В очакване на сряда

11

— Северните народи пият по един и същи начин — каза Джоузеф.

— Как така пият по един и същи начин?

Джоузеф возеше Фрида в стария си микробус. Двамата пътуваха към Излингтън, защото Оливия се беше обадила по телефона и почти в истерия беше казала, че мивката в банята на горния етаж е била откачена от стената по време на партито и имаше нужда от поправка. И то веднага. Беше казала още, че никога, ама никога повече няма да приема тийнейджъри в къщата си. Джоузеф се беше съгласил да изостави за кратко работата си в банята на Фрида, за да помогне на Оливия. Самата Фрида почувства странно вътрешно раздвоение. Джоузеф беше прекъснал работата си в нейната баня, за да услужи на снаха ѝ. Но нямаше да бъде безвъзмездно. Фрида щеше да настоява да му се плати, дори и ако трябваше тя самата да го направи. В същото време обаче той беше постоянно в къщата ѝ и тя вече не беше нейното любимо убежище. И колкото пъти погледнеше в помещението, което по-рано беше нейната баня, оставаше с впечатлението, че вместо да се подобряват, нещата се влошават.

— Хората, които живеят на юг, пият вино и после стоят здраво на краката си. А на север пият твърд алкохол, краката им омекват и те падат на земята.

— Искаш да кажеш, че пият, за да се напият?

— И да забравят грижите, тъгата, мрачните си мисли.

Джоузеф завъртя кормилото, за да избегне един човек, който тръгна да пресича, без да се огледа, и чиито уши бяха закрити с огромни жълти слушалки.

— Е, на партито имаше ли много такива, които пиеха твърд алкохол, а после падаха на земята?

— Сега от много млади се научават какво е "положение на тялото при оказване на първа помощ след преливане". — Джоузеф въздъхна дълбоко и патетично.

— Това звучи ужасно.

— Не, не. Просто това е животът. Хората се бият, танцуват, целуват се и се прегръщат, говорят за мечтите си, чупят разни неща, прилошава им, повръщат.

— И всичко това в рамките на няколко часа!

— Но Клои не прекара добре празника.

— Нима?

— Тя постоянно се опитваше да се справи с бъркотията. Но това не трябва да се прави, преди да е свършило събирането. Трябва да се почистват само парчетата от счупени чаши и бутилки.

Джоузеф спря пред дома на Оливия и двамата слязоха от микробуса. Оливия отвори вратата още преди Фрида да натисне звънеца. Беше облякла мъжки халат, а лицето ѝ бе сбърчено в плачлива гримаса.

— Просто имам нужда да си полегна — изстена тя драматично. — Навсякъде е такава бъркотия.

— Бъркотията си я имаше и преди — отбеляза Фрида. — А и ти каза, че малко повече безпорядък няма да ти направи впечатление.

— Явно съм сгрешила. И не е само мивката в банята. Синият ми лампион е счупен. Ръчната ми количка е счупена, защото са се опитали да видят колко хора може да побере и пак да се движи — това, доколкото разбрах, е било идея на твоя познат Джак. Той на колко години е? Мислех, че е голям човек, а не малко дете. Освен това хубавото ми палто е изчезнало, а любимата шапка на Кирън, която той остави тук, преди да си тръгне, е прогорена с цигара. — Кирън беше нейният кротък и търпелив приятел — най-вероятно вече "бивш". — Съседите се оплакаха заради празните бутилки, които са нахвърляни в градинките пред къщите им и заради големия шум, а някой се е изпикал върху декоративното портокалово дърво в антрето ми.

— Добре, ще поправя мивката, ще видя и ръчната количка — каза Джоузеф.

— Благодаря, благодаря — изрече плачливо Оливия.

— Не му позволявай да ти отмъкне мивката — обади се Фрида.

— Какво?

— Шега. Фрида се шегува с мен — обясни Джоузеф.

— Извинявай, Джоузеф. Не исках да те засегна. — Тя погледна към ръчната количка. — Колко души са се побрали в нея?

