В очакване на сряда

37

— Забавно, a? — подхвърли Райли.

— В какъв смисъл? — не разбра Ивет.

— Ровим из вещите на хората, отваряме чекмеджетата им, четем дневниците им. Доста е любопитно, макар и неприлично. Ще ми се да можех да направя същото в апартамента на приятелката ми.

— Изобщо не е забавно — тросна се Ивет. — И не го казвай на глас, дори и пред мен.

Райли тършуваше из шкафа с документи във всекидневната на семейство Кериган. Вече бяха претърсили голямата спалня и кухнята. След побоя Пол Кериган беше престоял една нощ в болницата и сега беше излязъл, но вкъщи ги бе посрещнала жена му — мълчалива, със стиснати устни. Не им бе предложила чай или кафе и докато те ровеха из вещите на двамата, вадеха бельото им, включваха компютрите им, четяха личната им кореспонденция, надничаха в банята, забелязвайки мръсната ивица във ваната, останала след къпане, оглеждаха дрехите в гардероба, между които и няколко пуловера на Пол Кериган, проядени от молци, долу се чуваше тряскане на врати и тракане на тенджери. Когато Ивет се бе срещнала с нея последния път, тя изглеждаше замаяна, уморена и тъжна. Сега обаче бе гневна.

— Ето — каза Илейн Кериган, влизайки в стаята. — Може би не сте намерили това. Беше в сака му за велосипеда в шкафа под стълбите.

Между палеца и показалеца си жената държеше с очевидна погнуса малка квадратна опаковка.

— Презервативи — каза тя и ги хвърли на масата сякаш бяха използвани. — За интимните му срещи в сряда, предполагам.

Ивет се постара да запази невъзмутимото си изражение. Надяваше се Райли да си замълчи и да не реагира.

— Благодаря ви. — Тя взе пакетчето и го сложи в найлоновата торбичка за улики.

— Не ги ли е използвал с вас? — попита Райли с бодър глас.

— Преди няколко години се лекувах от рак и след химиотерапията не мога да забременявам — обясни Илейн Кериган. По лицето ѝ премина сянка на смущение. — Така че с мен не ги е използвал.

— Значи… — започна Ивет.

— Има и друго, което трябва да кажа. Пол се прибра доста късно през онази вечер.

— Имате предвид шести април ли?

— Да. Бях се прибрала много преди него. Запомнила съм това, защото тогава направих лимонов пай с целувки и се притесних, че ще му се разтопи глазурата. Смешно е за какви неща се притесняват хората, нали? Както и да е, той се върна късно. Сигурно е било след осем.

— Защо не ни казахте за това преди?

— Трудно е човек да си спомни веднага всички подробности.

— Разбирам — каза Ивет. — Ще трябва отново да дадете показания.

Тя погледна към Райли. На лицето му се беше появило закачливо изражение и той като че ли едва сдържаше усмивката си.

— Когато си дойде, си взе продължителен душ — добави Илейн — и хвърли дрехите си за пране. Каза, че е имал тежък ден на обекта и трябвало да отмие цялата мръсотия, преди да седне да вечеря.

— Много е важно да ни кажете всичко, което знаете — отбеляза Ивет. — Мога да си представя колко сте гневна и наранена, но трябва да съм убедена, че няма връзка между опаковката, която те намерили, и новите подробности, които ни съобщихте. Което впрочем утежнява положението на съпруга й.

— Бясна съм на Пол, ако това имате предвид — каза Илейн. — Радвам се, че му нанесоха побой. Сякаш някой го е направил заради мен. Но аз ви казах това, което си спомних. Мой дълг е, нали така?

Когато си тръгваха, срещнаха синовете на семейство Кериган. Те имаха лицата на баща си и очите на майка си. Двамата изгледаха Ивет и Райли с нескрита омраза.

