В очакване на сряда

21

Фрида не познаваше Ню Йорк. Представата ѝ за него беше абстрактна — град на сенки и символи, на пара, която излиза от уличните шахти; място, където постоянно пристигат хора и се пръскат във всички посоки.

Харесваше ѝ спускането над мегаполиса, когато беше все още тъмно, макар че зората вече се показваше на хоризонта като светла панделка и денят започваше да наднича през прозорците. Пред погледа ѝ прелитаха силуети на масивни сгради, пулсираха светлини. Скоро мистерията на мрака щеше да се стопи и гледките щяха да се разкрият в пълния си блясък.

Фрида не беше казала на Санди, че ще дойде, защото и тя самата не знаеше, че ще се реши. Беше ранна утрин и той навярно все още спеше, така че тя направи това, което правеше винаги, когато се чувстваше несигурна: тръгна да се разхожда, поглеждайки от време на време в картата, която си беше купила, докато накрая се озова на Бруклинския мост и се обърна, за да се полюбува на величествената гледка на Манхатън, която ѝ се струваше едновременно позната и чужда. Фрида си помисли за своята малка къща с тясна фасада, заобиколена от мрежа от малки улички. Там тя знаеше кога металните щори на някой магазин са били прясно боядисани или клоните на някой чинар са били подкастрени. Беше сигурна, че с вързани очи би намерила пътя до входната си врата. Изведнъж я обзе носталгия и тя се зачуди на вътрешния импулс, който я бе довел тук.

Около седем часа тя вече беше в квартала на Санди, но все още не ѝ се искаше да го буди. Денят беше хладен, небето облачно, а силният вятър предвещаваше дъжд. Тук дори въздухът миришеше различно. Тя тръгна нагоре по улицата и влезе в малко кафене, където си поръча кафе и седна с чашата край една от металните масички до прозореца с гледка към улицата. Беше ѝ студено, чувстваше се натежала от умора и от някаква необяснима тревога. Не можеше да разбере дали тя се дължеше на събитията от последните седмици, или на пристигането ѝ в Ню Йорк и предстоящата ѝ среща със Санди. Толкова ѝ беше липсвал, а сега не можеше да си представи да го види отново. Какво щяха да си кажат и как щяха да компенсират преживяната раздяла? Изведнъж я прониза една мисъл, от която тя потрепери, а стомахът ѝ силно я заболя: може би беше дошла тук, за да сложи край на връзката си със Санди? Мисълта се загнезди в съзнанието ѝ, а коремът ѝ натежа като олово. Така ли беше наистина?

Малкото кафене се изпълни с хора. Навън започна да ръми, прозорецът се намокри и през него фигурите навън се виждаха леко изкривени и размазани. Фрида се почувства далеч от себе си — хем беше тук, хем не беше, сама сред гъмжило от хора, невидима. Сивото небе ѝ създаваше усещането, че се намира под вода. Пътуването и часовата разлика я бяха завъртели в странен калейдоскоп. Може би трябваше да си тръгне обратно, преди нещо да се е случило, и да се престори, че никога не е била тук.

Докато минаваше покрай магазина за деликатеси на връщане от пекарната на ъгъла, откъдето винаги си купуваше прясно изпечени кифлички за закуска, Санди погледна за миг към прозореца на кафенето, а после отново се загледа напред. Но с крайчеца на окото си беше зърнал познато лице — и той отново погледна към кафенето, и през дъждовните струйки, стичащи се по стъклото, я видя. Тя седеше, подпряла брадичката си с длан, и гледаше право пред себе си. Той за момент си помисли, че сънува. После, сякаш усетила погледа му върху себе си, тя се обърна. Очите им се срещнаха. Тя се усмихна едва доловимо, допи кафето си, стана и излезе навън. Той забеляза, че все още накуцваше и изглеждаше много уморена. Сърцето му се сви. Тя носеше кожена чанта с дълга дръжка, прехвърлена през рамо, но никакъв друг багаж.