Оливия се изкикоти.

— Седем. Можеш ли да си представиш?! Возили се прави. Добре че никой не се е пребил.

Въпреки че бяха изминали няколко дни, подът все още лепнеше под краката им. По стените картините бяха килнати на една страна. Във въздуха се носеше сладникав мирис на алкохол. Фрида забеляза размазани петна по боядисаните повърхности и мръсни отпечатъци по килима на стълбището.

— Също като в някоя детска книга с рисунки: намери скрития предмет — каза Оливия, сочейки към стъклената чаша, подаваща се от една обувка. — Постоянно намирам всякакви странни неща.

— Имаш предвид презервативи ли? — попита Джоузеф.

— Не! Исусе, какво ли е ставало тук, за което още не знам?

— Не, не, всичко е наред. Отивам горе. — Стиснал чантата си, той се изкачи по стълбите с няколко скока.

— Да пийнем по нещо — предложи Оливия, крачейки към кухнята. — Извинявай, не знаех, че си се върнала от училище.

Клои седеше до масата, а срещу нея бе седнал кльощав раздърпан младеж: калпаче от мазна, тъмноруса коса, крака, обути в маратонки с развързани връзки, свлечени дънки. Той обърна глава и Фрида видя слабо и бледо лице с хлътнали очи. Имаше вид на препил и изтощен човек. Тед: момчето, което бе видяла да повръща над тоалетната чиния. Момчето, което тези дни бе загубило майка си. Той срещна погледа ѝ и по бузите му избиха алени петна. Промърмори нещо неразбрано, прегърби се над масата и прикри с ръка лицето си. Ноктите му бяха изгризани до живеца. На тънката му китка се виждаше малка татуировка или може би рисунка с мастило.

— Здравей, Фрида — каза Клои. — Не те очаквах. Днес не е денят за уроците по химия.

— Тук съм с Джоузеф.

— А, мивката.

— Да.

— Сигурно е била разклатена и просто се измъкна от стената.

— Защото двама души са седнали отгоре ѝ! — Оливия понижи глас. — Няма ли да ме запознаеш с твоя приятел?

Клои леко се смути.

— Това е Тед. Тед, това е майка ми.

Тед изгледа Оливия с присвити очи и я поздрави вяло. Оливия се приближи с бодри крачки, сграбчи отпуснатата му, нежелаеща да се здрависа ръка, и здраво я разтърси.

— Толкова се радвам да се запознаем — изчурулика тя. — Все казвам на Клои, че трябва да кани приятели вкъщи. Особено такива симпатични младежи като теб.

— Мамо! Точно затова не го правя.

— Тед няма нищо против. Нали, Тед?

— А това е Фрида. Тя е леля ми — каза Клои забързано и хвърли към Фрида умоляващ поглед.

— Здравей — кимна му Фрида. Той се изчерви още по-силно и измънка нещо, заеквайки. По всичко личеше, че бе готов да побегне и да се скрие от жената, която го бе видяла да повръща — а също и да плаче.

— Искаш ли да отидем в стаята ми? — попита Клои Тед и той се надигна да стане от стола — мършав, непохватен и стеснителен млад човек с ръбеста фигура.

— Чух за майка ти — каза Фрида. — Моите най-искрени съболезнования.

Тя забеляза, че Оливия замръзна на мястото си. Тед я погледна втренчено, с разширени зеници. Клои хвана ръката му и я задържа между дланите си, за да го успокои. За момент като че ли емоциите го завладяха и той не бе в състояние нито да се движи, нито да говори.

— Благодаря — промълви той накрая. — Просто… Благодаря ви.

— Надявам се, че ви е осигурена психологическа помощ.

— Какво? — прошепна изненадано Оливия, докато Клои извеждаше Тед от стаята, хвърляйки предупредителен поглед през рамо. — Ама това да не е…

— Точно така. Младежът, чиято майка е била убита.

Оливия закри устата си с длан.