По същото време Крие Мънстър правеше оглед на апартамента, в който Пол Кериган и Рут Ленъкс се бяха срещали всяка сряда следобед през последните десет години, с изключение на ваканциите. Той правеше инвентарен списък, като старателно вписваше намерените вещи: два чифта домашни чехли — неговите и нейните; две хавлии за баня — неговата и нейната; една лавица, пълна с книги, в спалнята — сборник с избрани стихове за детството, сборник с описания на породи кучета, тетралогията на Уинстън Чърчил "История на англоезичните народи", сборник с хумористични разкази, томче с комикси, които не се сториха много интересни на Мънстър — всички книги бяха подходящи за четене на части. Спалното бельо беше взето за изследване за следи от телесни течности, но върху тапицирания стол беше преметнато капитонирано покривало в светли тонове, а на пода беше застлана продълговата тъкана пътека. Завесите бяха на жълти карета и създаваха настроение. Гардеробът от суров чам беше празен, с изключение на две негови ризи и лека лятна рокля със скъсан цип.

В чистата, гола баня: две четки за зъби; две памучни кърпи; две хавлиени кърпи; крем за бръснене, дезодорант (негов и неин), конец за зъби, вода за уста. Той си представи как двамата внимателно се измиват, почистват си зъбите, правят си гаргара с вода за уста, оглеждат се в огледалото над мивката за евентуални следи от любовната им игра, след което се обличат отново в небиещи на очи дрехи и всеки от тях се връща обратно в другия си живот.

В стаята, служеща за кухня и всекидневна, имаше четири готварски книги и комплект от обичайните съдове и прибори за готвене (тенджери, тигани, дървени лъжици, две тави за печене), както и неголям брой чинии, купи, стъклени чаши. Четири керамични чаши, които се сториха на Мънстър същите като онези, които бе видял в дома на семейство Ленъкс. Може би ги беше купила по едно и също време. В малкия хладилник имаше бутилка бяло вино, а на един от плотовете — две бутилки червено вино. Увехнал стрък зюмбюл беше клюмнал в саксия с изсъхнала пръст. На перваза на прозореца имаше две спаружени глави лук. Покривка на райета беше застлана върху дървената маса в средата на стаята. От едната ѝ страна бяха сложени няколко кутии с мозайки с различни нива на трудност. Колода карти. Цифров радиоприемник. Стенен календар, на който нямаше нищо отбелязано. Червена възглавница с пайети на канапето с две седалки.

Десет години, прекарани в лъжи, помисли си той. Само заради ей това.

— Кериган вече няма алиби — каза Карлсън.

— Може би не — обади се Ивет. — Не съм сигурна на кое от разказаното от Госпожа Кериган да повярвам.

— Значи, си на страната на Пол Кериган. — Отляво се чу смехът на Райли, подобен на кудкудякане.

— Ивет определено не е на негова страна. Тя не може да го понася — възрази Карлсън. — Чудех се обаче, защо са му били нужни презервативи. Не и заради жена му.

— И не заради госпожа Ленъкс — допълни Ивет. — Знаем, че е имала вътрематочна спирала.

— Въпреки това би могъл да използва и презервативи — каза Райли. ⁽

- Защо? — учуди се Карлсън.

Райли се смути. На Карлсън ли трябваше да обяснява тези неща?

— Ами — започна той, — за да не прихване нещо от Рут Ленъкс. Нали знаете какво казват хората: когато спиш с някого, значи, спиш с всичките му партньори, с техните партньори и прочее.

— Да, схванахме идеята ти — каза Ивет.

Карлсън изведнъж се сети за Сейди. Нещата между тях бездруго се бяха развили зле. Това не беше възможно, или пък…? За момента отхвърли тази мисъл — беше твърде ужасяваща.

— И ти ли така смяташ? — обърна се той към Ивет.

— Категорично не — отвърна тя. — Ако презервативите са били предназначени за секс с Рут Ленъкс, те щяха да бъдат в апартамента за срещи, а Мънстър изобщо не е открил такива. Сигурно е имало и друга жена.

— Звучи правдоподобно — отбеляза Карлсън. — Въпросът е, знаела ли е Рут Ленъкс за това?

— Другият въпрос е защо е държала противозачатъчни в онзи шкаф? — добави Ивет. — Също така не преставам да мисля за онази парцалена кукла.

— Продължавай.

— Предположихме, че е била изпратена на Рут Ленъкс като знак за предупреждение. Което означава, че някой е знаел и е имал намерение да разкрие истината за любовната им връзка.

