В очакване на сряда

39

Преди да разпита Пол Кериган, Карлсън се свърза по скайп с Бела и Майки. Докато говореше с тях от кабинета си, той гледаше ту фотографиите им, поставени в рамки на бюрото му, ту трептящите им образи на екрана. Двамата трудно стояха на едно място и постоянно се разсейваха. Не им се говореше с него и често-често поглеждаха към нещо, което беше извън полезрението му. Бела му каза за новата си приятелка Пия, която имала куче. Едната ѝ буза беше издута от голям бонбон и трудно ѝ се разбираше какво говори. Майки непрекъснато обръщаше главата си и припряно изричаше нещо с устни към някого в стаята. Карлсън трудно намираше какво да каже. Чувстваше се някак притеснен, мислите му като че ли бяха блокирали. Каза им какво е времето в Лондон и ги попита как върви училището — като някакъв техен възрастен чичо, когото почти не познаваха. Опита се да им направи смешна гримаса, но те не се разсмяха. Той приключи набързо разговора и се отправи към стаята за разпити.

Лицето на Кериган беше подуто от побоя. На едната му буза имаше жълто-лилаво петно от охлузване, а устната му беше разцепена. Под очите му имаше дълбоки следи от умора, а около отпуснатата му като на старец уста се бяха очертали дълбоки бръчки. Беше брадясал, яката на ризата му беше мръсна, а едно от копчетата ѝ беше разкопчано и през процепа се виждаше коремът му — неестествено бял и отпуснат. Изглеждаше натежал и посърнал. Кожата под ноздрите му беше червена и той постоянно кихаше, кашляше и духаше носа си. Карлсън поиска от него още веднъж да му разкаже за това какво е правил в сряда, шести април, когато е била убита Рут Ленъкс. Кериган държеше в ръце голяма бяла кърпа, в която зарови подпухналото си лице.

— Съжалявам — изфъфли той. — Не разбирам защо ме питате отново за това. Както знаете, наложи се да ме полекуват в болницата.

— Питам ви, защото искам да изясним някои подробности, които засега остават неясни. Какво направихте, след като се разделихте с Рут Ленъкс?

— Казах ви. Прибрах се вкъщи.

— По кое време?

— Късният следобед, рано вечерта. Вечерях заедно с Илейн. — Той сгърчи лицето си. — Тя направи пудинг — изрече мъжът бавно и отчетливо сякаш ястието беше неговото алиби.

— Не сте си били у дома до много късно онази вечер, господин Кериган.

— Моля?

— Жена ви ни каза, че сте се върнали около осем часа.

— Илейн ви е казала това?

— Да. И че сте си взели душ и сте си хвърлили дрехите за пране.

Пол Кериган поклати глава.

— Това не е вярно.

— Интересува ни какво сте правили от момента, в който Рут Ленъкс си е тръгнала от квартирата, до момента, в който сте се прибрали вкъщи няколко часа по-късно.

— Тя ми е сърдита. Иска да ме накаже. Предполагам, че разбирате.

— Искате да кажете, че тя лъже за часа, в който сте се върнали?

— Всичко отиде по дяволите — отвърна той. — Рут е мъртва, жена ми ме мрази, а синовете ми ме презират. На всичкото отгоре тя иска да ме натопи.

— Знаете ли какви контрацептиви е използвала Рут Ленъкс? — попита Карлсън.

Пол Кериган примигна.

— Контрацептиви? Това какво общо има?

— Спали сте с нея цели десет години. Би трябвало да знаете.

— Да. Имаше поставена спирала.

— Казвате, че сте знаели, че е използвала противозачатъчни средства.

— Точно това казах.

— Жена ви е намерила презервативи в сака за велосипеда ви. — Карлсън се вгледа внимателно в отеклото, зачервено лице на Кериган. — Ако жена ви повече не може да забременява, а Рут Ленъкс е имала вътрематочна спирала, защо са ви трябвали презервативи?

Последва дълго мълчание. Карлсън чакаше търпеливо, с безизразно лице.

— Твърде сложно е — каза най-после Кериган.

