той се приближи до трупа на Рут Ленъкс, като стъпваше внимателно, за да не нагази в локвата кръв и погледна към Карлсън. — Знаете ли, да нахълташ на мястото, където е било извършено убийство, и да бъдеш нападнат не се брои за разкриване на престъпление.

— Отново за Фрида ли говорим? — намръщи се Карлсън.

— Грешката ѝ е, че се обвързва емоционално — продължи Брадшо. — Чух, че е спала с мъжа, когото арестуваха.

— Тя не е спала с него — отвърна Карлсън с ледени нотки в гласа. — Излизала е няколко пъти с него. Защото го е подозирала.

Брадшо го погледна с ехидна усмивка на лицето.

— Вас това притеснява ли ви?

— Ще ви кажа какво ме притеснява — отвърна троснато Карлсън. — Притеснява ме това, че вие очевидно се опитвате да се конкурирате с Фрида Клайн.

— Аз? Не, не, не. Просто съм загрижен за колежка, която явно е изгубила ориентирите си. — Той направи гримаса на съчувствие. — Много съжалявам за нея. Чух, че била в депресия.

— Мислех, че сте дошли да огледате сцената на местопрестъплението. Ако желаете да обсъждаме вече приключено дело, ще трябва да отидем на друго място.

Брадшо поклати глава.

— Не смятате ли, че това тук наподобява произведение на изкуството?

— Не, не смятам.

— Трябва да поразсъждаваме какво се опитва да изрази убиецът. Какво иска да каже на света?

— Може би трябва да ви оставя сам с разсъжденията ви — прекъсна го Карлсън.

— Предполагам, че си мислите, че е било обикновена кражба с взлом, но в един момент нещата са се объркали.

— Нямам навика да правя прибързани заключения — отвърна Карлсън. — В момента събираме улики. По-късно ще дойде ред на версиите.

Брадшо отново поклати глава.

— Това е погрешен подход. Ако нямате хипотеза, събраните улики са просто хаотични данни. Винаги трябва да вярвате на първото си впечатление.

— И какво е вашето първо впечатление?

— Ще представя писмен доклад — каза Брадшо, — но сега мога да ви направя безплатно резюме. Кражбата с взлом не е просто кражба с взлом.

— А какво е? Ще трябва да ми го обясните.

Брадшо направи широк жест с ръка.

— Огледайте се наоколо. Кражбата с взлом е нахлуване в нечий дом, посегателство, грабеж. Този човек е изразил гнева си срещу цял социален слой, до който той няма достъп — една сфера на благосъстояние, фамилни връзки и обществено положение. И когато се е сблъскал с тази жена, в нея е видял олицетворение на всичко онова, което той не може да има — тя е и заможна, и привлекателна, и майка, и съпруга. Можело е да избяга, можело е да ѝ нанесе само лек удар, но той ни е оставил послание, така, както на нея ѝ е оставил послание. Ударите са били насочени най-вече към лицето, а не към тялото. Обърнете внимание на петната от кръв по стените, разпръснати напълно хаотично. Той се е опитал буквално да изличи израза на лицето ѝ — израз на превъзходство. Пребоядисал е стаята с кръвта ѝ. Нещо като обяснение в любов.

— Странна любов! — отбеляза Карлсън.

— Затова е изразена по този дивашки начин — обясни Брадшо. — Ако е бил безразличен, нямаше да стигне до тази крайност. В случая в действията му има емоционален заряд.

— Според вас какъв тип човек трябва да търсим?

Брадшо притвори очи, преди да отговори, сякаш виждаше нещо, което никой друг не можеше да види.

— Бял — започна той. — Между трийсет и трийсет и пет годишен. Със здраво телосложение. Неженен. Без постоянно местожителство. Без постоянна работа, без постоянна партньорка. Без фамилни връзки. — Той извади мобилния си телефон, насочвайки го към разни кътчета от стаята.

— Внимавайте с тези снимки — предупреди го Карлсън. — Те имат свойството да се появяват в интернет.

— На мен ми е разрешено да снимам — отвърна Брадшо. — Прочетох какво пише в договора ми. Аз съм криминален психолог. Това е професията ми.

— Добре — каза Карлсън. — Но вече трябва да тръгваме. Екипът от криминалисти трябва да си свърши работата.

Брадшо прибра телефона в джоба на сакото си.

— Разбира се. Аз съм готов. О, между другото, предайте специални поздрави на д-р Клайн. Кажете ѝ, че мисля за нея.

На излизане от къщата те се разминаха с Луиз Уелър. Бебето все още беше привързано към нея, но този път тя теглеше за ръка малко момченце, а отзад тромаво я следваше малко по-голямо момиченце, едро като нея. Въпреки че беше облечено с розова нощница и буташе малка количка с увита в пелена кукла, то напомни на Карлсън за Ивет.

Луиз Уелър му кимна отривисто.

— Всички от семейството трябва да се съберат — каза тя и подобно на генерал, предвождащ нежелаеща да се бие армия, нахълта с децата си през входната врата.