В очакване на сряда

7

— И разбира се, без наркотици — предупреди Оливия. — Никакви наркотици!

— Мамо… — прекъсна я Клои.

— И никакъв алкохол! Каза ли на всички, че алкохолът е забранен? Ако внесат бутилки, ще им бъдат конфискувани, а после родителите им могат да си ги вземат обратно.

— Това вече го каза милион пъти.

— Имаш ли списък с имената на поканените? — попита Оливия. — Така Джоузеф ще може да отмята всеки пристигнал.

— Нямам списък.

— Тогава откъде знаеш кой ще дойде?

— За бога, мамо, не по този начин — помоли я Клои.

— Но ти трябва да знаеш колко хора ще дойдат. — Настъпи пауза. — Е?

— Донякъде.

— Донякъде? Колко на брой? Десет? Петдесет? Хиляда?

— Вече говорихме за това. Милион пъти.

— Тук няма място за шеги, Клои. Чу ли за онова тийнейджърско парти на "Харт Стрийт"? Бащата се опитал да се справи с група вандали, които дошли непоканени, и един от тях извадил нож. Човекът загубил бъбрека си, Клои.

— За какво е всичко това? Ти каза, че мога да си направя събиране. Ако вече не си съгласна, просто кажи и ще го отменим. Това ще те направи ли щастлива?

— Искам да си направиш парти — каза Оливия. — Днес е рожденият ти ден. Но държа да си прекараш добре. А това няма как да стане, ако гостите ти започнат да повръщат, да се бият и накрая да изпотрошат къщата.

— Това няма да се случи.

— И никакъв секс!

— Мамо!

— Какво?

— Притесняваш ме.

Оливия се пресегна и погали Клои по бузата.

— Между другото, изглеждаш прекрасно.

Клои се изчерви и смотолеви нещо.

— Има чипс и ядки и цял куп кутии със сок — каза Оливия. — Клои, опитвам се да ти кажа, че на всички ви ще бъде по-приятно, ако не се изпонапиете. Можете да си приказвате и — да танцувате — и…

— Стига, мамо.

— Но на никого не му е приятно да се напие така, че да не може да се държи на краката си, а после да повръща. Това означава, че изобщо няма да се наслади на партито. Фрида, няма ли да ме подкрепиш? Нима съм такава досадница?

Фрида стоеше до прозореца и гледаше навън в градината. Покрай чакълестата пътека бяха наредени стъклени буркани с незапалени свещи. На вратата се позвъни.

— О, боже! — изохка драматично Оливия. — Вече пристигат.

— Аз ще отворя — каза Фрида.

Тя отиде до входната врата и я отвори.

— Джоузеф! Идваш тъкмо навреме.

Джоузеф не беше сам. До него стоеше мъж, който беше още по-висок и по-едър. Беше облечен с дънки и кожено яке. Имаше дълга къдрава коса, вързана на конска опашка.

— Това е Степан — представи го Джоузеф. — Той е от Русия. Моля, бъдете любезни с него.

Фрида стисна ръката на Степан и той ѝ се усмихна леко.

— Вие сте Фрида? Чувал съм за вас. Ще имате красива вана. Голяма и чугунена, като в старите филми.

— Да. И аз съм чувала за вас — отвърна Фрида. — Помогнали сте на Джоузеф да махне моята хубава стара вана.

— Ваната не струваше. Евтин боклук. Когато я откачихме, тя се пропука ей така. — Степан щракна с пръсти.

— Е, благодаря и на двама ви, че се ангажирахте с това. Но се притеснявам, че докато работите в банята ми, аз нямам вана.

Джоузеф доби загрижен вид.

— Да, Фрида. Трябва да поговорим. Има малък проблем.

— Какъв проблем?

— Положението с тръбите е по-сложно. По-късно ще ти обясня. Но ще се справя.

— Знаеш ли, че бях принудена тук да си взема душ? — каза троснато Фрида. — Докато те се приготвяха за партито, аз се мотаех тук с хавлия. — Тя се спря навреме. — Радвам се, че се отзовахте. По-добре влезте. Искате ли нещо за пиене?

— Сега-засега ще пийнем сок. — Джоузеф потупа джоба на дрехата си. Очевидно там имаше бутилка. — А в края на вечерта ще празнуваме заедно.

Оливия даде на Джоузеф и Степан многобройни инструкции, които ту променяше, ту допълваше с нови. През това време входният звънец честичко звънеше и къщата започна да се пълни с млади хора. Фрида стоеше отстрани и гледаше съсредоточено, все едно че наблюдаваше героите от театрална пиеса или някакво екзотично племе. Изведнъж тя видя позната физиономия и се сепна.

— Джак? Какво правиш тук?

