В очакване на сряда

5

Комисар Крофорд се намръщи.

— Давай накратко. Отивам на заседание.

— Проблем ли има? — попита Карлсън. — Нали ви се обадих, преди да дойда.

— Моментът е такъв, че на всички ни се налага да вършим повече работа с по-малко средства.

— Именно поради това исках да разговарям с вас за Брадшо.

Комисарят се намръщи още повече. Той стана, отиде до прозореца и хвърли поглед към парка "Сейнт Джеймс". Обърна се към Карлсън. — Какво ще кажеш за гледката?

— Впечатляваща е — отвърна Карлсън.

— Едно от предимствата на този кабинет — похвали се комисарят. Той изтупа няколко малки прашинки от ръкава на униформата си. — Трябва по-често да идваш тук. Това може да проясни мислите ти.

— За какво по-точно?

— За това какво е да си добър ръководител и какво е да си отборен играч — отвърна комисарят.

— А аз си помислих, че имате предвид разкриването на престъпления.

Комисарят се отдалечи от прозореца и застана до Карлсън, който все още стоеше край голямото дървено писалище.

— Не на мен тия — рече той троснато. — В дейността на полицията всичко опира до политическо влияние и винаги е било така. Ако не успея да убедя министъра на вътрешните работи да си размърда задника и да ви осигури финансовите средства, които вие пилеете с лека ръка, никой от вас няма да е в състояние да разкрива каквито и да било престъпления. Знам, че нещата са трудни, Мал, но и времената са трудни и на всички ни се налага да правим жертви.

— В такъв случай с удоволствие ще пожертвам д-р Хал Брадшо.

Комисарят го изгледа остро.

— Спомена го, когато ми се обади по телефона. Нещо лошо ли е направил?

— Срещнахме се на мястото на убийството в Чок Фарм. Появи се съвсем неочаквано.

— Аз съм се разпоредил така — поясни комисарят. — Познавам стила му на работа. Колкото по-бързо пристигне на сцената на местопрестъплението, толкова по-полезен ще бъде.

— Смятам, че разсъжденията и заключенията му са твърде отвлечени — каза Карлсън.

— Това има ли нещо общо с онази психотерапевтка, д-р Клайн?

— Защо трябва да има нещо общо?

— Д-р Клайн и д-р Брадшо не можеха да се разберат и винаги бяха на противоположно мнение. Наложи се да освободим единия от двамата. Направихме съответните проучвания, допитахме се до някои хора. Истината е, че твоята д-р Клайн няма необходимата подготовка в областта на криминологията.

Карлсън помълча малко, а после отсече:

— Според мен д-р Брадшо не заслужава парите, които получава.

— Почакай — каза комисарят. Той се пресегна към писалището си и натисна един бутон. Наведе се напред и нареди: — Кажи му да влезе.

— Какво е това? — попита Карлсън неразбиращо.

— Не обичам да се говори зад гърба на другите. За такива неща трябва да се говори очи в очи.

В този миг млад униформен полицай отвори вратата и в стаята влезе Хал Брадшо. Карлсън почувства как бузите му се зачервиха от гняв и се надяваше никой да не забележи. Видя леката усмивка на лицето на Брадшо и извърна поглед.

— Мал — обади се комисарят. — Мразя задкулисните разговори. Кажи на д-р Брадшо това, което току-що ми каза.

Настъпи неловко мълчание, докато тримата мъже стояха прави в средата на кабинета. Карлсън се почувства като хванат в капан.

— Не знаех, че когато обсъждам даден проблем с шефа си, това означава водене на задкулисен разговор, но съм доволен, че сега мога открито да кажа какво ме притеснява. — Той се обърна към Брадшо: — Смятам, че с присъствието си по никакъв начин не помагате на разследването.

— На какво основание казвате това?

— Основавам се на факта, че аз водя разследването.

— Това не е достатъчно — намеси се комисар Крофорд. — Д-р Брадшо има богат професионален опит. Чест гост е в предаването "Тудей"[4], както и в телевизионни програми.