— Изобщо не се сетих. Горкото момче. Горкото момче. Какво ужасно нещо. Много е привлекателен, нали? Такъв един — с небрежен вид, малко в стил гръндж. Смяташ ли, че Клои е влюбена в него? Истинска катастрофа. Имам предвид това, което му се е случило. И то на такава възраст. Представяш ли си? Ела да си сипем по едно питие.

Били Хънт гледаше Карлсън с немигащ поглед. Очите му бяха кървясали, слабата му фигура се тресеше от нерви, но той продължаваше да упорства.

Карлсън въздъхна.

— Правиш нещата сложни — и за нас, и за себе си. Призна, че си влязъл с взлом в къщата; откраднатите вещи ни отведоха при теб; намерихме оръдието на убийството, по което твоите отпечатъци са навсякъде, заедно с кръвта на госпожа Ленъкс. Просто си признай какво си извършил.

— А ако не съм го извършил аз?

— Съдебните заседатели няма да ти повярват. — Карлсън се изправи. Главата му тежеше от умора и раздразнение. Сега екипът му трябваше да огледа прецизно всички събрани факти и веществени доказателства, за да се внесе в съда дело без слаби страни. Времето, което искаше да прекара с децата си Бела и Майки, за жалост, щеше да бъде уплътнено с повторно четене на снетите показания, с пореден оглед на къщата, с разговори с експерти, като внимаваше да бъдат спазени всички законови процедури.

— Чакайте.

— Сега пък какво?

— Искам да кажа, че… ходих на едно място преди това.

— Преди какво?

— Преди… е, сещате се.

— Кажи го ясно.

— Преди да вляза в къщата, където беше тя.

— Госпожа Ленъкс.

— Да. Преди това отидох на друго място.

— За което досега не си ни казал?

— Точно така. — Били направи отривисто движение с глава. — Ще разберете защо.

— Почакай, Били. Ако си решил да промениш показанията си, трябва да го направим официално. Сега ще се върна.

В коридора срещна Райли.

— Имам новина за вас — каза Райли.

— Каква новина?

— Идвам от "Маргаретинг Стрийт". Намерихме нещо. Под входната изтривалка. Всъщност аз го намерих. Мънстър реши, че сигурно ще ви заинтересува.

— Какво е то?

Райли му показа прозрачен плик за събиране на улики. В него се виждаше употребяван плик за писмо, на който с тъп молив беше надраскано съобщение.

Карлсън го взе и го вдигна пред очите си.

Накрая имаше нещо, което приличаше на два преплетени инициала или може би подпис.

— Какво е това?

— Мънстър смята, че това са буквите D и М, но аз мисля, че са О и N.

— Тази бележка може да е била там от месеци. Кой ще се заеме с нея?

— Детектив Лонг, сър, и Мънстър. Аз също ще отида там по-късно. Може би бележката не е чак толкова важна, дори и да е отскоро. Искам да кажа, че ако Били я е убил, то тогава няма особено значение кога точно е починала, нали?

— Напротив, може да се окаже важна — отвърна замислено Карлсън.

— Както кажете, сър — каза Райли с весела усмивка.

Карлсън повдигна веждите си.

— Връщай се обратно на "Маргаретинг Стрийт" — нареди той.

Ивет Лонг показа бележката на Ръсел Ленъкс, който се взря в нея, а после поклати глава.

— Почеркът не ми е познат.

— А инициалите?

— Това инициали ли са? Това буквата G ли е?

— Буквата G?

— Или може би е написано "Гейл"?[11]

— Познавате ли някоя Гейл?

— Не мисля. Би могло да бъде "Делия" и дори "Дел". Но не познавам жени с такива имена. А би могло да е просто нечетлив подпис или драсканица.

— Кои от приятелките на жена ви се отбиваха най-често у вас през деня?