Джак беше специализант по психотерапия в клиниката, където работеше Фрида, и тя беше неговият личен ръководител. Познаваше го добре и не очакваше да го види тук. Той също бе не по-малко изненадан и цялото му лице пламна от смущение. Верен на нестандартния си стил, той и сега беше облечен с чудати и безвкусно подбрани дрехи — ръгби фланелка в розово и зелено, навлечено отгоре ѝ овехтяло и проядено от молците горнище на смокинг и широки панталони от кафяво рипсено кадифе.

— Клои ме покани — каза той. — Реших, че ще бъде забавно. Но не очаквах да те видя тук.

— Тъкмо излизам.

— Това там Джоузеф ли е?

— Да. Натоварен е да отговаря за спазването на реда.

След малко Джоузеф я погледна през рамото на Оливия с едва забележима усмивка, в която се четеше молба за помощ. Фрида прекоси стаята и потупа Оливия по ръката.

— Да вървим да се погрижим за нашата вечеря.

— Трябва да проверя още две-три неща.

— Категорично — не.

Фрида изведе протестиращата Оливия в антрето, навлече върху ѝ палтото и я избута навън. Докато слизаха по стълбите, Оливия се озърна неспокойно.

— Не мога да се отърва от усещането, че затворих вътре хората, които би трябвало да останат отвън.

— Не — каза Оливия на сервитьора. — Не желая да го опитам. Просто налейте достатъчно количество. Благодаря и оставете бутилката. — Тя вдигна чашата. — Наздраве! — После отпи голяма глътка. — Исусе! Имах нужда от това. Видя ли ги как се прегръщаха, докато влизаха? Сякаш са се завърнали от околосветско пътешествие. А когато приключат с прегръдките и превъзбудените възклицания, се хващат за мобилните телефони. Дошли са на парти, но като че ли искат моментално да си поговорят с хората, които не са на партито или са на път към партито, или пък искат да проверят дали някъде другаде има по-добро парти. — Тя отпи още една солидна глътка. — В момента сигурно се обаждат вкупом на младежите от Северен Лондон да дойдат и да опустошат къщата. — Тя побутна Фрида. — На това място очаквам да кажеш: "Не, не, всичко ще бъде наред".

— Всичко ще бъде наред — обади се Фрида.

Оливия посочи към сервитьора.

— Защо не си поръчаме разнообразни малки блюда? — предложи тя. — Така ще можем да опитаме от всички.

— Ти избери.

Оливия поръча храна като за трима-четирима лакомници и още една бутилка вино.

— Аз съм голяма лицемерка — каза тя, когато сервитьорът се отдалечи. — Истинската причина да се тревожа за това парти е, да не би Клои да извърши половината от онова, което аз вършех, когато бях на нейната възраст. Дори по-млада. Тя е на седемнайсет. Когато си помисля за събиранията, на които ходех, когато бях на петнайсет, на четиринайсет… Вършехме все незаконни неща. Някои хора можеха да влязат в затвора за това. Сигурна съм, че и при теб е било същото. Дейвид ми е разказвал някои неща.

Фрида впери поглед пред себе си. Отпи глътка вино, без да каже нищо.

— Като се сетя какви съм ги вършила… — продължи Оливия. — Но поне не са ме снимали с мобилните си телефони и снимката ми не се е появявала в интернет. Ето, това е разликата. Когато бяхме тийнейджъри, можехме да правим разни непозволени неща, но каквото било, било — всичко оставаше в миналото. А сега всичко се снима с телефона и после се появява във фейсбук. Хората не осъзнават, че с действията си могат да си навлекат големи неприятности. По наше време не беше така.

— Това не е вярно — прекъсна я Фрида. — Някои и тогава попадаха в беда. Забременяваха.

— На мен това нямаше как да ми се случи — каза Оливия. — Мама ме накара да взимам противозачатъчни едва ли не още като проходих. Не казвам, че съм била чак толкова дива и непокорна, но просто… Когато си спомня за някои решения, които съм взимала, ми се иска Клои да бъде по-разумна от мен. — Тя напълни чашата си догоре, а Фрида закри своята с ръка. — Смятам обаче, че в някои отношения Клои е по-зряла, отколкото бях аз на нейната възраст. Сега знам какво си мислиш.

— Какво си мисля?

— Мислиш си, че ако това е така, значи на нейната възраст съм била пълен идиот.

— Не, мисля си нещо съвсем друго — възрази Фрида.

— Какво е то?

— Че току-що каза нещо хубаво за дъщеря си.

— Ще видим — изсумтя Оливия. — А в момента къщата сигурно се разпада на съставните си части.

— Според мен напразно се тревожиш.