— По-добре ми обяснете — подкани го Карлсън.

— Обичам жена си. Сигурно няма да повярвате. Бракът ни винаги е бил хубав и стабилен. Връзката ми с Рут не му се отрази. Имах два паралелни живота, които не се пресичаха. Ако Илейн не беше разбрала, животът ни щеше да си тече все така гладко. Винаги съм се старал бракът ни да бъде защитен от всякакви трусове.

— Ще ми обясните ли за презервативите?

— Не знам как да го изрека на глас.

— Ще ви се наложи.

— Имам сексуални нужди, които жена ми не може да задоволи.

На Карлсън му се доповръща, но трябваше да продължи.

— Предполагам, че Рут Ленъкс се е справяла с това.

Кериган направи неопределен жест.

— Отначало — да. Но после връзката между нас започна много да прилича на брак. Донякъде ми харесваше. Но имах нужда от нещо различно.

— И?

— Започнах връзка с друга жена. За кратко.

— Коя е тя?

— Необходимо ли ви е да знаете?

— Господин Кериган, не се тревожете за това какво ми е необходимо да знам. Просто отговорете на въпроса ми.

— Името ѝ е Сами Кемп. Саманта. Беше наета временно от строителната компания за някаква административна дейност. Така се запознахме. Беше просто приятно разнообразие.

— Рут Ленъкс знаеше ли за връзката ви със Саманта Кемп?

— Не бих го нарекъл връзка.

— Рут Ленъкс знаеше ли?

— Може и да е подозирала.

— Трябваше да ни кажете за това още преди.

— Това няма нищо общо с останалото.

— Тя поиска ли ви обяснение?

— И какво друго е очаквала? Знаеше, че съм неверен съпруг. Знаеше, че спя с жена си. Така че…

Карлсън едва се сдържа да не се разсмее.

— Много хитър начин човек да убеди сам себе си, че е прав. Но вероятно Рут Ленъкс е виждала нещата другояче?

— Тя отлично разбираше, че връзката ни се е изчерпила.

— Смятали сте да я напуснете?

— Тя не искаше и да чуе за това — отвърна горчиво Пол Кериган, без да се усети, а после вече беше късно. По лицето му изби гъста червенина.

— Нека да се изясним. Имали сте любовна афера с друга жена, Саманта Кемп, и сте искали да прекратите връзката си с Рут Ленъкс, но тя не е била съгласна.

— Исках да се разделим по взаимно съгласие, без да се нападаме един друг. Цели десет години. Малко хора са способни на това.

— Но Рут Ленъкс не е виждала нещата по този начин. Вдигна ли ви скандал? А може би ви е заплашила, че ще каже на жена ви?

— Тя не би направила подобно нещо.

— Нека засега да се съсредоточим върху вашите действия, вместо да предполагаме как би постъпила, ако не я бяха убили.

— В онази сряда бях със Сами.

— Със Саманта Кемп?

— Да.

— Жалко, че не ни казахте това по-рано.

— Ето, казвам ви го сега.

— Значи, след интимната ви среща с Рут Ленъкс в сряда следобед отидохте на друга интимна среща — със Саманта Кемп?

— Да.

— Къде?

— В апартамента ѝ.

— Ще трябва да ни посочите данни за контакт с нея.

— Тя няма нищо общо със случилото се.

— Вече има.

— Това няма да ѝ хареса.

— Разбирате ли, че този факт променя всичко? Имали сте тайна, която е знаел само още един човек. Между вас и Рут Ленъкс е трябвало да има пълно доверие. Това навярно не е било трудно, докато и двамата сте искали връзката ви да продължава. Цели десет години сте се пазили един друг да не бъдете разкрити. Проблемът е възникнал, когато единият от вас е поискал да си тръгне.

— Не беше точно така.

— Тя е имала власт над вас.

— Грешите. Не ме е заплашвала да ме издаде, а аз бях със Саманта Кемп от момента, в който си тръгнах от квартирата, до момента, в който се прибрах вкъщи. Проверете, ако не ми вярвате.

— Не се безпокойте, ще проверим.

