В очакване на сряда

38

Джоузеф погледна бележника, който Фрида му подаде.

— Имам и телефонни номера — от стикерите, които бяха залепени на телефонната кабина.

— Значи, се обаждам на телефонния номер — каза Джоузеф.

— Знам, че искам прекалено много от теб. Но ако се обадя аз, отсреща ще се учудят, че чуват женски глас; тогава ще трябва да обяснявам подробности и най-вероятно нищо няма да се получи.

— Фрида, ти вече казала това.

Фрида отпи от чашата си. Чаят ѝ беше изстинал.

— Чувствам се виновна, че те карам да се обаждаш на проститутки. Благодарна съм ти, че си готов да го направиш. Вече направи толкова много за мен.

— Твърде много — усмихна се Джоузеф. — Сега ли да се обадя? — Фрида му подаде през масата мобилния си телефон и той го взе. — Започвам с учителката по френски. — Джоузеф набра номера, а Фрида се запита дали го е правил и преди. През годините беше имала пациенти, които бяха споделяли, че са ходили при проститутки или че са имали фантазии, че използват услугите на проститутки. В медицинския колеж беше присъствала на събирания, на които беше поканена стриптийзьорка. Това същото ли беше, или нещо съвсем различно? "Приеми го" — беше изкрещял насреща ѝ един студент по медицина с пламнало лице. — "Бъди по-свободна." Джоузеф записваше нещо в бележника. Упътванията очевидно бяха сложни. Накрая той ѝ върна телефона.

— "Спензър Корт".

— "Спенсър" — поправи го Фрида.

— Да. Намира се близо до "Кери Роуд".

Фрида погледна в азбучния показалец на туристическия пътеводител за Лондон.

— Оттук е на няколко преки. Може да повървим пеша.

Голяма желязна порта в края на "Кери Роуд" водеше към квартал с общински жилища. Първият блок се наричаше "Уърдзуърт Корт" и те тръгнаха покрай партерни етажи, където се виждаха заключени гаражи и огромни контейнери за смет. Фрида се спря за момент. Край тях се търкаляха скъсани торби, от които се беше разпилял боклук, преобърната количка за пазаруване в супермаркета, счупен телевизор, който вероятно е бил хвърлен от по-горен етаж. Малко по-нататък забулена жена возеше детска количка.

— Знаеш ли, преди не разбирах и не възприемах подобни места — каза Фрида. — Едва когато посетих едно хълмисто градче в Сицилия, прозрях идеята за този тип жилищни комплекси. Трябвало е да бъдат архитектурно подобие на малкото италианско градче, където британският архитект е прекарал почивката си: с много открити площи, където децата да могат свободно да играят, с пазари и улични артисти, с тъмни тесни алеи, по които хората едва да се разминават, да се срещат неочаквано, да клюкарстват, да се разхождат вечер. Но първоначалният замисъл не се е осъществил.

— Има такива райони в Киев, но в тях трудно се живее, когато навън е минус двайсет градуса — обясни Джоузеф.

Двамата стигнаха до "Спенсър Корт" и се изкачиха по едно външно стълбище до третия етаж, проправяйки си път през захвърлени празни кашони от хранителни продукти, след което тръгнаха по терасата. Джоузеф погледна в бележника си, а после към апартамента пред себе си. На прозореца до вратата имаше желязна решетка, но стъклото му беше счупено и от вътрешната страна беше закрит с гипсокартон.

— Тук е — каза той. — На такива места трудно се добива настроение за секс.

— Винаги е било така. Поне в Лондон.

— Също и в Киев.

— Трябва да се държим спокойно с нея. Да я насърчим да говори — каза Фрида.

Тя натисна звънеца. Отвътре се чу раздвижване. Фрида погледна Джоузеф. Дали и той се чувстваше като нея? Някакво странно гадене и вина заради нещата, които се случваха в града, където тя живееше? Може би беше прекалено голяма моралистка или просто наивна? Беше наясно как се случват нещата в живота. Джоузеф стоеше и чакаше спокойно. Чу се как някой пипа ключалката, после вратата се отвори на няколко инча и зад опънатата верига Фрида зърна младо и много дребно лице, начервени устни и перхидролена коса. Фрида понечи да каже нещо, но вратата се затръшна. Тя постоя в очакване отвътре да освободят веригата и да отворят вратата, но навсякъде цареше пълна тишина. Двамата с Джоузеф се спогледаха. Фрида отново натисна звънеца, но отговор не последва. Тя се наведе, натисна с два пръста капачето на отвора за пощата и надникна вътре. Нещо блокираше гледката.

