В очакване на сряда

56

Фрида сънуваше Санди. Той ѝ се усмихваше и протягаше ръка към нея, но после в съня си тя осъзна, че това изобщо не беше Санди, а лицето на Дийн с неговата тънка усмивка. Тя се стресна и се събуди. Полежа няколко минути, като дишаше дълбоко и чакаше страхът ѝ да премине.

Накрая стана, взе си душ и отиде в кухнята. Клои вече седеше край масата. Пред нея имаше чаша недокоснат чай и нещо, което приличаше на голям албум. Дрехите ѝ бяха раздърпани, косата ѝ — несресана, а лицето ѝ — непочистено от вчерашния грим. Изглеждаше така, сякаш не бе спала няколко нощи. Беше като бездомно дете: майка ѝ изживяваше опустошителна криза и не се сещаше за нея, приятелите ѝ ги бяха отвели, а леля ѝ предпочиташе усамотението, защото очевидно имаше нужда от това. Тя повдигна зацапаното си с грим лице, по което се виждаха следи от сълзи, и я погледна разсеяно.

Фрида седна насреща ѝ.

— Добре ли си?

— Предполагам.

— Да ти направя ли закуска?

— Не, не съм гладна. Господи, Фрида, не мога да престана да мисля за това.

— Естествено.

— Не исках да те будя.

— Как се чувстваш?

— Лежах в леглото и се опитвах да си представя как се чувстват в момента. Те изгубиха всичко — майка си, баща си, вярата си в безоблачното щастие. Как ще се върнат към нормалния живот след всичко това?

— Не знам.

— Ти как си?

— И аз не спах добре. Мислех си за разни неща. — Фрида отиде до мивката и напълни чайника. Погледна към племенницата си, която бе подпряла главата си с длан и замечтано прелистваше страниците на албума пред себе си.

— Какво е това?

— Тед си е забравил портфолиото. Ще му го върна, но преди това исках да го разгледам. Той е удивителен художник. Ще ми се да бях поне една десета, една стотна талантлива като него. Ще ми се… — Тя млъкна и прехапа устната си.

— Клои. И за теб беше трудно.

— Не се тревожи — каза тя рязко. — Знам, че той мисли за мен само като за приятелка. Рамо, на което да поплаче. Не че плаче на него.

— И може би — продължи Фрида — собствените ти чувства са доста объркани заради онова, което той преживя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че винаги има нещо изключително привлекателно у един млад мъж, който изживява дълбока трагедия.

— Все едно съм някоя туристка, която обича да посещава страшни места.

— Не съвсем.

— Всичко приключи — каза с въздишка Клои. Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя продължи да се взира в разтворения албум.

Фрида се надвеси над рамото ѝ, докато тя разгръщаше големите страници. Забеляза майсторски нарисувана ябълка, смешен автопортрет, видян като отражение в криво огледало, точно изображение на дърво.

— Добър е — отбеляза тя.

— Почакай — каза Клои. — Има една рисунка, която искам да ти покажа. — Тя запрелиства страница след страница, докато стигна почти до края. — Виж.

— Какво е това?

— Погледни датата. Сряда, шести април, девет и половина сутринта. Това е натюрмортът, който е трябвало да нарисува за предварителния изпит по приложни изкуства. Това е и рисунката, която е нарисувал в деня, когато беше убита майка му. Доплаква ми се само като я погледна и си помисля какво е предстояло да се случи.

— Красива е — каза Фрида, а после се намръщи, обръщайки леко глава. Чу как чайникът изщрака зад гърба ѝ. Водата се беше загряла. Но не можеше да се занимава с това. Не и сега.

— Наистина е красива — съгласи се Клои. — Тя…

— Почакай — прекъсна я Фрида. — Опиши ми я. Кажи ми какво виждаш.

— Защо?

— Просто го направи.

— Добре. Има ръчен часовник, връзка ключове, книга, електрически щепсел, а също и…

— Да?

— Нещо, което е облегнато на книгата.

— Какво е то?

— Не знам.

— Опиши го.

— Нещо като права линия с резки, подобно на метална линийка.

Фрида замълча за момент и се опита максимално да се съсредоточи, от което я заболя главата.

— Това ли е в действителност, или само така изглежда? — попита тя накрая.

— Какво имаш предвид? — не разбра Клои. — Каква е разликата? Това е просто рисунка. — Тя затвори със замах портфолиото. — Ще трябва да го занеса в училище и да го дам на Тед.

— Той няма да е на училище, а и днес този албум ще ми трябва — каза Фрида.

Карлсън стоеше пред нея, но гледаше встрани.

— Не те очаквах — каза той накрая.

— Знам. Няма да ти отнема много време.

— Фрида, ти не разбираш. Не трябва да идваш тук. Комисарят не иска да те вижда тук. Подозренията към теб във връзка с Хал Брадшо няма да отпаднат, ако започнеш да се навърташ в управлението. Той вече те възприема като подпалвач и преследвач.

— Знам. Повече няма да идвам — отговори Фрида с твърд тон. — Искам да видя оръдието на престъплението.

— Като услуга от моя страна ли? Но, Фрида, нали вече поиска услуга? И сега аз здравата съм загазил. Няма да те занимавам с подробностите.

— Ужасно съжалявам — каза Фрида. — Но трябва да го видя. И после си тръгвам.

Той я изгледа намусено, после повдигна рамене и я поведе надолу към стая на приземния етаж, където отвори едно метално чекмедже.

— Това е, което ти трябва — обясни той. — Не оставяй отпечатъци по него и си тръгни, когато приключиш.

— Благодаря.

— А между другото, Илейн Кериган си призна, че е убила Рут Ленъкс.

— Какво?

— Спокойно. Очаквам Ръсел Ленъкс да направи същото. Както и синовете на семейство Кериган. Скоро цялото управление ще се напълни с хора, които искат да си признаят за това убийство, а ние отново няма да имаме никаква представа кой е истинският убиец.

И Карлсън си тръгна.

Фрида си сложи латексови ръкавици и извади голямото зъбно колело, след което го постави на масата в средата на помещението. Повече би му подхождало да бъде част от машинарията на гигантски стенен часовник, но семейство Ленъкс бяха украсявали с него полицата над камината си сякаш бе някаква статуетка.

Тя отвори портфолиото на Тед на страницата, обозначена като "сряда, 6 април" и сложи и него на масата. Започна напрегнато да мести погледа си от зъбното колело към рисунката, докато накрая всичко се сля пред очите ѝ. Отдръпна се назад. Обиколи масата, за да може да види зъбното колело от всички възможни ъгли. Приклекна на пода и го загледа с присвити очи. Много внимателно Фрида наклони тежкия предмет, завъртя го около оста му, хвана го така, че да изглежда плосък.

И ето че дойде желаният ефект. Гледано под определен ъгъл, наклонено назад и завъртяно, зъбното колело се превръщаше в права линия с резки. Същата онази, която се виждаше сред предметите, които Тед бе нарисувал за предварителния изпит по приложни изкуства в сряда сутринта на шести април.

Фрида стоеше безмълвна, с безизразно лице. Накрая въздъхна леко, върна зъбното колело обратно на мястото му, затвори металното чекмедже, свали латексовите ръкавици и излезе от стаята.