В очакване на сряда

53

Тя включи отново мобилния си телефон и прегледа списъка с контактите си.

— Агнес?

— Да.

— Фрида е. Извинявай за безпокойството.

— В момента съм на работна среща. Спешно ли е?

— Ще отнеме само минутка. Познаваш ли Шарън Гибс?

— Шарън Гибс? Да, но не много добре. Не бяхме приятелки — но тя живееше близо до нас и учеше в по-долния клас. Лайла я познаваше. Мисля, че и двете се движеха в една и съща компания, след като с нея се разделихме.

— Благодаря. Това е всичко, което ме интересуваше.

— Но…

— Връщай се на срещата.

Фрида седеше на леглото, гледаше полюшващата се завеса и слушаше идващите отвън звуци. Спомни си лицето на Шарън Гибс, което ѝ се усмихваше от отрупаната със снимки стена на Фиърби. Гласът му зазвуча в съзнанието ѝ: Хейзъл Бартън, Роксан Ингейтстоун, Дейзи Кру, Филипа Люис, Мария Хорсли, Лайла Дос, Шарън Гибс.

Когато телефонът ѝ иззвъня, тя се пресегна да го изключи, но видя, че я търсеше Фиърби.

— Шарън е познавала Лайла — изрече тя на един дъх.

Последва кратко мълчание.

— Има логика — каза той накрая.

— Какво означава това?

— Спомняш ли си за разговора, който водихме с Лорънс Дос?

— Да. Стори ми се, че с него си допаднахте.

— Намерихме сходство в работата, с която всеки от двама ни се е занимавал.

— Да продаваш фотокопирни машини и да изравяш новини. Голямо сходство, няма що!

— Стига, Фрида. Не разбираш ли? Работа, която е свързана с постоянно пътуване.

— Свързана с постоянно пътуване — повтори механично Фрида. Изведнъж я обзе невероятна умора. Възглавницата ѝ — пухкава и мека — я приканваше да си легне.

— Аз съм журналист. И какво решавам да направя? Отивам до "Копикон" — това е компанията, за която той е работил. Кой би нарекъл една компания с такова име?! И така, успявам да се срещна и да разговарям с териториалния мениджър.

— Каза ли кой си?

— В такива случаи ти е нужен усет за верния подход — отговори той неопределено. — да направиш така, че човекът насреща да се разприказва. И той се разприказва.

— Моля?

— Посочи ми територията, която Лорънс Дос е обслужвал до пенсионирането си преди няколко месеца.

По челото и по цялото тяло на Фрида изби лепкава пот и ѝ се доповръща.

— Собствената си дъщеря? — изрече немощно тя. — Всички онези момичета? Нима е възможно?

— Всичко съвпада, Фрида.

— Как можах да не се досетя!

— Защо си мислиш, че е трябвало да се досетиш?

— Защото… сигурен ли си?

— Не съм сигурен. Но знам.

— Къде си сега?

— Близо до гара "Виктория".

— Добре. Ще трябва да се срещнем с Карлсън.

— Кой е Карлсън?

— Полицейски служител. Доста високопоставен.

— Не съм сигурен, че сме напълно готови да се срещнем с полицията, Фрида.

— Не можем да чакаме. Ами ако го направи отново?

— Ще им трябва повече информация. Повярвай ми, познавам ги добре.

— Аз също — отвърна Фрида. — Карлсън ще ни изслуша. Сега не мога да ти обясня, но във всеки случай той ми го дължи. — Тя си спомни за писъмцето, което беше пуснал в отвора на пощенската ѝ кутия. — Той е мой добър приятел.

Фиърби все още не беше напълно убеден, но попита:

— Къде предлагаш да се срещнем?

— В полицейското управление. — Тя погледна към електронния часовник в стаята. — След четиресет и пет минути. В три часа. Съгласен ли си?

— Ще дойда там възможно най-бързо.