— Искаме само да поговорим — каза Фрида. Отвътре мълчаха. Тя подаде телефона си на Джоузеф. — Опитай да ѝ се обадиш. Кажи ѝ кой си.

Той я погледна объркано.

— И кой съм всъщност?

— Кажи, че си мъжът, който е направил уговорката за срещата.

Джоузеф набра номера и зачака.

— Да оставя ли съобщение? — попита той.

— Не, няма смисъл. Сигурно си е помислила, че сме от имиграционните служби или от полицията, или пък че сме дошли с лоши намерения.

— Заради теб.

— Какво?

— Заради теб. Тя вижда жена и си мисли, че ние ще и направим нещо лошо.

Фрида се облегна на перилата на терасата и погледна надолу.

— Прав си — каза тя след кратко мълчание. — Това беше един глупав план. Много съжалявам, че те довлякох тук напразно.

— Не, не е напразно. Взимам телефона ти. Даваш ми туристическата карта. Придружавам те обратно до кафенето, ти сядаш там, поръчваш си хубав чай и парче торта. Аз ще се върна след около час.

— Не мога да искам това от теб, Джоузеф. Не е честно. И не е безопасно.

Джоузеф се усмихна на думите ѝ.

— Не е безопасно? Щом няма да си до мен да ме закриляш ли?

— Не е коректно от моя страна.

— Хайде, тръгваме.

Когато се върнаха обратно на "Кери Роуд", Фрида извади от портмонето си няколко банкноти и му ги даде.

— Трябва да ги попиташ дали познават момиче на име Лили Дос. Лайла; Тя самата така се е наричала. Нямам нейна снимка, иначе би било добре да им я покажеш. Но така или иначе им дай двайсет лири и още двайсет, ако ти кажат нещо. Според теб достатъчни ли са? Не разбирам от тези неща.

— Мисля, че са достатъчни.

— И внимавай.

— Естествено.

Двамата се разделиха. Тя влезе отново в кафенето и си поръча нова чаша чай, но така и не я докосна. Единственото ѝ желание бе да облегне глава на ръцете си и да поспи. Помисли си, че би било хубаво да прочете нещо или просто да поразмишлява. Извади скицника от чантата си и в продължение на двайсет минути се опита да нарисува по памет величествените чинари в "Линкълнс Ин Фийлдс". Рисунката излезе несполучлива и тя си обеща скоро да отиде там и да ги нарисува на живо. Остави скицника настрана и се огледа наоколо. Млада двойка седеше на една маса до вратата. Тя срещна погледа на мъжа, който я изгледа враждебно, и от този миг нататък Фрида продължи да гледа само пред себе си. Когато усети докосване по рамото си, тя се сепна сякаш бе заспала, въпреки че беше сигурна, че не спеше. Беше Джоузеф.

— Мина ли вече един час? — попита тя.

Той погледна телефона, преди да ѝ го върне.

— Час и половина.

— Какво стана? Откри ли нещо?

— Не тук. Отиваме в някоя кръчма. Купуваш ми питие.

Още щом излязоха на улицата, видяха една кръчма и мълчаливо се отправиха натам. Вътре се чуваше шум от игрална машина, около която се бяха струпали тийнейджъри.

— Какво да бъде питието? — попита Фрида.

— Водка. Голяма водка. И цигари.

Фрида му купи двойна водка, пакет цигари и кутия кибрит, а за себе си взе чаша чешмяна вода. Джоузеф погледна недоволно питието й.

— Топло е като вода във вана — каза той. — Но будьмо.

— Какво?

— Това значи "Наздраве! Да бъдем вечно живи!".

— Никой не живее вечно.

— Вярвам, че ти ще живееш вечно — каза той със сериозен тон и изпи водката си на един дъх.

— Да ти взема ли още една? — предложи Фрида.

— Време е за цигара.

Те излязоха навън. Джоузеф си запали цигара и всмукна дълбоко. Това напомни на Фрида за отдавна отминали дни и за стоенето пред училищните порти по време на обедната почивка. Той ѝ поднесе пакета, но тя поклати глава.

— И така? — попита Фрида в очакване.

Когато започна да говори, лицето му беше тъжно.

— Аз срещнал се с четири жени. Една от Африка, може би от Сомалия. Тя говорила английски като мен, но много, много по-лошо. Аз разбрал много малко. Там също и мъж. Той искал повече от двайсет за нея. Много повече. Сърдит мъж.

— Боже мой, Джоузеф. Какво стана?

— Всичко нормално. Аз обяснил.

— Ами ако е имал оръжие?