— И?

— Ами ако грешим и се окаже, че куклата всъщност е била предназначена за Дора? Знаем, че е била тормозена в училище през месеците, предхождащи смъртта на майка ѝ. Може би са го направили някои хлапета, които са знаели, че тя е болна и ще бъде сама вкъщи.

— Но защо? — попита възмутено Райли.

— Защото децата са жестоки.

— Това е ужасно.

— За тях това би било просто игра — каза Ивет. Колегите ѝ забелязаха горчивината в гласа ѝ и пламналите ѝ бузи.

— Може би си права — изрече бързо Карлсън, за да я избави от конфузната ситуация. — Но сами разбирате, че в момента стреляме напосоки…

— Горката! — каза Райли. — Независимо с коя от двете са се изгаврили.

— Противозачатъчните са били на Джудит Ленъкс — каза Фрида.

Първото нещо, което направи тази сутрин, бе да отиде до полицейското управление.

Карлсън забеляза тъмните кръгове под очите ѝ, напрегнатото ѝ изражение. Тя не пожела да седне, а застана до прозореца.

— С това се решава една от загадките.

— Тя е на петнайсет.

— Не е необичайно за петнайсетгодишните младежи да са сексуално активни — каза Карлсън. — Тя поне внимава.

— Приятелят ѝ е доста по-голям, наближава трийсетте.

— Това е голяма разлика.

— Джудит смята, че майка ѝ вероятно е разбрала за тях.

— Възможно е.

— Реших, че трябва да знаеш за това. Предупредих Джудит, че ще те информирам.

— Благодаря ти.

— Името му е Зак Грийн. — Тя видя как Карлсън надраска името в бележника пред себе си.

— Искаш ли кафе?

— Не.

— Добре ли си?

Тя замълча, чудейки се дали да му каже за Дийн и за опасенията си, че е бил в дома на Оливия.

— Няма значение — отвърна тя накрая.

— Напротив, има значение.

— Трябва да тръгвам.

— Още не си се върнала на работа, нали?

— Все още не. С малки изключения.

— В такъв случай седни, моля те, за няколко минути и ми кажи случило ли се е нещо.

— Трябва да тръгвам. Има някои неща, които трябва да свърша.

— Какви неща?

— Трудно би разбрал. И аз самата не съм съвсем наясно.

— Опитай се да споделиш с мен.

— Не.

— Смятам да го родя.

Саша и Фрида бяха седнали в малко кафене до Риджънтс Канал. Флотилии от патета, предвождани от патици, се движеха по кафявата вода, ловко маневрирайки между всякакви боклуци и нападали клони.

— Значи, си решила?

— Да, решила съм.

— Стана много бързо — каза Фрида. — Само преди месец ти едва го познаваше.

— Знам — но не ме гледай така загрижено. Искам да се радваш за мен.

— Аз наистина се радвам за теб.

— Никога през живота си не съм била толкова сигурна в нещо, нито толкова щастлива. Дори ако го познавах само от седмица, пак щях да бъда сигурна в избора си. Ще се преместя да живея при Франк и ще имам бебе. Целият ми живот ще се промени.

— Заслужаваш да си щастлива — изрече Фрида с топъл и искрен глас. Помисли си за Санди в Америка. Имаше чувството, че е някъде безкрайно далеч. Понякога едва си спомняше лицето и гласа му.

— Благодаря. Притеснявам се, че не мога да плета.

— Не е нужно да плетеш.

— Нито пък мога да говоря по бебешки.

— Не мога да си те представя да говориш по бебешки. Те се разсмяха, после отново станаха сериозни. Саша взе ръката на Фрида в своята.

— Ти си моята скъпа! И обичана приятелка — каза тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Хормоните те правят прекалено емоционална.

— Не. Без теб не знам докъде щях да стигна.

— Щеше сама да се справиш.

— Едва ли. Но, Фрида — ти добре ли си?

— Защо пък да не съм добре?

— Тревожа се за теб. Ние всички се тревожим.

— Не е нужно.

— Обещаваш ли да ми кажеш, ако нещо не е наред? Но Фрида смени темата на разговора. Не можеше да обещае това.