В очакване на сряда

34

Фрида винаги се чувстваше странно, когато ѝ се наложеше да отиде на юг от Темза. Но пътуването до Кройдън ѝ се струваше като пътуване до друга държава. Належи ѝ се да го търси на картата. Трябваше да отиде до метростанция "Виктория" и да се качи на наземната железница. Потокът от пристигащи пътници, пътуващи за работа от предградията, беше огромен, но влаковете, които тръгваха от Лондон, бяха почти празни. Мегаполисът беше като гигантска твар, която засмукваше хората и едва в късния следобед щеше да ги изплюе обратно. Когато влакът прекоси реката, Фрида видя отдалеч рушащите се тухлени корпуси на отдавна нефункциониращата електроцентрала в Батърси. Тя дори се ориентира къде би трябвало да е жилището на Агнес Флинт точно до огромния пазар. След Клапам Джънкшън и Уондзуърт Комън гледката вече ѝ беше непозната и пред очите ѝ запрепускаха безименни паркове, гробище, задните дворове на къщи, търговски център, автоморга; за миг зърна жена, която простираше пране, и дете, което скачаше на син; батут. Въпреки че улиците ѝ бяха непознати, Фрида продължи да гледа през прозореца. Беше ѝ интересно. Къщите и блоковете не можеха да се скрият от влаковете така, както успяваха да се скрият от колите. Човек не виждаше; красивите им фасади, а всички онези грозни и неугледни неща отзад в дворовете им, на които собствениците не обръщаха внимание и не смятаха, че някой ще ги забележи: изпочупените огради, купищата смет, изоставената машинария.

Когато излезе от метро станцията, отново ѝ се наложи да разгледа картата, за да се ориентира накъде да тръгне, но това никак не беше лесно. Завъртя я няколко пъти, за да види от кой изход беше излязла. Въпреки това тръгна в неправилната посока и трябваше отново да погледне в картата, за да се ориентира къде точно се пресичаха "Пийл Уей" и "Кларънс Авеню". Наложи ѝ се да се върне обратно до метростанцията и оттам пое по многобройни квартални улички, докато стигна до "Ледбъри Клоуз". Номер осем беше еднофамилна къща с циментова мазилка с камъчета, която не се различаваше от околните къщи с изключение на това, че беше по-поддържана, с особено внимание към детайла. Фрида забеляза новите прозорци, чиито рамки бяха прясно боядисани с лъскава бяла боя. От двете страни на входната врата имаше по една лилава керамична саксия със засаден миниатюрен храст, красиво оформен като спирала с помощта на градински ножици.

Фрида натисна входния звънец. Стори ѝ се, че не звъни, затова го натисна още веднъж, но отново не чу звънене. Почувства раздразнение и несигурност. Може би в къщата нямаше никого или пък звънецът не работеше и тя напразно стоеше там. А може би звънецът беше в изправност и тя просто досаждаше на някого, преди още да са се срещнали. Тя се подвоуми дали да не позвъни още веднъж и така да усложни ситуацията, или да потропа с юмрук по вратата и така да влоши още повече нещата, или просто да почака и да се надява всичко да бъде наред. Запита се защо изобщо се притеснява за това. След малко във вътрешността на къщата се чу шум и зад матираното стъкло на вратата се появи неясна фигура. В следващия миг на прага се показа едър мъж — не дебел, но толкова внушителен, че сякаш изпълни входното пространство. Беше почти напълно плешив, с рошави сиви кичури по краищата на главата си. Лицето му беше загоряло от слънцето, като на човек, който прекарва доста голяма част от времето си навън. Беше облечен с широки сиви работни панталони и риза на сини и бели карета, а на краката си носеше солидни ботуши от тъмна кожа, по които имаше засъхнала кал.

— Не бях сигурна дали звънецът работи — каза Фрида.