— Не мисля, че докторът може да бъде пример за целесъобразно използване на парите на данъкоплатците.

Брадшо се обърна към комисаря и въздъхна.

— Мисля, че това е проблем, който трябва да решите помежду си.

— Не — възпротиви се Крофорд. — Искам да го решим тук и сега.

— Смятам, че моята професионална биография говори сама за себе си — заяви Брадшо. — Проблемът в случая е убеждението на господин Карлсън, че психотерапевтката, с която случайно се е запознал, може да бъде по-полезна при изготвянето на психологически профили, което за нея е по-скоро хоби.

— Предлагам да не се отклоняваме от темата за вашата професионална биография — каза Карлсън.

— Чудесно — съгласи се Брадшо. — Тук съм, защото комисар Крофорд познаваше работата ми отпреди и лично той ме назначи. Ако имате някакви възражения, сега е моментът да ги споделите.

— Добре — започна Карлсън. — Добих представа за вашите умения за изготвяне на психологически профили в случая с Мишел Дойс. Вашият анализ на сцената на местопрестъплението беше подвеждащ. Предложеният от вас профил на предполагаемия убиец беше изцяло погрешен и щеше да насочи разследването по невярна следа, ако не беше Фрида Клайн.

— Психологическото профилиране не е точна наука — опита се да се защити Брадшо.

— Не и по начина, по който вие го правите — отвърна язвително Карлсън. — Фрида Клайн не само го направи съвсем точно, но и заради това едва не загина. И това се случи, след като беше отстранена от екипа и от разследването.

Брадшо направи презрителна гримаса.

— От това, което чух, драматичният инцидент с Клайн е станал в резултат на проявена небрежност от страна на собствените ви служители. Освен това аз самият може понякога да допускам грешки, но никога не съм намушквал смъртоносно психичноболен човек. — Той бързо отстъпи назад, когато видя заплашително вдигнатия юмрук на Карлсън.

— Успокой се, Мал — обади се комисарят.

— Фрида се е борила за живота си — каза гневно Карлсън. — И показа на всички какъв идиот сте. — После се обърна към Крофорд: — Той говори за солидната си професионална биография. На ваше място бих я проверил. Преките ми наблюдения показват, че Брадшо е страхотен при изготвянето на профили на престъпници, след като вече са били заловени. Фрида Клайн ни беше по-полезна, защото го правеше в процеса на издирването им.

Крофорд ги изгледа и двамата.

— Съжалявам, Мал, но настоявам д-р Брадшо да продължи да работи по случая. Намерете начин да се разберете. Това е всичко.

Карлсън и Брадшо излязоха заедно от кабинета на комисаря. Двамата мълчаливо стигнаха до асансьора, изчакаха го, влязоха вътре и се спуснаха до партера. Когато излязоха от кабината, Брадшо попита:

— Фрида ли ви подучи да се оплачете от мен?

— Какви ги говорите?!

— Ако е намислила да ме срине, ще трябва много да се потруди.

И за тримата беше ясно, че Карлсън е в отвратително настроение. На всичко отгоре в момента боядисваха стаята, където обикновено си провеждаха оперативките. Бюрата бяха покрити с найлони. Карлсън надникна в няколко заседателни зали, но те или вече бяха заети от негови колеги, или бяха пълни с изнесени от другите стаи мебели и компютри. Накрая той поведе Ивет, Мънстър и Райли по стълбите надолу и скоро се озоваха в служебната закусвалня. Райли стовари купчина папки на една маса, а после всички се наредиха за кафе и чай. Мънстър и Райли си купиха по една кифла с бяла глазура. Карлсън ги изгледа неодобрително.

— И без това дойдохме тук… — заоправдава се Мънстър.

— Аз не съм закусвал — добави Райли.

— Гледайте само да не изцапате папките — каза кисело Карлсън.

— По-добре е да свикваме с това — обади се Ивет, докато се настаняваха край отдалечената маса до прозореца. — Когато бюджетните съкращения влязат в сила, онези от нас, които останат на служба, ще се борят за работно пространство.

— Общи служебни бюра — подхвърли Райли.