— Ако това е всичко, трябва да свърша някои неща.

Той се изправи и бутна енергично стола назад. Карлсън почака, наблюдавайки го мълчаливо. Накрая Кериган отново се наведе напред.

— Не съм направил нищо, само глупости — смотолеви той.

— Излъгахте ни.

— Не защото съм убил Рут. Аз я обичах.

— Но сте имали намерение да я напуснете.

— Не съм го планирал нарочно. Просто осъзнавах, че връзката ни е към края си.

— Рут е можела да съсипе брака ви.

— Вече го направи. От отвъдното.

— Тя как смяташе да ви накара да останете с нея?

— Вече ви казах, че тя нямаше такова намерение. Просто много се разсърди. Преиначавате думите ми, за да паснат на подозренията ви.

— Мисля, че все още не казвате цялата истина. Но накрая ще я разкрием.

— Няма нищо за разкриване.

— Ще видим.

— Казвам ви, че няма нищо. Под бъркотията има само още по-голяма бъркотия.

В недалечния край на коридора Ивет разпитваше Зак Грийн, приятеля на Джудит Ленъкс. Той работеше почасово в софтуерна фирма, която се намираше в реконструиран склад недалеч от "Шордич Хай Стрийт". Беше висок слаб мъж с малки зеници в ириси, които бяха почти жълти. Имаше кокалести китки, дълги пръсти, пожълтели от никотина, а кестенявата му коса беше подстригана много ниско и приличаше на мека четина. Ивет видя, че от темето му до лявото му ухо с деликатна форма се спускаше — образен белег. Устните му бяха като розова пъпка, веждите му бяха красиво очертани като на жена, на едната си ноздра имаше пиърсинг, а над ризата му се виждаше част от татуировка. Всичко у него сякаш си противоречеше: хем гладко оформен, хем ръбест; хем кротък, хем нападателен; изглеждаше едновременно и по-възрастен, и по-млад за годините си. Миришеше на цветя и на тютюн. Ризата му беше бледозелена, а на краката си носеше груби войнишки кубинки. Беше странно привлекателен и леко отблъскващ. Присъствието му караше Ивет да се чувства безлична ѝ крайно несигурна в себе си.

— Знам, че на теория е незаконно.

— Не, това е абсолютно незаконно.

— Но защо смятате, че сме правили секс?

— Джудит Ленъкс твърди, че сте правили секс. Ако тя лъже, просто кажете.

— Защо смятате, че знам на колко години е?

— Вие на колко години сте?

— На двайсет и осем.

— Джудит Ленъкс е на петнайсет.

— Изглежда по-голяма.,

— Между вас има внушителна разлика във възрастта.

— Джуд е млада жена. Тя знае какво прави.

— Тя е момиче.

Той едва забележимо повдигна едното си рамо.

— Единствено властта има значение, не мислите ли? — отбеляза той. — Законът е за това — да предотвратява злоупотребата с власт. Нашият случай е съвсем различен. Ако питате мен, двамата сме достатъчно големи, за да отговаряме за действията си.

— Факт е, че тя е непълнолетна. Виновен сте за това, че сте престъпили закона.

За един кратък миг на невъзмутимото му лице се изписа тревога. Той се намръщи.

— По този повод ли съм тук?

— Тук сте, защото майка ѝ беше убита.

— Вижте, наистина много съжалявам за това, но не виждам връзката.

— Някога срещали ли сте се с госпожа Ленъкс?

— Виждал съм я. Не сме се срещали.

— Тя не знаеше за вас, така ли?

— Джуд смяташе, че тя не би я разбрала. А аз нямах намерение да споря с нея.

— И сте сигурен, че никога не сте я срещали?

— Да, иначе бих си спомнил.

— И смятате, че госпожа Ленъкс не е знаела за съществуването ви?

— Така мисля.

— Дали е подозирала, че Джудит има интимна връзка с някого?

— Не познавах тази жена. Защо не попитате Джуд?

— Сега питам вас — отвърна Ивет с рязък тон. Видя, че той се усмихна едва забележимо.

