В очакване на сряда

61

Това не беше нощ, в която да легне и да заспи. Мисли прорязваха съзнанието на Фрида, образи и гледки прелитаха пред очите ѝ. Тя седеше с изправен гръб в любимия си фотьойл, вперила поглед в празната камина, където ясно виждаше подредената градина в Кройдън. Сега сигурно копаеха с лопати рохкавата пръст и преобръщаха всичко в къщата. Спомни си как с Дос и Колиър седяха в градината. Догади ѝ се и тя затвори очи, но образите и гледките не искаха да се махнат. Стори ѝ се, че тежкият аромат на лилиите още се носеше във въздуха.

Накрая Фрида стана и се качи горе. Сложи запушалката във ваната — нейния подарък от Джоузеф — и отвори крановете; изсипа лосион за вана, докато се получи гъста пяна. Съблече мръсните си дрехи и изми зъбите си, като избягваше да се гледа в малкото огледало над мивката. Краката ѝ бяха натежали, а кожата я щипеше. Беше напълно изтощена. Накрая се потопи в горещата ароматна вода и се изтегна под повърхността ѝ. Искаше ѝ се да полежи там чак до разсъмване, с разпилени във водата коси и с пулсираща в ушите ѝ кръв.

Накрая излезе от ваната. Все още беше тъмно, но на хоризонта се виждаше светла ивица — началото на новия ден. Фрида се облече и слезе долу. Трябваше да свърши някои неща.

Най-напред позвъни по телефона — нещо, което трябваше да направи още преди дни. Той не отговори веднага, а когато се обади, гласът му беше натежал от съня.

— Санди?

— Фрида? Какво? Добре ли си?

— Не, не съм. Съжалявам.

— Почакай. — Последва пауза. Тя си го представи как сяда в леглото и светва нощната лампа. — Защо съжаляваш?

— Просто съжалявам. Ужасно съжалявам. Трябваше да ти кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Можеш ли да дойдеш?

— Да. Разбира се.

— Имам предвид — сега.

— Да.

Това беше едно от нещата, които обичаше в него — че можеше да вземе подобно решение без колебание и без купища тревожни въпроси, на които тя не би могла да отговори. Санди просто знаеше, че тя би поискала това от него само при крайна необходимост. Той щеше да стане веднага, да си резервира полет, да направи някои уговорки с колегите си и да бъде при нея преди денят да си е отишъл, защото тя най-после се бе обърнала към него.

— Благодаря ти — каза простичко Фрида.

Тя си направи чаша силно, горчиво кафе, нахрани котарака и поля растенията в задния двор, вдишвайки с пълни гърди наситения аромат на зюмбюли и билки. После облече якето си и излезе. Беше ранно утро, свежо и влажно; по-късно щеше да изгрее ярко слънце и да стане топло. Сладостта на пролетта. Магазините все още не бяха отворили, но от малката пекарна на ъгъла се носеше аромат на прясно изпечен хляб. Един по един светваха прозорците на блоковете и на къщите; металните щори на павилионите за вестници и на малките квартални магазинчета се вдигаха с трясък нагоре. Край нея мина автобус само с един пътник, който зяпаше през прозореца. След него се зададе пощальон, който теглеше червената си количка. Утринното спокойствие на Лондон постепенно щеше да отстъпи място на шумното оживление.

Фрида стигна до Мъзуел Хил и отвори пътеводителя за Лондон, а после сви по една широка квартална улица, застроена с красиви еднофамилни къщи. Номер двайсет и седем. Отвън щетите не бяха толкова очебийни — само потъмнели тухли, тук-там овъглена дървения, счупен прозорец на първия етаж и, когато се приближи, острият мирис, който парна гърлото ѝ. Тя се поколеба, после влезе в предната градина с чакълестата пътека и лехата с червени лалета, която беше оцеляла при пожара. Оттам през големия еркерен прозорец се виждаше дневната, където пораженията ясно си личаха. Тя си представи как огънят бушува из подредените стаи, поглъщайки маси, столове, картини, врати и оставяйки черни дири по стените. Дийн беше сторил това — с нехайно движение беше напъхал напоен с бензин парцал през отвора за пощата и беше пуснал запалена клечка кибрит. Не можехме да му позволим да се измъкне безнаказано. В известен смисъл Брадшо беше прав: вината за това беше нейна.