— Какво? — намръщи се Карлсън.

— Отличителна черта на модерния офис. Служителите нямат собствени бюра. Идеята е, че сядаш зад бюрото само когато ти се налага.

— Ами вещите ти? — зачуди се Мънстър. — Кламерите ти, чашата ти за кафе?

— Държиш ги в заключено шкафче. Като в училище.

— Само да не е като в моето училище навремето — пошегува се Мънстър. — Оставиш ли си нещо в шкафчето, те ти го разбиват и го крадат.

— Готови ли сте? — прекъсна ги Карлсън.

— Почакайте. Брадшо ще дойде ли? — попита Мънстър.

— Днес е зает — отвърна Карлсън.

— Да не би да са го поканили в някое телевизионно студио? — подхвърли Ивет и Карлсън я изгледа изпод вежди.

Докладвай първо ти — каза той.

— Ситуацията не е много по-различна от това, което видяхте на сцената на местопрестъплението. Изпратихме колеги да снемат показания от обитателите на околните къщи. Освен това възложихме на други двама да прекарат там следващите два-три следобеда, в случай че определени лица се навъртат там по това време на деня. Нищо интересно до този момент.

— Пръстови отпечатъци? — попита Карлсън.

— Снети са десетки на брой — уточни Ивет. — Но това е къща, в която живее цяло семейство, там постоянно някой влиза и излиза. Колегите започнаха да изолират фамилните отпечатъци, но тази работа е безнадеждна, докато не стесним кръга.

— Оръдието на престъплението? — попита Карлсън.

— Не сме го намерили.

— Търсихте ли го?

— Доколкото е възможно.

— На следващата сутрин са минали да съберат боклука — обясни Мънстър. — Няколко колеги са претърсили кофите предишния следобед. Но за тази цел ни трябваха още хора.

— Макар да ми се струва безсмислено — продължи с въпросите си Карлсън — все пак ще попитам: има ли наблизо камери за наблюдение?

— Не и по самата улица — каза Ивет. — Това е изцяло жилищен квартал и наоколо има само частни домове. Разполагаме със записите от две камери на "Чок Фарм Роуд", но още не сме ги разгледали.

— Защо?

— При промеждутък от три-четири часа и тълпи от пешеходци, които се движат към Камдън Лок, кого точно трябва да търсим?

Последва мълчание. Карлсън забеляза, че Райли се усмихва и попита недоволно:

— Нещо смешно ли има?

— Не — отвърна Райли. — Просто нещата са по-различни, отколкото си представях.

— За пръв път ли ти е?

— Имате предвид убийството ли? Веднъж ме изпратиха на мястото на убийство, извършено близо до метростанция "Елефант енд Касъл", но убиецът беше задържан почти веднага.

— Не разбирам какво му е смешното на това — измърмори Карлсън. Той се обърна към Ивет: — Тази жена, Рут Ленъкс. Защо си е била вкъщи?

— Тогава ѝ е бил свободният следобед. Съпругът ѝ каза, че в такива дни тя обикновено е пазарувала или се е занимавала с къщна работа.

— Може би се е срещала с приятелки?

— Понякога.

— А в деня на убийството?

Ивет поклати глава.

— Той ни показа бележника ѝ с отбелязани ангажименти. Нямаше нищо записано за този ден.

— Как е семейството? — попита Карлсън.

— Продължават да са в шок. Когато снемах показанията им, всички бяха много объркани. Настанили са се временно у едни приятели през няколко къщи от тяхната.

— Как е съпругът?

— Явно не обича да излага на показ чувствата си, но изглежда съсипан — каза Ивет.

— Попита ли го къде е бил по времето, когато са убили съпругата му?

— Каза, че в четири часа е имал среща с някоя си госпожа Лорейн Кроли, счетоводителка във фирмата, където той работи. Позвъних ѝ и тя потвърди. Срещата е продължила между половин час и четиресет минути. Ето защо е малко вероятно той да е успял да се върне вкъщи, да убие жена си и да излезе отново, преди дъщеря му да се прибере от училище.