— О! — Ръсел Ленъкс сбърчи чело. — Много бяха. Не знам. Тя познаваше почти всеки в квартала. Имаше приятели и хора, към които се отнасяше приятелски. Всяка година участваше активно в организирането на кварталното парти[12], което значи, че вкъщи постоянно влизаха и излизаха хора. Имаше и приятели, които не бяха от квартала. Жена ми беше популярна и обичана личност. Винаги съм се учудвал как успява да поддържа толкова много познанства. Само ако видите списъка ѝ от имена, на които изпраща коледни картички! — Мъжът погледна Ивет и бавно поклати глава. — Не мога да повярвам, че вече говоря за нея в минало време. "Тя беше". Като че ли се е случило много отдавна.

— Видяхме, че списъкът с контактите ѝ е в компютъра ѝ. Ще го прегледаме. Но ако вие се сещате за някого…

— Доколкото разбрах, сте заловили човека, който го е извършил.

— В момента изясняваме подробностите — отвърна Ивет.

— Опитвам се да си спомня какво си казахме с нея за последно. Мисля, че ѝ казах, че малко ще позакъснея, а тя ми напомни да не забравя за рождения ден на братовчед ми.

— Разбирам. — Ивет не знаеше какво друго да каже.

— Отначало това ми се стори твърде прозаично. Но тя си беше такава. Никога не забравяше рождени дни, годишнини и всякакви такива събития.

— Господин Ленъкс! — опита се да го прекъсне Ивет.

— Аз, разбира се, забравих за рождения ден на братовчед ми. Той беше вчера, а аз се сетих едва сега.

— Обяснимо е.

— Предполагам — каза той глухо.

Дженифър Уол каза, че Рут е била идеалната съседка — любезна и ненатрапчива, винаги готова да услужи с яйца, захар или мляко, и изобщо не се е разсърдила, когато единият от синовете ѝ счупил с футболна топка кухненския прозорец на семейство Ленъкс.

Сю Ледбетър си спомни как, когато неотдавна я повалил грип, Рут се погрижила за нея — купила ѝ таблетки "Лемсип", тоалетна хартия, дори ѝ донесла вестници и списания.

Габи Форд каза, че двете са се срещали почти всяка сутрин на път за работа. Поздравявали се, разменяли по няколко думи. Рут имала навика да държи ръката си на рамото ѝ, докато разговарят, и на Габи това много ѝ допадало. Често ѝ се случвало да бърза занякъде, но винаги била в добро настроение и това било така чак до смъртта ѝ. Никога не я е виждала унила, депресирана или пийнала. Семейството ѝ било добро и сплотено. В днешно време рядко се срещат такива семейства.

Джоди Даниълс, нейна отдавнашна приятелка, каза, че двете са се виждали през уикенда. Заедно ходили до центъра по озеленяване, а после седнали да пият кафе. Рут била в обичайното си настроение — спокойна, интересувала се от общи познати, донякъде загрижена, че Джудит не се готви както трябва за зрелостните изпити. Говорили си за това дали Рут да си боядиса косата, тъй като напоследък започнала бързо да се прошарва, но в крайна сметка решила да не го прави. Казала, че иска красиво да остарее. О, боже!

Греъм Уолтърс се блъснал в колата на Рут и я одраскал два дена преди смъртта ѝ. Тя се отнесла с разбиране, което било типично за нея. Тогава я видял за последен път.

Рут се навела и погалила кучето на Елспет Уивър; сутринта на същия ден, в който починала, след което се качила в колата си.

Спуснала се на заден ход обратно по улицата, за да; направи път на Робърт Морган, който се появил от противоположната посока.

Същата онази сутрин телефонирала от работа на Джулиет Мелчит и ѝ казала, че двамата с Ръсел ще се радват да дойдат на партито, организирано от семейство Мелчит.

В единайсет сутринта, пак от работа, тя поръчала букет цветя от магазина на Джон Люис, който да бъде изпратен на лелята на Ръсел, която си била счупила крака.

Но никой от тези хора не се бил отбивал в къщата на Ленъкс и не бил оставял бележка под входната врата.

С Доон Уилмър обаче, която живееше на две преки от къщата и чийто най-голям син учеше в един и същи клас с по-малката дъщеря на Рут, те най-накрая извадиха късмет. Тя каза, че бележката е нейна.