— Всеки го казва — усмихна се човекът и около очите му се образуваха бръчици. — Той звъни в задната част на къщата. Нарочно съм го направил така, защото прекарвам много време в градината. Днес съм там от рано сутринта. — Той посочи с ръка към синьото небе. — В такъв хубав ден като този… — После отправи въпросителен поглед към Фрида.

— Вие ли сте Лорънс Дос?

— Да, аз съм.

— Името ми е Фрида Клайн. Тук съм, защото… — Какво трябваше да каже? — Тук съм, защото се опитвам да открия дъщеря ви Лайла.

Усмивката на Дос се стопи. Той като че ли изведнъж се състари и доби крехък и уязвим вид.

— Лайла! Търсите моята Лайла?

— Да.

— Не знам къде е. Изгубих връзка с нея.

Той вдигна безпомощно дланите си. Фрида видя ноктите му — мръсни от работата в градината. С това ли щеше да приключи всичко? Нима беше изминала целия път до Кройдън, само за да чуе това?

— Може ли да поговорим за нея?

— Защо?

— Срещнах човек, който я е познавал — каза Фрида. — Нейна стара приятелка. Казва се Агнес Флинт.

Дос кимна бавно с глава.

— Спомням си Агнес. Лайла излизаше с тази малка група момичета. Беше близка с тях. После тръгна в грешната посока.

— Може ли да вляза? — попита Фрида.

Дос се замисли за момент, после повдигна рамене.

— Елате да отидем в градината. Тъкмо се канех да пия чай.

Той поведе Фрида към задната част на къщата. Веднага се виждаше, че това беше домът на мъж — на много организиран мъж — който живееше сам. През една отворена врата тя видя голям телевизор с плосък екран и купчинки дивидита, подредени на лавици. Имаше компютър. Подът беше постлан с дебел кремав килим и от това всички звукове се притъпяваха.

Пет минути по-късно двамата вече стояха вън на моравата и пиеха чай от големи керамични чаши. Градината беше много по-голяма от очакванията на Фрида — простираше се на около трийсет — четиресет метра зад къщата. През зелената морава криволичеше застлана с чакъл алея. Имаше декоративни храсти, цветни лехи и пролетни цветя, цъфнали в различни цветове: минзухари, иглики, ранни лалета. Далечният край на градината не беше така култивиран, а зад него се виждаше голяма висока стена.

— Опитвам се да изчистя и да подредя градината — обясни Дос. — След зимата.

— На мен ми изглежда подредена — каза Фрида.

— Поддържането ѝ е постоянна борба. Погледнете ей там. — Той посочи към градината в съседство. Беше обрасла с трева, къпинови храсти растяха на воля, виждаше се хилав рододендрон, няколко стари плодни дървета. — Това е общински имот. В къщата настаняват ту иракчани, ту сомалийци. Не са лоши хора. Живеят по-затворено. Но пребивават тук няколко месеца и после се изнасят. А за да се оформи и поддържа такава градина, са нужни години и постоянни грижи. Чувате ли това?

Фрида обърна глава.

— Не. Какво по-точно?

— Елате с мен.

Дос тръгна по чакълестата алея. Сега Фрида чу шум, който не можа да определи и който наподобяваше приглушен разговор в съседна стая. В дъното на градината имаше ограда; Фрида застана до Дос и погледна през нея. Развеселена и с невярващи очи, тя видя, че от другата страна на оградата имаше долчинка, която минаваше покрай градината, и в която ромолеше малък поток. От другата страна на долчинката вървеше пътека, а малко по-нататък се издигаше високата стена, която Фрида вече беше видяла. Тя забеляза, че Дос се усмихва на изненадата ѝ.

— Напомня ми за децата ми — каза той. — Когато бяха малки, заедно правехме малки хартиени лодки, пускахме ги в потока и ги гледахме как се отдалечават. Аз им казвах, че след три часа ще стигнат до Темза и ако приливът е достатъчно висок, ще отплават в морето.