Фрида му даде адреса и приключи разговора. Умората ѝ бе изчезнала. Чувстваше се бодра и напълно съсредоточена. Само очните ѝ ябълки пулсираха сякаш мигрената, от която страдаше като тийнейджър, се бе завърнала. Лорънс Дос. Беше седяла в хубавата му, добре поддържана градина. Беше пила чай с него. Беше се ръкувала с него и го беше гледала в загорялото лице. Беше чула болката в гласа му. Как беше възможно да не усети абсолютно нищо? Фрида зарови глава в шепите си и скрита за малко от дневната светлина, почувства облекчение.

После навлече набързо широки ленени панталони и мека памучна риза, пусна ключовете в чантата си и излезе.

Фиърби я чакаше. Приближавайки се към него, Фрида беше поразена от това колко странно изглеждаше с дългата си бяла коса и очи, които гледаха сърдито от набразденото му лице. Беше по-измачкан от всякога, сякаш беше спал където свари. Той като че ли говореше на себе си и когато я видя, просто продължи започнатото изречение.

— … така че имам няколко папки в колата си, но ние, разбира се, можем да вземем всичко останало по-късно, освен това имам някои бележки, които все още не съм прехвърлил в компютъра си…

— Да вървим — каза Фрида. — Тя сложи ръката си под острия му лакът и двамата влязоха през въртящата се врата.

Карлсън беше на съвещание, но когато чу, че долу го чака д-р Фрида Клайн, той излезе от стаята и пъргаво слезе в приемната, за да я посрещне. Тя стоеше с изправена стойка в средата на помещението, а на лицето ѝ беше изписана онази решителност, която той си спомняше отпреди. До нея бе застанал мъж, който приличаше на проядена от молци граблива птица. Той държеше няколко найлонови плика, натъпкани с картонени папки, както и един касетофон. Карлсън не го свърза с присъствието на Фрида. Мъжът изглеждаше като някого от онези маниаци, които влизаха в полицейското управление и започваха да развиват откачените си конспиративни теории пред равнодушния поглед на дежурния в приемната.

— Да отидем в кабинета ми — каза той.

— Това е Джим Фиърби. Той е журналист. Джим, това е главен криминален инспектор Малкълм Карлсън.

Карлсън протегна ръка, но и двете ръце на Фиърби бяха заети. Той само кимна два пъти и забоде погледа си в лицето на Карлсън.

— Трябва да говорим с теб — обърна се Карлсън към Фрида.

— За Хал Брадшо ли се отнася? В момента това не е важно.

— Всъщност е изключително важно.

Карлсън ги заведе в кабинета си и им предложи два стола. Фрида седна, но Фиърби сложи пликовете си на стола и се изправи зад него.

— Хал Брадшо даде ясно да се разбере, че…

— Не — прекъсна го рязко Фиърби и това беше първата дума, която Карлсън чу от него. — Изслушайте я.

— Господин Фиърби…

— Веднага ще разбереш за какво става дума — каза Фрида. — Или поне така се надявам.

— Добре, слушам те.

— Ние смятаме, че мъж на име Лорънс Дос, който живее близо до Кройдън, е отвлякъл и убил най-малко шест млади момичета, между които и собствената си дъщеря.

Настъпи мълчание. Карлсън не помръдваше, а лицето му беше безизразно.

— Карлсън? Чу ли ме?

Когато накрая той проговори, гласът му беше пълен с дълбока изненада.

— Фрида. Какви си ги вършила?

— От известно време се опитвам да открия едно изчезнало момиче — каза спокойно Фрида.

— Аз защо не знам за това? Да не би да тече разследване за убийство, което някак си съм пропуснал?

— Казах ли ти, че няма да ти повярват? — обади се Фиърби.

— Трябва да ме изслушаш. — Фрида фиксира Карлсън с пламтящ поглед. — Няма разследване, защото никой не е направил връзка. Освен Джим Фиърби.

— Но ти как се забърка?

— Провокира ме нещо, което онзи мним пациент, изпратен от Хал Брадшо, ми каза.