Отляво на къщата имаше странична врата и когато я бутна с ръка, тя се отвори към градината отзад. Фрида влезе и стъпи на моравата. Оттам видя овъглените останки на оранжерия и кухня. Вече се канеше да се върне обратно, но видя нещо, което я спря.

Хал Брадшо беше там, наведен над пепелището. Той клекна и извади нещо, което очевидно е било книга, вдигна я, за да я огледа, а после я пусна отново на земята. Беше с измачкан костюм и гумени ботуши и стъпваше меко по наслоената пепел, която се пръскаше във всички посоки, а изпод краката му хвърчаха черни венчелистчета. Фрида видя лицето му — уморено и посърнало.

Той очевидно усети присъствието ѝ, защото изпъна тялото си. Погледите им се срещнаха, а изражението му стана сурово. Пред нея отново беше Хал Брадшо такъв, какъвто го познаваше: овладян, всезнаещ, готов да се отбранява.

— Е… — каза той, приближавайки се към нея. — Гледката си я бива, нали? Дойдохте да видите какви са пораженията, така ли?

— Да.

— Защо?

— Реших, че трябва да ги видя. Какво търсехте в пепелта?

— О… — Той се усмихна тъжно, вдигна изцапаните си със сажди длани, после ги отпусна. — Живота си може би. Човек събира разни неща в продължение на години и после — пуф, всичко изчезва. Питам се какво ли са означавали за мен.

Фрида се доближи до пепелището и вдигна една изгоряла книга, която се разпадна в ръцете ѝ. Видя как напечатаните думи се превърнаха в пепел и прах.

— Много съжалявам — каза тя.

— Това признание ли е?

— Съжаление.

Докато вървеше към станцията на метрото, Фрида включи мобилния си телефон и прегледа получените съобщения. Бяха толкова много — от хора, които познаваше, и от хора, които не познаваше. Предстоеше ѝ да се сблъска с медиен шум, въпроси и коментари, с публично внимание, от което се притесняваше, но засега беше сама. Никой не знаеше къде е.

Но имаше един човек, на когото непременно трябваше да се обади.

— Карлсън. Аз съм.

— Слава богу! Къде си?

— Тръгнала съм към Тутинг, към болницата.

— Ще се видим там. Но ти добре ли си?

— Не знам. А ти добре ли си?

С Карлсън се срещнаха във фоайето, където той влезе през въртящата се врата и приближи с широка крачка, докосвайки за миг рамото ѝ, докато се вглеждаше в лицето ѝ, сякаш търсеше нещо там.

— Слушай… — започна той.

— Може ли първо аз да кажа нещо?

— Типично в твой стил. — Той се усмихна с крива усмивка. Изглеждаше изтощен и напрегнат.

— Съжалявам.

— Съжаляваш?

— Да.

— Но ти беше права, Фрида. Дяволски права.

— Но направих и нещо лошо. Причиних ти неприятности. И ти се извинявам.

— О, боже, не трябва да…

— Напротив, трябва.

— Добре.

— Ходи ли там?

— Да.

— Откриха ли изчезналите момичета?

— Да, но ще отнеме повече от една нощ.

— Колко са?

— Много е рано да се каже. — Той преглътна мъчително. — Няколко.

— А открихте ли…

— Разбира се, че го открихме. Джералд Колиър не казва нищо. Абсолютно нищо. Но и не е нужно. Труповете бяха заровени в мазето му.

— Горкият Фиърби — промълви Фрида. — Заслугата е негова, не моя. Аз щях да се откажа. Той обаче не се отказа.