— Малко вероятно? — каза скептично Карлсън. — Това не ме удовлетворява. Аз също ще го разпитам.

— Подозирате ли го? — попита Райли.

— Когато е убита жена, която има съпруг или приятел, това задължително трябва да се вземе под внимание.

— Чакайте — обади се Мънстър. — Както сам видяхте, по-малкото момиче е намерило счупен малкия прозорец до входната врата, която пък е била отворена.

— Вратата е с двойно заключване. Винаги ли са заключвали и двете ключалки? — попита Карлсън.

— Не и когато са си били вкъщи, по думите на съпруга — каза Ивет.

— И?

— Пак по думите на съпруга, когато дошъл на себе си и се огледал наоколо, открил, че от едно от чекмеджетата на уелския шкаф е откраднат комплект от сребърни прибори за хранене. Също и сребърен чайник от епохата на крал Джордж, който бил на една от лавиците на шкафа. И разбира се, парите от портмонето ѝ.

— Нещо друго откраднато ли е?

— Засега нямаме сведения за други откраднати вещи — каза Ивет. — На горния етаж е имала бижута, но те са останали непокътнати.

— А също и… — Райли понечи да каже нещо, но се спря.

— Какво? — подкани го Карлсън.

— Нищо.

Карлсън направи усилие да говори с по-мек тон.

— Давай, изкажи се — настоя той. — Ако си се сетил за нещо, просто го кажи. Държа да чуя всичко.

— Исках да кажа, че когато видях убитата, на ушите ѝ имаше красиви обеци, а на шията ѝ — колие.

— Точно така — каза Карлсън. — Много добре. — Той се обърна отново към Ивет. — И така, някакви предположения?

— Не казвам, че не трябва да говорите със съпруга — започна Ивет, — но сцената на местопрестъплението внушава мисълта за кражба с взлом, която е била осуетена. Крадецът отива в кухнята, открадва среброто. После неочаквано се сблъсква с госпожа Ленъкс във всекидневната. Сборичкват се. Той ѝ нанася фатален удар и избягва панически.

— Или — каза Карлсън — някой, който е познавал госпожа Ленъкс, я е убил и е инсценирал кражбата с взлом.

— Възможно е — изрече Ивет сковано.

— Но е малко вероятно. Права си. И така, да обобщим: очевидна кражба с взлом, убита жена, никакви свидетели, все още не са изолирани специфични пръстови отпечатъци, липса на улики.

— Какво ще кажете за вашия стар познат, пенсионирания детектив? — попита Мънстър.

— Мисля, че имаме нужда от помощта му — отвърна Карлсън.

Застанал на тротоара пред къщата на семейство Ленъкс, Хари Кързън изглеждаше като играч на голф, който е объркал посоката. Беше облечен с плътно червено яке, кариран пуловер, светлосиви панталони с диагонална шарка, а на краката си носеше кафяви велурени обувки. Беше възпълен, с очила с дебели стъкла и масивни рамки.

— Е, какво е да си пенсионер? — попита Карлсън.

— Чудя се как съм издържал толкова дълго на служба в полицията — отвърна Кързън. — Колко още ти остава? Седем, осем години?

— Малко повече.

— Трябва да умееш да разчиташ правилно знаците. Защото, какво е положението в системата в момента: от една страна, призиви за високи резултати, а от друга — бюрокрация и тонове бумащина. Виж ме мен. На петдесет и шест години съм и получавам пълна пенсия. Когато ми се обади, тъкмо тръгвах към река Лий да ловя риба.

— Звучи добре.

— Наистина е приятно. И така, преди да потегля и да се отдам на риболов, а ти да се върнеш в управлението, кажи какво мога да направя за теб?

— Извършено е убийство, но също така е налице и кражба с взлом — обясни Карлсън. — Това беше твоят район.

— Да, цели осемнайсет години — каза Кързън.

— Помислих си, че би могъл да ми дадеш някой и друг ценен съвет.