— Какъв е този поток? — попита Фрида.

— Не знаете ли?

— Аз съм от Северен Лондон. Повечето от реките там отдавна текат под циментови покрития.

— Това е Уандъл. Сигурно сте чували това име.

— Да, знам, че има такава река.

— Извира от около миля по-нагоре. Оттук тече надолу покрай стари фабрики, сметища и под шосета. Преди години често се разхождах по пътеката отсреща, на другия бряг. Водата тогава беше пенлива и жълта, и вонеше. Но тук сме си добре. Когато децата бяха малки, ги пусках да газят във водата. Това е проблемът при всяка една река. Оставен си на милостта на онези, които живеят по-нагоре по течението. Това, което причиняват на тяхната част от реката, го причиняват и на твоята част от реката. А какво правят онези, които живеят по-надолу по течението, не е важно.

— Но е важно за хората, които живеят още по-надолу по течението — възрази Фрида.

— Това не е мой проблем — отвърна Дос, отпивайки от чая си. — Но винаги ми е харесвала идеята да живея край река. Никога не знаеш какво ще доплува по водата. Виждам, че и на вас това ви допада.

— Да, вярно е — призна Фрида.

— И така, с какво се занимавате, когато не търсите изчезнали момичета?

— Аз съм психотерапевт.

— Днес почивен ден ли имате?

— Би могло да се каже. — Те се обърнаха и тръгнаха обратно назад през градината. — А вие с какво се занимавате?

— Ето с това. — Дос направи широк жест. — Работя в градината. Грижа се за къщата. Постоянно правя нещо с ръцете си. Това ми носи спокойствие.

— С какво се занимавахте преди?

Той бавно се усмихна.

— Вършех нещо съвсем различно. Бях търговски посредник на фирма за фотокопирни машини. Животът ми мина в пътуване. — Дос покани с жест Фрида да седне на една пейка от ковано желязо, а той седна наблизо на един стол. — Знаете ли, има един израз, който и досега не мога да възприема. Когато хората смятат нещо за досадно и отегчително, те казват: "Това е все едно да гледаш как расте тревата". Или пък: "Това е все едно да гледаш как съхне боята". А аз точно на това се радвам — да гледам как расте тревата ми.

— Дошла съм при вас — каза Фрида — защото наистина искам да намеря дъщеря ви.

Дос остави много внимателно чашата на тревата до крака си. Когато се обърна към Фрида, по лицето му се четеше напрежение.

— И аз също искам да я намеря — изрече тихо той.

— Кога я видяхте за последен път?

Последва дълго мълчание.

— Имате ли деца?

— Не.

— Децата ми бяха всичко, което някога съм имал. Имах работа, заради която постоянно пътувах и на моменти дори съм мразил — но това, което истински желаех, беше да бъда баща и аз бях баща. Имах чудесна съпруга и две момчета, а после се появи Лайла. Обичах момчетата, ритах топка с тях, водех ги за риба, правех всички онези неща, които един баща би трябвало да прави за синовете си. Но когато видях Лайла в момента, когато тя се роди, си помислих: "Ти си моята малка…". — Той не можа да продължи, подсмръкна и Фрида видя, че в очите му блестяха сълзи. Изкашля се. — Тя беше прелестно малко момиче, умно, забавно, красиво. А после — боже, защо се случват тези неща? Майка ѝ, моята съпруга, се разболя, боледува дълго и накрая почина. Лайла беше на тринайсет. Изведнъж общуването ми с нея стана трудно. Преди това между нас имаше много силна връзка, но после все едно че ѝ говорех на чужд език. Смени си приятелките, започна да излиза все по-често, не се прибираше дни наред. Трябваше по-строго да я контролирам, но нали все пътувах.

— А братята ѝ?

— До онзи момент те вече бяха излезли от семейството. Рики служи в армията, а Стийв живее в Канада.

— Какво стана след това?

Дос разпери безпомощно ръце.