— Исусе! Какво правиш тук?

— Очевидно съм дошла да те видя.

— Исусе! — възкликна той отново.

— Тъкмо смятах да ти звънна. Не исках да те будя преди това.

— Познаваш ме. — Той потърка небръснатата си буза и я изгледа продължително. — Знаеш, че ставам рано. Колко е часът според твоя вътрешен часовник?

— Не знам. Просто е "сега".

— И така, седеше си тук и чакаше?

— Да. Какво има в плика?

— Кифлички за закуска. Искаш ли?

— Да, с удоволствие.

— Но, Фрида…

— Какво? Да не би да има друга жена в апартамента ти?

Санди се засмя с треперещ от вълнение глас.

— Не. Няма друга жена в апартамента ми точно сега.

Той развърза колана на шлифера ѝ, съблече го и го закачи до собственото си палто. Харесваше ѝ начинът, по който се грижеше за нея. Свали циповете на ботушите ѝ, събу ги и ги сложи до стената. Заведе я в спалнята и спусна тънките кафяви завеси. Стаята потъна в полумрак. Прозорецът беше леко отворен и шумът от улицата проникваше вътре. Денят започваше. Тя чувстваше тялото си меко и отпуснато — в нея се преплитаха желание, умора и страх и скоро тя не можеше да ги различи едно от друго. Той съблече внимателно дрехите ѝ, сгъна ги и ги сложи на дървения стол, после свали тънката огърлица от шията ѝ и я остави да се изплъзне от шепата му на перваза на прозореца. Прокара пръстите си по белезите ѝ, по умореното ѝ, изтощено, отпаднало след полета тяло. През цялото време тя го наблюдаваше съсредоточено, донякъде с любопитство, като че ли взимаше някакво решение. Той изпитваше желание да затвори очите си пред този изучаващ поглед, но не можеше.

По-късно тя си взе душ, а през това време той ѝ направи кафе — силно и горещо — и тя го изпи в леглото, завита с тънък чаршаф.

— Защо така внезапно реши да дойдеш?

— Не знам.

— Докога ще останеш?

— До утре следобед.

— До утре?

— Да.

— Тогава трябва да си използваме времето по най-добрия начин.

Фрида поспа, но толкова леко, че чуваше как в другата стая Санди отменя ангажименти по телефона, докато шумовете от улицата нахлуваха в сънищата ѝ. После двамата се разходиха из квартала, купиха готварски принадлежности за кухнята на Санди и хапнаха лек обяд в един магазин за деликатеси. Санди говореше за работата си, за хора, с които се е запознал, за Бруклин, за плановете им за лятото. Имитираше колегите си, разказваше артистично разни случки и тя си спомни първия път, когато се бяха срещнали. Беше го взела за един от онези доктори — може би хирург, защото имаше ръце на хирург — спокоен и самоуверен, с приятни маниери, чаровен, когато искаше да бъде такъв, и очевидно любимец на жените. Не представляваше интерес за нея. Но после беше чула заразителния му смях и беше забелязала, че усмивката му може да бъде и секси, и подигравателна. Понякога се затваряше в себе си, гневът го правеше кротък и сдържан, но в други случаи беше любопитен и грижовен като жена. Той ѝ готвеше ястия с особено внимание към детайла; обичаше клюките; подпъхваше чаршафа под матрака с умението на медицинска сестра така, както сигурно майка му го беше научила още като момче, когато, според думите му, бил отчайващо стеснителен.

Едва когато Фрида се почувства по-спокойна и отпусната, Санди започна да я разпитва за разни неща. Тя му разказа за семейство Ленъкс, за това как са приятелите ѝ. И двамата осъзнаваха, че им предстои да обсъдят нещо важно и засега внимателно го заобикаляха.

— А онази статия във вестника? — попита той.

— Не искам да говоря за нея.