Докато Карлсън го развеждаше из къщата, Кързън не спираше да говори. Карлсън се замисли дали пенсионираният му колега наистина се наслаждаваше на времето, прекарано в ловене на риба или в игра на голф, както твърдеше.

— Вече не са на мода — отбеляза Кързън.

— Кое по-точно?

— Взломните кражби. През 70-те се крадяха телевизори и фотоапарати, стенни и ръчни часовници. През 80-те се крадяха видеокасетофони и стерео уредби, а през 90-те — дивиди плейъри и компютри. Минаха няколко години и взломаджиите изведнъж се осъзнаха. Един дивиди плейър струва долу-горе колкото един дивиди диск. Хората се движат по улиците с телефон, айпод и нерядко с лаптоп, които струват много повече от вещите им вкъщи. Какъв е смисълът да проникнеш в нечий дом и после да ти лепнат още две-три години, когато можеш да обереш някого на улицата и да се сдобиеш с нещо, което можеш да продадеш?

— Какво по-точно? — поинтересува се Карлсън.

— Ами например опитай се да предложиш на някой търговец на вещи дивиди плейър втора употреба и той ще ти се изсмее в лицето. Обаче градинската техника върви добре. Винаги можеш да продадеш изгодно един електрически верижен трион.

— Това няма отношение към случая — каза Карлсън. — Значи, според теб не става дума за кражба с взлом?

— Напротив, точно на това ми прилича — отвърна Кързън.

— А не е ли възможно да е била инсценирана?

— По принцип всичко може да се инсценира. Но ако си решил да инсценираш кражба с взлом, няма ли да е по-разумно да счупиш някой прозорец отзад? Така вероятността да те забележат любопитни съседи е много по-малка. Освен това би взел някои неща от стаята, където е трупът.

— И ние сме на същото мнение — каза Карлсън. — Значи, търсим взломаджия, а ти знаеш доста за тях.

Кързън направи гримаса.

— Ще ти дам някои имена. Но те извършват подобни кражби най-вече за да се снабдят с наркотици, а сред наркоманите има голямо текучество — едни идват, други си отиват. Не е както по-рано.

— Когато кварталният взломаджия не си сменяше територията ли? — усмихна се Карлсън.

— По-полека, не бързай да критикуваш. Тогава правилата бяха по-ясни.

— Това, на което се надявах, е, че след като видиш сцената на местопрестъплението, ще можеш да разпознаеш крадеца по неговия стил. Нали всеки крадец има своя "запазена марка"?

Кързън отново направи гримаса.

— Каква "запазена марка" виждаш тук? Счупил е прозореца, отключил е вратата и се е вмъкнал вътре. Какво по-просто от това? Единствената "запазена марка" в случая е тази на кръглия идиот. Те са най-опасният тип крадци, освен ако не ги заловиш в момента на обира. — Той направи пауза. — Ето какво си мисля. Наоколо има два оказионни магазина, където търгуват с евтини предмети и дрънкулки, но невинаги. Единият е "Тандис" на ъгъла на "Рубенс Роуд", а другият е "Бърджис и син" на "Кресънт". Бих се обзаложил, че ако някой отиде и им предложи комплекти и съдове от сребро, те няма много-много да питат. Изпращайте по някой човек да наднича във витрината през следващите няколко дни. Откраднатото може да се появи.

Карлсън не беше съвсем убеден.

— Ако си убил някого, едва ли ще занесеш откраднатото в местния оказионен магазин, нали така?

Кързън сви рамене.

— Тук говорим за хора, пристрастени към дрогата, а не за управители на банки. "Бърджис и син" се намира малко по-далеч. "Умникът" може да реши, че това е по-подходящият магазин. Струва си да проверите.

— Благодаря — каза Карлсън.

На излизане от къщата Кързън сложи ръката си на рамото му.

— Искаш ли да те заведа на игрището за голф? Ще ти покажа какво изпускаш.

— Не си падам по голфа и не играя голф.

— Или да те заведа на риболов? Няма да повярваш колко успокояващо действа.

— Да — кимна Карлсън. Всъщност той не си падаше и по риболова. — Да, идеята е добра. Може би когато приключим със случая. Тогава ще го отпразнуваме.