— Не успях да намеря правилния подход. Каквото и да направех, все не беше достатъчно или не беше по вкуса ѝ. Когато се опитвах да бъда строг, тя още повече се затваряше в себе си. Когато се опитвах да бъда мил с нея, имах чувството, че твърде много съм закъснял. Колкото повече исках да бъде тук, около мен, толкова повече тя ме отбягваше. За нея бях просто един досаден баща. Когато беше на седемнайсет, през повечето време живееше у приятели. Виждах я веднъж на няколко дни, после веднъж на няколко седмици. Отнасяше се с мен като с чужд човек. После спря да се прибира. Опитах се да я открия, но напразно. След време престанах да я търся, въпреки че никога не съм преставал да мисля за нея и да тъгувам за нея. Моето момиче.

— Знаете ли с какви средства се е издържала?

Фрида видя как челюстта му помръдна. Лицето му пребледня.

— Тя имаше проблеми. Мисля си, че може би е взимала наркотици. От доста години не се хранеше добре.

— Тези нейни приятелки. Знаете ли имената им?

Дос поклати отрицателно глава.

— Познавах приятелките ѝ, когато бяха по-малки. Например Агнес, с която сте се срещнали. Бяха приятни момичета, смееха се много, когато бяха заедно, ходеха по магазините, мислеха се за по-големи, отколкото всъщност бяха. Но тя се откъсна от тях, намери си нова компания. Нито веднъж не ги доведе вкъщи, нито пък ме запозна с тях.

— Когато напусна дома ви, имате ли представа къде е отишла да живее?

Той отново поклати глава.

— Някъде в района. Но мисля, че след това се е преместила надалеч.

— Съобщихте ли в полицията, че е изчезнала?

— Тя беше почти на осемнайсет. Веднъж толкова се разтревожих, че отидох в полицейския участък. Но когато казах на каква възраст е, полицаят в приемната отказа да напише рапорт.

— Кога беше това? Имам предвид последния път, когато я видяхте?

— Господи! — каза той накрая. — Преди повече от година. През ноември по-миналата година. Наистина ми е трудно да повярвам. Докато работя в градината, все си мисля, че ей сега ще влезе през вратата, както правеше преди.

Фрида го изслуша замислено.

— Добре ли сте? — попита Дос.

— Защо казвате това?

— Може би и аз не изглеждам кой знае колко добре, но ми се виждате бледа и уморена.

— Вие не знаете как изглеждам обичайно.

— Казахте, че днес е почивният ви ден. Така ли е наистина?

— Да. В общи линии.

— Вие сте психоаналитик. Разговаряте с хора.

Фрида стана, готвейки се да си тръгне.

— Точно така — отвърна тя.

Дос също се изправи.

— Трябваше да намеря някого като вас за Лайла — каза той с горчивина. — Мен не ме бива за това. Не умея да водя разговори. По-добре се справям, когато правя нещо с ръцете си. Но с вас лесно се общува. — Той се огледа наоколо със смутен вид. — Ще потърсите ли Лайла?

— Ще ми е трудно да се ориентирам откъде да започна.

— Ако чуете нещо за нея, ще ми се обадите, нали?

На излизане Дос намери къс хартия, написа телефонния си номер и го подаде на Фрида. Докато го взимаше, ѝ хрумна да го попита:

— Тя подстригвала ли ви е някога косата?

Той попипа с длан голото си теме.

— Никога не съм имал много коса за подстригване.

— А вие нейната?

— Не. Тя имаше разкошна коса. Много се гордееше с нея. — Той се усмихна пресилено. — Никога не би ми позволила да се доближа до косата ѝ. Защо ме питате?

— Заради нещо, което Агнес каза.