— Един стар журналист работохолик, вонящ на алкохол, и една все още несъвзела се от травмите си психотерапевтка — каза Карлсън с горчивина. — Вие двамата разкрихте престъпление, за което ние изобщо не подозирахме. Ние, естествено, сега ще бъдем максимално ефективни. Сега, когато вече е твърде късно. Ще идентифицираме останките и ще уведомим горките им родители; ще научим всичко за живота им и ще разберем всичко, каквото трябва, за онези двама негодници, които са безчинствали безнаказано в продължение на толкова години. Ще актуализираме компютърните данни и ще проведем разследване как е могло да се случи това. Ще се поучим от грешките си или поне това ще кажем пред медиите.

— Собствената му дъщеря — каза Фрида. — Това беше момичето, което търсех.

— Е, накрая я намери.

— Да.

— Опасявам се, че ще ти се наложи да отговаряш на много въпроси.

— Знам. Ще дойда в управлението, но по-късно, ако не възразяваш. Първо отивам да видя Джоузеф. Ти ходи ли при него?

— Джоузеф? — На мрачното лице на Карлсън се появи лека усмивка. — О, да. Вече бях при него.

Джоузеф беше настанен в самостоятелна стая. Той седеше в леглото, облечен в по-голяма по размер пижама, с бинтована глава и гипсирана ръка. Край него стоеше медицинска сестра и държеше болничния му картон. Той ѝ шепнеше нещо, а тя се кикотеше.

— Фрида! — извика той. — Моята приятелка Фрида.

— Джоузеф! Как си?

— Ръката ми е счупена — отвърна той. — Лошо счупване, казват лекарите, но чисто, така че зарасне напълно. По-късно подпишеш се на гипса. Или може би нарисуваш някоя от твоите картини.

— Боли ли те?

— Лекарствата премахват болката. Вече ядох препечена филийка. Това е Розали и е от Сенегал. Това е моята добра приятелка Фрида.

— Твоята добра приятелка, заради която едва не те убиха.

— Няма нищо. Това са нещата от живота — заключи философски Джоузеф.

На вратата се почука и в стаята влезе Рубен, следван от Саша, която носеше букет цветя.

— Боя се, че не са ви позволени цветя — обади се Розали.

— Той е герой и трябва да има цветя — каза патетично Рубен.

Саша целуна Джоузеф по брадясалата буза, а после обгърна с ръка Фрида. В очите ѝ се четяха молба и загриженост.

— Не сега — каза Фрида.

— Донесох ти вода. — Рубен измъкна малко шише от джоба си и погледна многозначително Джоузеф.

Джоузеф отпи голяма глътка, потръпна леко и предложи шишето на Фрида. Тя поклати отрицателно глава, отиде и застана до стола край прозореца. Гледката се закриваше от висока стена и се показваше само тясна ивица бледосиньо небе. Фрида видя бяла следа от самолет, но за Санди беше още много рано. Усещаше погледа на Саша върху себе си, чуваше гласа на Рубен и гръмките отговори на Джоузеф. Един специализант влезе, а после излезе. Появи се друга сестра, която буташе количка с лекарства. Скърцане на обувки по балатума. Врати се отваряха и се затваряха. Един гълъб кацна на тесния перваз и се взря в нея с око, прилично на мънисто. Саша ѝ каза нещо и тя ѝ отговори. Рубен ѝ зададе въпроси. Тя отговаряше с "да" и "не" и обясни, че ще им разкаже всичко, но по-късно. Не сега.

Санди разтвори ръце и я притисна в обятията си. Фрида усети силните удари на сърцето му и топлия му дъх в косите си. Ласкав, уверен, силен. После я пусна, отдръпна се и дълго я гледа. Едва когато видя изражението на лицето му, тя започна да осъзнава през какво беше преминала. Струваше ѝ голямо усилие да не извърне глава от състраданието и ужаса в очите му.

— Какво си направила, Фрида?

— Точно в това е въпросът. — Тя се опита да се засмее, но смехът ѝ прозвуча фалшиво. — Какво всъщност направих?