— Чувствам се едва ли не виновен, че искам да ти покажа какво изпускаш — каза на раздяла Кързън.

— Идете там с Ръсел Ленъкс, ако вече се е посъвзел — каза Карлсън на Ивет. — Виж дали ще разпознае нещо.

— Добре.

— Вземете и младока Райли.

— Ясно. — Ивет се поколеба и когато Карлсън тръгна да излиза, тя изрече на един дъх: — Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Обвинявате ли ме?

— Да те обвинявам? За какво? — Той, естествено, знаеше за какво — от мига, в който Фрида беше намерена да лежи полужива сред касапницата в хола на Мери Ортън, Ивет търсеше от него прошка и уверение, че вината не е била нейна.

— За това, че тогава не взех насериозно притесненията ѝ. — Ивет преглътна мъчително. Лицето ѝ беше станало аленочервено.

— Сега не е време за такъв разговор, Ивет.

— Но…

— Моментът не е подходящ — каза той. Неговата учтивост беше по-лоша от гнева му. Тя се почувства като малко дете, изправено пред любезен, но строг възрастен.

— Разбирам. Извинете. Значи, "Тандис" и "Бърджис и син".

— Точно така.

Фрида извади телефона от калъфката му и се втренчи в него. Очите я сърбяха от умора, усещаше тялото си едновременно кухо и натежало. Гробът в Съфолк[5] сега ѝ се струваше като сън — забравено късче земя, където почиваха костите на един тъжен човек. Замисли се за него — за бащата, когото не беше успяла да спаси. Със сетивата си усети силната му ръка, която държеше нейната, неизменния мирис на тютюн и уханието на карамфилово масло от неговия афтършейв. Представи си неговата безнадеждност. Натежалата му фигура. А Дийн Рийв беше седял там с наглата си усмивка.

Котаракът се промуши през отвора на задната врата и двамата впериха погледи един в друг. После, като продължаваше да стиска в ръка телефона, тя бавно се заизкачва по стълбите — това все още ѝ струваше физически усилия — и влезе в спалнята. Седна на леглото и се загледа навън през прозореца, където мракът постепенно се спускаше над града, правейки го загадъчен и непроницаем. Накрая, натискайки цифра след цифра, Фрида набра номера.

— Ало — каза тя.

— Фрида! — Тя усети топлината в гласа му.

— Ало.

— Не преставам да си мисля за теб.

— Къде си сега?

— В кабинета си. С пет часа назад от теб.

— С какво си облечен?

— Сив костюм. Бяла риза. А ти?

Фрида огледа дрехите си.

— Дънки и бежово-кафяв пуловер.

— Къде си?

— Седнала съм на леглото в спалнята.

— Как ми се иска и аз да съм седнал на леглото ти.

— Добре ли спа през нощта?

— Да. Сънувах, че се пързалям на кънки. А ти?

— Дали съм сънувала, че се пързалям на кънки?

— Не, дали спа добре.

— Амиии… да.

— Значи, не си.

— Санди? — Тя искаше да му разкаже как е минал денят ѝ, но думите някак си не идваха. Той беше много, много далеч.

— Да, скъпа моя Фрида?

— Мразя това.

— Кое?

— Всичко това.

— Това, че се чувстваш слаба ли?

— И това също.

— Това, че съм тук? — Последва пауза. — Какъв е този шум? Гръмотевици ли има?

— Моля? — Фрида се огледа наоколо и разбра за какво я пита. На нея този шум вече не ѝ правеше впечатление. — Поставят ми нова вана.

— Нова вана?

— Всъщност идеята не е моя. Това е подарък от Джоузеф.

— Звучи чудесно.

— Още не са докарали ваната. В момента къртят и пробиват с бормашина. Навсякъде е покрито с прах, включително и няколко твои ризи — оставил си ги тук.

— Знам.

— Оставил си също кухненски прибори и няколко книги до леглото.

— Това е, защото скоро се прибирам.

— Веднага ти повярвах!

— Фрида, връщам се.