— Този, който се е опитал да те подведе и да те компрометира ли?

— Това не е толкова важно. Вече забравих за случката. Но в съчинената му история имаше един детайл, който събуди любопитството ми и сякаш се заби в съзнанието ми. Не ми даваше покой. Трябваше да разбера какво точно се криеше в него.

Карлсън изгледа Фрида, после премести погледа си върху раздърпаната фигура до нея. Изпита съжаление.

— Знам, че звучи откачено — продължи тя. — Отначало си помислих, че полудявам и че тази обсебеност е израз на вътрешните ми преживявания. Но проследих откъде тръгва този кратък разказ. Отидох при моя мним пациент, а после и при останалите трима участници в експеримента на Брадшо. Говорих с Раджит, който беше чул историята от приятелката си. Отидох при нея и тя ми каза, че я е чула от едновремешната си приятелка Лайла. А после открих, че Лайла е изчезнала.

Карлсън вдигна нагоре дланите си.

— Защо не каза нищо? Защо не дойде при мен, Фрида?

— Знаех каква ще бъде реакцията ти: постоянно изчезват хора и не искат да бъдат намерени. Но в случая усещах, че нещата са различни. Срещнах се с приятелката на Лайла, а после и с мъжа, с когото е прекарала известно време точно преди да изчезне. Неприятен човек. Лъжлив, арогантен, внушава страх. Точно там се запознах с Джим.

— И той ли търсеше Лайла? — попита Карлсън.

— Аз търсех Шарън.

— Шарън?

— Друго изчезнало момиче.

- Разбирам.

— А също и останалите. Но при онзи мъж отидох по повод на Шарън. — Той неочаквано се усмихна. — И точно там се запознах с Фрида.

Карлсън се вгледа във Фиърби. Той му напомняше на пияниците, които понякога прекарваха нощта в изтрезвителя. А също и вонеше като тях: тежка, застояла миризма на уиски и тютюн.

Фрида забеляза изражението му.

— Може би си чувал за Джим Фиърби — каза тя. — Той е журналистът, който успя да постигне преразглеждане на присъдата за убийство на Джордж Конли.

Карлсън се обърна към Фиърби с подновен интерес.

— Това вие ли бяхте?

— Сега разбирате защо се отнасям със смесени чувства към полицията.

— Тогава защо сте тук?

— Фрида ме накара да дойда. Тя каза, че вие ще ни помогнете.

— Казах, че ще ни изслушаш — уточни Фрида.

— Ние смятаме, че бащата на Лайла е замесен. — Фиърби мина от вътрешната страна на бюрото и застана до Карлсън, който чу тежкото му дишане. — Той е виновен за изчезването на дъщеря си, на Шарън и на останалите момичета.

— Лорънс Дос — каза Фрида.

— Мъжът от Кройдън ли?

— Да.

— Значи, очаквате от мен да повярвам, че вие двамата сте открили, че някой си мъж е отговорен за серия от убийства, за които полицията дори не знае, че са били извършени?

— Да. — Фиърби изгледа свирепо Карлсън.

— Момичетата ги няма в домовете им, изчезнали са — обясни Фрида. Тя се опитваше да говори ясно и смислено. — И тъй като са живели на различни места и трупове не са били открити, не е била направена връзка между отделните случаи.

Карлсън въздъхна.

— Защо мислите, че този мъж — Лорънс Дос — е убиецът?

Фиърби излезе иззад бюрото, отиде до стола и започна трескаво да рови из пликовете.

— Истинските карти са у дома, но ви начертах това, за да се ориентирате.

Той размаха лист хартия, на който небрежно беше нарисувал пътя между Лондон и Манчестър и беше сложил звездички на местата, където момичетата бяха изчезнали.

— Добре, господин Фиърби.

— Не ни вярваш — каза тихо Фрида.

— Виж, опитай се да видиш нещата от моята гледна точка. Или от гледната точка на комисаря.