— Оръжие щяло да е проблем. Но нямал оръжие. Аз му обяснил и си тръгнал. Но без резултат. После се срещнал с момиче от Русия и с друго момиче, но не знам откъде. От Румъния, може би. Последното момиче, което аз видял, тя казала няколко думи и нещо отвътре ме накарало да я заговоря на украински. За нея голям шок. — Той се усмихна, но очите му остро проблеснаха.

— Джоузеф, ужасно съжалявам.

Той загаси цигарата си на външната стена на кръчмата и си запали нова.

— Е, не е станало кой знае какво. Ти очакваш да ти кажа: "О, това е младо момиче от родния ми край". Но, Фрида, аз не съм дете. Не само водопроводчици и фризьори пристигат тук от моята страна.

— Не знам какво да кажа.

— Лош начин да си изкарваш хляба. Видял нейно жилище: мрачно, влажно, със следи от наркотици. Това не добре.

— Искаш ли да ѝ помогнеш по някакъв начин?

— Не виждам смисъл — изрече той с неохота. — Започваш от там и стигаш доникъде. Знам го. Грозно е, но е точно така.

— Аз трябваше да свърша всичко това. Проблемът е мой, а не твой.

Джоузеф я погледна загрижено.

— За теб не добре да се занимаваш с тези неща точно сега. Ти не добре. И на двамата ни е мъчно за нея, за Мери Ортън. Но теб те наръгаха с нож. Ти не много по-добре.

— Нищо ми няма. Добре съм.

Джоузеф се засмя.

— Всички така отговарят, а това всъщност нищо не означава. "Как си?" "Добре съм. Нищо ми няма."

— Означава, че няма причина да се тревожиш. Много те моля да ме извиниш, че ти загубих времето.

— Загуби ми времето?

— Да. Съжалявам, че те довлякох чак тук.

— Не говори за загубено време. Онази жена, румънката. Мисля, че тя е румънка. Според мен и тя взима наркотици. Личи си по очите.

— Е, невинаги…

— Мога да позная един наркоман. Казал ѝ за твоята Лили. Мисля, че я познава.

— Какво означава "мисля"?

— Тя познава някоя си Лайла.

— Какво ти каза за нея?

— Познавала я, но не много. Тази Лайла била… Как се нарича човек, който се е намърдал някъде, за да спечели нещо за себе си.

— "Натрапник"?

— "Натрапник" ли? — Джоузеф помисли малко. — Да, може би. Както ти казах, това момиче, Мария, познавало малко Лайла. Мисля, че Лайла също взимала наркотици.

Фрида поразсъждава над думите на Джоузеф.

— Тя знае ли къде можем да я намерим?

Джоузеф сви рамене.

— Тя не я виждала от известно време. От два месеца или от три месеца. Или от по-скоро, или от по-отдавна. Представата им за време е различна от нашата.

— Знае ли къде е отишла Лайла?

— Не знае.

— Може би е заминала някъде — каза Фрида. — Дори не знам откъде бих могла да започна. Ти се справи отлично, Джоузеф. Но според мен от тук нататък следата ѝ се губи. — В този момент забеляза слаба усмивка на лицето му. — Какво има?

— Тази Лайла, тя има приятел — обясни Джоузеф. — Може би приятел, който я снабдява с наркотици или с когото прави секс.

— Кой е той?

— Шейн. Мъж на име Шейн.

— Шейн — повтори Фрида. — Тя има ли телефонния му номер? Или адреса му?

— Не.

— Знае ли второто му име?

— Тя каза Шейн. Само Шейн.

Фрида се замисли и промърмори нещо неразбрано.

— Ти какво каза?

— Нищо особено. Чудесно, Джоузеф. Чудесно е, че си успял да разбереш това. Не очаквах, че изобщо ще открием нещо. Но какво ще правим оттук нататък?

Джоузеф я погледна с тъжните си кафяви очи.

— Нищо.

— Нищо?

— Знам, че искаш да спасиш онова момиче. Но не можеш. Тук всичко приключило.

— Тук всичко приключило — повтори механично Фрида. — Да. Може би си прав.

Вечерта Фрида сложи новата запушалка във ваната. Беше купила етерично масло, което щеше да излее в горещата вода, и свещ, която щеше да запали. Толкова дълго си бе мечтала как ще се потопи в гъстата пяна в тъмната баня, осветена единствено от горящата свещ и от надничащата през прозореца луна. Но сега, когато вече можеше да го направи, тя изведнъж осъзна, че няма настроение за това. Просто щеше да се изкъпе набързо. Махна запушалката и постоя за кратко под душа, колкото да измие от себе си наслоената през деня умора. Мечтаната вана щеше да почака. Тя щеше да бъде нейната награда.