— Не знам ти на какви партита си ходила — каза Оливия. — Аз веднъж отидох на едно парти и ето какво се случи. С Ник Йейтс се бяхме усамотили в голямата спалня и докато свършим за втори път, онези на долния етаж изкарали пианото навън в градината. Посвириха, посвириха, после се прибраха и забравиха за него, а през това време заваля дъжд. Ееех! Ник Йейтс. — На лицето на Оливия се изписа носталгия. След малко сервираха храната.

— Извинявай. — Оливия напълни чинията си от различните блюда. — Между другото, опитай тези скариди. Умирам за тях, много са вкусни. През цялото време говоря само за себе си, за моите проблеми, за моето бурно минало. Дори не те попитах как се чувстваш. Знам, че е било ужасно. Как се чувстваш? Още ли те боли?

— Не чак толкова.

— А още ли те лекуват?

— Ходя на контролни прегледи. От време на време.

— Това, което се случи с теб, беше много, много страшно — каза Оливия. — Отначало си мислех, че ще те загубим. А преди няколко дни сънувах всичко в един кошмарен сън. Събудих се и осъзнах, че плача. Плачех със сълзи.

— Други пострадаха повече от мен.

— Изобщо не е така — възрази Оливия. — Всъщност казват, че когато на човек му се случат наистина ужасни неща, той губи чувството си за реалност и си мисли, че се случват на някого другиго.

— Не — каза Фрида бавно. — Усещането беше, че това наистина ми се случва.

На връщане Оливия вървеше с несигурна стъпка и Фрида я хвана под ръка.

— Оглеждам се дали няма пушек — изломоти Оливия. — Ти виждаш ли пушек?

— Моля?

— Ако в къщата е избухнал пожар, трябва да има пушек, нали? Над покривите. А наоколо би трябвало да има пожарни коли и сирени.

Когато свиха зад ъгъла и тръгнаха по улицата на Оливия, двете видяха, че входната врата е отворена, а отпред се размотаваха част от гостите. Чуваше се силен електронен ритъм, пулсираха звуци и светлини. Когато се приближиха, Фрида видя малка група хора, които седяха отпред на стъпалата и пушеха. Един от тях вдигна поглед и се усмихна.

— Фрида, вие ли сте?

— Да. А това сте вие, Степан.

— Да — каза той с весели нотки в гласа. — Фрида, вие иска цигара?

Оливия измърмори нещо неразбрано, промуши се през седналите на стъпалата младежи и бързо влезе вкъщи.

— Не, благодаря — каза Фрида. — Как беше?

Степан сви рамене.

— Добре. Всичко беше мирно и тихо.

Едно от момчетата, които седяха до него, се засмя.

— Той и Джоузеф се справиха страхотно.

— С кое по-точно? — Фрида седна до тях на стъпалата.

— По едно време нахълта банда тийнейджъри. Клои не ги познаваше. Започнаха да се бутат в хората, да ги блъскат. Но Джоузеф и Степан ги накараха да си тръгнат.

Фрида погледна Степан, който си палеше нова цигара от старата.

— Накарали сте ги да си тръгнат?

— Не беше кой знае какво — отговори Степан.

— Напротив, беше страхотно — обади се едно от момчетата. — Дадохте им да се разберат.

Те се засмяха и някой каза нещо на Степан на език, който Фрида не разбра, и той му отговори, а после се обърна към нея:

— Той изучава някакъв смешен руски в училище. Аз го уча как да говори.

— Къде е Джоузеф?

— Той е при едно момче. Момче не е добре.

— Как така "не е добре"? Къде са сега?

— Тоалетната на горния етаж. На момче му стана зле. Много зле — обясни Степан.

Фрида се втурна вътре. Подът в антрето лепнеше и навсякъде се носеше мирис на трева и бира. Тя си проправи път край група момичета. Горе пред затворената баня се бяха скупчили младежи.

— Той вътре ли е? — попита ги Фрида.

Отнякъде се появи Клои. Беше плакала и гримът ѝ се беше размазал по лицето. Джак се суетеше около нея, косата му стърчеше нагоре, а по лицето му бяха избили петна.

— Не можаха да го събудят — изхлипа Клои.

Фрида натисна дръжката на вратата. Банята беше заключена. Тя почука.

— Джоузеф, аз съм, Фрида. Пусни ме да вляза.

Чу се щракане и вратата се отвори. Вътре едно момче се беше навело над тоалетната чиния. Джоузеф каза с извинителна усмивка:

— Момчето беше зле още когато се появи.

— Има ли адекватни реакции? — попита Фрида. Джоузеф не я разбра. — Имам предвид, може ли да говори? Вижда ли те?

— Да, да, всичко е наред. Само дето му се гади. Много силно му се гади. Повръща като тийнейджър.

Фрида се обърна към Клои.

— Добре е — опита се да я успокои тя.

Клои тръсна глава.

— Тед не е добре. Изобщо не е добре. Убили са майка му.