— Вие ли я пъхнахте през вратата?

— Да.

— В деня, когато тя почина?

— Да, в сряда. Трябваше ли да съобщя за това? С мен разговаря един полицай и аз му казах, че не съм забелязала нищо подозрително. Мисля, че му споменах, че съм ходила до къщата по-рано през деня, но не съм влизала вътре. Не видях нищо странно или подозрително.

— Спомняте ли си по кое време е било?

— Може би малко след четири. Във всеки случай преди четири и половина. Знам това със сигурност, защото същия ден синът ми Дани щеше да се върне по-късно от училище, както и Дора. Ето защо Рут ми предложи да ѝ отида на гости да пием чай — ние не се познаваме много добре. Аз съм нова в квартала, а синът ми съвсем отскоро е в местното училище. Беше мило от нейна страна да ме покани.

— Значи, сте отишли до тях заради уговорката да пиете чай, а тя не си е била вкъщи.

— Беше. Само че не дойде да отвори вратата.

— Защо казвате това?

— Колата ѝ беше там. И всички лампи светеха.

— Дълго ли чакахте?

— Не повече от минута-две. Почуках с чукчето и позвъних на звънеца — дори я повиках през отвора за пощата. Не си бях взела телефона и не можех да ѝ се обадя, затова пъхнах бележката през отвора.

— Казвате, че е било между четири и четири и половина?

— След четири и преди четири и половина. — На лицето на жената се изписа притеснение. — Смятате ли — възможно ли е — тогава да е лежала вътре мъртва?

— В момента уточняваме някои времеви параметри — каза Ивет лаконично. — Сигурна сте, че не сте видели нищо необичайно, така ли?

— Абсолютно нищо.

— И сте постояли пред вратата около една-две минути?

— Да.

— Не сте забелязали да има счупен прозорец? Точно до входната врата.

— Не. Сигурна съм, че щях да го забележа.

— Добре. Благодаря ви за съдействието.

Били Хънт потри нос с опакото на ръката си.

— Бях на друго място.

— Преди да отидеш в къщата на "Маргаретинг Стрийт"?

— Точно така. Сигурно ще ви прозвучи по-зле, отколкото беше в действителност. Там нямаше никакви деца.

— Къде?

— В онази детска градина. Тя беше празна. Още не е довършена.

— Защо отиде там?

— Защо според вас?

— Добре, какво открадна?

— Нищо — каза Хънт, протягайки напред двете си длани, сякаш в знак на доказателство. — Беше празно навсякъде.

— С взлом ли влезе?

— От задната страна. Счупих един прозорец и готово. Трябва да се погрижат за сигурността на детската градина, преди да я отворят. Обаче си порязах ръката.

— Как е името на тази детска градина?

— "Работливите пчелички".

— И къде се намира?

— В Излингтън, малко по-нагоре от "Каледониан Роуд".

— По кое време беше там?

— Не знам. Май че около четири.

— И така, около четири часа в сряда ти твърдиш, че си влязъл с взлом в една детска градина в Излингтън. След това какво направи?

— Смятах да се прибера пеша покрай канала, но започна да вали. Зададе се автобус и аз се метнах в него. № 153. Закара ме до Камдън. Бях си запалил цигара и те ме накараха да сляза, така че продължих пеша. Вървях по улицата и позвъних на няколко звънци, докато намерих къща, където никой не отговори на позвъняването.

— И какво направи?

— Вече ви казах. Счупих прозореца, отворих вратата. Алармата се включи и аз трябваше да действам много бързо. Навсякъде имаше алармени звънци. Имаше един в антрето и един в стаята, където… където беше тя. Грабнах няколко неща и изчезнах. — Той тръсна глава. — Не е моя вината. Ако не беше заваляло, нямаше да се кача на автобуса и нямаше да отида там.

Карлсън изключи записващото устройство.

— И госпожа Ленъкс сега щеше да е жива.

— Не — възрази Хънт. — Не казах това. Включете отново рекордера.

— Забрави за шибания рекордер.