Когато излезе на улицата, Фрида погледна отново в картата си и тръгна, но не обратно към станцията, където беше слязла, а към следващата спирка на метрото. До нея имаше две-три мили. Нямаше нищо против да отиде пеша до нея. Имаше нужда от движение, освен това се чувстваше по-бодра и енергична, защото трябваше да повърви из напълно непознат за нея район, където никога преди не беше стъпвала. Тя се озова на двулентов път, по който с грохот летяха камиони. От двете страни на шосето се виждаха жилищни комплекси от онези, които са били построени е, бързи темпове след войната и сега вече се рушаха. Някои от апартаментите бяха със заковани дъски по прозорците, други имаха пране, простряно на малките им балкони. Мястото не беше много подходящо за разходка, но не след дълго тя свърна по една улица с малки терасовидни къщи от викторианската епоха и наоколо отново стана тихо. Въпреки това се чувстваше неспокойна толкова далеч от дома си.

Когато наближи метростанцията, Фрида мина покрай телефонна кабина и се спря. Вътре дори нямаше телефон; очевидно бе изтръгнат от вандали. Вгледа се по-отблизо. По стъклените стени бяха залепени многобройни стикери с обяви: млад модел, преподавателка по чужд език, много строга учителка, елитни компаньонки. Тя извади бележник от чантата си и си записа телефонните номера. Това ѝ отне няколко минути и двама тийнейджъри, които минаваха наблизо, започнаха да се кикотят и да ѝ подвикват нещо нецензурно, но тя се направи, че не ги чува.

Когато се върна вкъщи, Фрида се обади по телефона.

— Агнес?

— Да.

— Обажда се Фрида Клайн.

— О, открихте ли нещо?

— Не открих Лайла, ако това имаш предвид. Изчезнала е. Баща ѝ не може да я намери. Новината не е добра, но си помислих, че може би ще искаш да узнаеш.

— Да. Да, разбира се. Благодаря ви. — Тя замълча за миг. — Ще отида в полицията, за да съобщя за изчезването ѝ. Трябваше да го направя още преди месеци.

— Вероятно няма да има резултат — каза Фрида меко. — Тя е пълнолетна.

— Все пак трябва да опитам. Не мога да оставя нещата ей така.

— Напълно те разбирам.

— Веднага ще го направя. Макар че след като не съм предприела нищо през всичките тези години, не виждам какво ще се промени за един час.

Джим Фиърби беше проверил три пети от общо двайсет и трите имена в списъка си, които беше взел от регионални вестници и уебсайтове за изчезнали хора. Край три от тях вече беше сложил отметка; до едно от имената имаше въпросителна; други беше зачеркнал. Оставаха му още девет семейства, които трябваше да посети — девет майки, които щяха да го гледат с изопнати лица и тъжни очи. Още девет истории за изчезнали дъщери и още девет снимки, които да добави към колекцията си от лица на млади жени, които беше забол на корковата дъска в кабинета си.

Те го гледаха безмълвно, докато той седеше облегнат назад във фотьойла си с чаша чисто уиски и с димяща цигара. По-рано никога не пушеше вътре, но вече нямаше на кого да пречи. Местеше погледа си от лице на лице: ето я първата, Хейзъл Бартън, с нейната лъчезарна усмивка — нея вече добре я познаваше. До нея беше Ванеса Дейл — тази, която се беше отървала. Роксан Ингейтстоун с нейното несиметрично лице и сиво-зелени очи. Дейзи Кру — жизнерадостна, с малка трапчинка на едната буза. Ванеса Дейл беше жива, Хейзъл Бартън беше мъртва. А останалите две? Той загаси цигарата си и веднага запали нова, всмуквайки дълбоко дима. Гледаше като омагьосан тези лица, докато те сякаш оживяха пред погледа му и втренчени в него, го молеха да ги намери.

Това беше кратък и много загадъчен имейл. Какво става? Кажи ми как си, кажи ми как са Рубен, Джоузеф и Саша. А Клои? Липсват ми разказите ти за твоето ежедневие, малките подробности. Липсваш ми. Санди ххх