— Не, това е напълно безсмислено. Не ни вярваш, но въпреки това искам да ни помогнеш.

— Как?

— Искам да отидеш и да разпиташ Лорънс Дос. А също и да претърсиш къщата му, стая по стая. И мазето. Мисля, че има мазе. Също така градината му. Сигурна съм, че ще откриеш нещо.

— Не мога да изпратя екип от полицаи да преобърнат нечия къща само заради твоите подозрения.

Докато той говореше, Фрида го наблюдаваше внимателно. Сега изразът ѝ се промени, лицето ѝ стана непроницаемо.

— Длъжник си ми — каза тя.

— Моля?

— Длъжник си ми. — Тя чу гласа си — хладен и непоколебим. Вътрешно се чувстваше по различен начин. — Заради всички вас едва не умрях. Така че си ми длъжник. Моля те за услуга.

— Разбирам.

Карлсън се изправи. Опитваше се да скрие своя гняв и смущение, затова се обърна с гръб към Фрида и Фиърби, навлече якето си и пусна мобилния телефон в джоба си.

— Значи, ще го направиш? — попита Фрида.

— Аз наистина съм ти длъжник, Фрида. А освен това ти си ми приятелка. Което означава, че ти се доверявам, колкото и абсурдни да са твърденията ти. Но, надявам се, разбираш, че всичко това може да рикошира.

— Да.

— Върху мен.

Фрида срещна погледа му, достатъчно красноречив, за да я накара да се разплаче.

— Да, разбирам.

— Добре.

— Не бих ли могла и аз да дойда с…

— Не.

— Ще ми звъннеш ли, когато приключите?

Той я погледна с усилие.

— Да, Фрида. Ще ти звънна.

Когато излязоха от кабинета му, насреща им се зададе позната фигура.

— О, по дяволите! — процеди през зъби Карлсън.

— Малкълм — спря се комисарят. Лицето му почервеня от гняв. — Може ли да поговорим?

— Да, но сега ще трябва да се видя с господин Ленъкс. Не може ли по-късно?

— Не, не може. Представен е доклад. — Той посочи с треперещ пръст. — Договорът ѝ беше прекратен. После дойде скандалът с Хал. Знаеш ли какво си мисля? Какво, по дяволите, търси тя тук?

— Тя изигра важна роля…

— Знаеш ли на какво ми прилича всичко това?

Карлсън си замълча.

— Платил ли си ѝ? — Крофорд блъсна Карлсън и за един кратък миг ужасената Фрида си помисли, че Карлсън и шефът му ще се сбият. Тя примигна при мисълта как преди малко той бе поел огромен риск заради нея.

— Господин комисар, както сигурно знаете, д-р Клайн ни помогна изключително много при…

— Платил ли си ѝ?

— Не, никой нищо не ми е плащал. — Фрида пристъпи напред и заяви със студен тон: — Тук съм като обикновен гражданин.

— И за какво, по дяволите, сте дошли?

— Дойдох да се видя с главен криминален инспектор Карлсън по чисто личен въпрос. Като приятел.

Крофорд повдигна вежди.

— Внимавай, Мал — изръмжа той. — Държа те под око. — После посочи с глава към Фиърби: — Кой е този?

— Това е моят колега Джим Фиърби — каза Фрида. — Тъкмо си тръгвахме.

— Гледайте да не ви спра.

Когато излязоха от сградата, Фиърби се обърна към Фрида.

— Мина добре, все пак.

— Мина ужасно — измърмори намусено Фрида. — Възползвах се от приятелството си с Карлсън, излъгах комисаря.

— Ако постигнем целта си — отвърна Фиърби — това няма да е от значение.

— А ако не я постигнем?

— И тогава няма да е от значение.

В този миг една жена мина покрай тях и влезе в управлението — висока, на средна възраст, с дълга кестенява коса и дълга пъстра пола. Фрида забеляза строгото ѝ, целеустремено изражение.