— Доколкото знам, не е подозирала. Но майките имат вроден усет да надушват нещата, нали? Така че може би е забелязала, че нещо се случва.

— Къде бяхте в късния следобед на шести април, сряда — денят, в който е била убита?

— Какво? Наистина ли мислите, че бих убил човек само защото не искам да разбере, че имам връзка с дъщеря му?

— Връзката с непълнолетни е престъпление. Може да ви пратят в затвора.

— Това са пълни глупости. Тя е почти на шестнайсет. Не е някакво малко момиче с плитки и обелени колена. Виждали сте я. Истинска красавица, разкошна. Запознахме се в един клуб, където, както знаете, трябва да си на осемнайсет, за да те пуснат да влезеш. И трябва да си покажеш личната карта.

— От колко време сте обвързан с нея?

— Обвързан?

— О, моля ви., просто ми отговорете.

Той притвори очи. Ивет се запита дали усещаше нейната неприязън от мястото, където седеше.

— Запознахме се преди девет седмици. Не е толкова отдавна, нали?

— И тя взима противозачатъчни?

— Ще трябва да попитате Джуд за тези неща.

— Още ли сте заедно?

— Не знам.

— Не знаете?

— Не. Това е истината. — За миг маската му сякаш падна. — Тя няма желание да ме докосва. Не ми позволява да я прегръщам. Мисля, че Джуд се чувства отговорна за всичко. Логично ли ви се струва?

— Да.

— Което ме прави и мен отговорен донякъде.

— Разбирам.

— Не точно отговорен — добави той забързано.

— Вероятно не.

— Мисля, че всичко между нас приключи. Трябва да сте доволна. Отново съм чист пред закона.

— Не бих казала — отвърна Ивет.

Тази вечер на входната врата на семейство Ленъкс се позвъни. Ръсел Ленъкс чу звънеца от горния етаж и почака някой да отиде да отвори. Но Тед беше излязъл, а май че и Джудит — това беше нещо, което той, разбира се, би трябвало да знае. Ако беше жива, Рут със сигурност щеше да знае. Дора беше в стаята си и вече си бе легнала. А за пръв път Луиз не беше в къщата — не чистеше с прахосмукачката, препасала кенгуруто с гадното си бебе, и не печеше поредния сладкиш. Отново се позвъни и Ръсел въздъхна. Стана и с тежки стъпки заслиза надолу по стълбите.

Той не позна жената, която стоеше на прага, а тя не се представи веднага — просто го гледаше втренчено сякаш търсеше някого. Беше висока и по-скоро кокалеста, отколкото слаба, с дълга коса, прихваната хлабаво отзад, и с очила на верижка, спускаща се надолу от врата ѝ. Носеше дълга пола, ушита от разноцветни парчета плат, чийто подгъв беше изкалян.

— Реших, че трябва да дойда.

— Извинете, коя сте вие?

Тя не отговори, само повдигна вежди сякаш ѝ стана забавно.

— Аз съм вашата партньорка в унижението.

— О! Разбирам, вие сте…

— Илейн Кериган — каза тя и протегна дългата си, деликатна длан, която Ръсел пое смутено и не знаеше как да я пусне.

— Но защо сте тук? Какво искате? — попита той.

— Какво искам ли? Искам да ви видя — да видя как изглеждате.

— И как изглеждам?

— Изглеждате съсипан — каза тя и очите на Ръсел се напълниха със сълзи.

— Съсипан съм.

— Но аз всъщност дойдох да ви благодаря.

— За какво?

— За това, че набихте съпруга ми.

— Не знам за какво говорите.

— Така добре му насинихте окото!

— Имате някаква. Грешка.

— А устната му така се е подула, че едва говори. Поне няма как да ръси лъжи.

— Госпожо Кериган...

— Илейн. Направихме това, което трябваше. Благодарна съм ви.

Ръсел беше готов отново да възрази, но изведнъж лицето му стана приветливо, а устните му се разтегнаха в усмивка.

— За мен е удоволствие — каза той с благ тон. — Заповядайте, влезте. Може би вие сте единственият човек на света, с когото имам желание да разговарям.