— Но аз искам. Тук си за двайсет и четири часа. Трябва да говорим за тези неща.

— Трябва?!

— Няма да ме уплашиш с този тон, д-р Фрида Клайн.

— Не ми хареса. Това ли искаш да чуеш?

— Унизена ли се почувства?

— Почувствах се изложена на показ.

— Като се има предвид, че предпочиташ да бъдеш невидима… Ядоса ли се много?

— Не колкото Рубен. — Тя се усмихна при спомена за реакцията му. — Той беше побеснял. И още е бесен.

— Ти смяташ ли, че си действала неправилно?

Фрида го изгледа намръщено и Санди почака търпеливо.

— Не мисля — каза тя накрая. — Но може би имам нужда да се чувствам оправдана, иначе би било твърде болезнено. Макар че не вярвам да е така. Мъжът дойде при мен със скалъпена история. Той не беше психопат, само играеше роля. Защо трябваше да го приема насериозно?

— Ти през цялото време ли усещаше, че се преструва?

— Донякъде да. Но не това е най-важното.

— А кое е най-важното?

— Това, че случилото се ме наведе на една мисъл.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Мъжът, който дойде при мен, ми разказа една история.

— Знам това.

— Не — отвърна Фрида нетърпеливо. — Това беше отделна история в рамките на цялата история и аз се почувствах… — Тя спря и помисли малко. — Почувствах се призована.

— Много странно се изразяваш.

— Знам.

— По-добре ми обясни.

— Не мога.

— Каква беше историята?

— Отнасяше се за подстригване на косата на един човек. Усещане за сила и слабост. Нещо зловещо и сексуално. Всичко останало беше фалш, измислица, но това звучеше автентично.

— И ти се почувства призована? — Санди беше вперил поглед в нея с тревожен израз на лицето, който вбеси Фрида. Тя погледна настрани.

— Точно така.

— Към какво?

— Не би ме разбрал.

— Опитай да ми обясниш.

— Не сега, Санди.

Те се отбиха да хапнат в малък рибен ресторант недалеч от апартамента на Санди. Дъждът беше спрял, а вятърът беше утихнал. Въздухът миришеше на свежо. Фрида беше облякла една от неговите ризи над лекия си панталон. Между тях имаше запалена свещ, бутилка бяло сухо вино, питки и зехтин. Санди разказа на Фрида за първия си брак — как накрая се бе превърнал в скучно съжителство. Как бяха започнали да преследват различни цели.

— Какви по-точно?

— Представяхме си бъдещето по различен начин — отвърна Санди и отмести погледа си.

Фрида го изгледа проницателно.

— Искал си деца?

— Да.

Между тях се вклини напрегнато мълчание.

— А сега? — попита тя.

— Сега искам теб. Представям си бъдещето единствено с теб.

В три през нощта, когато беше тъмно и тихо, доколкото това е възможно за един огромен град, Фрида сложи ръката си на рамото на Санди.

— Какво? — промърмори той, обръщайки се към нея.

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Да светна ли лампата?

— Не. По-добре на тъмно. Питах се дали да не сложим край на всичко.

Настъпи кратко мълчание, след което той каза гневно:

— Значи, сега, когато има толкова любов и доверие помежду ни, ти смяташ да ме напуснеш?

Тя не каза нищо.

— Никога не съм те мислил за страхливка — изрече той с горчив тон.

Фрида продължаваше да лежи мълчаливо срещу него. Думите бяха излишни.

— И как си отговори на въпроса? — попита я той след известно време.

— Все още не съм си отговорила.

— Защо е всичко това, Фрида?

— Защото не съм добра за никого.

— Нека аз да реша това.

— Изпълнена съм с тревога и безпокойство.

— Да. — Гласът му отново прозвуча кротко в тъмното, топлата му длан галеше бедрото ѝ. Тя усещаше диханието му в косата си.

— Дийн все още броди незнайно къде. Бил е на гроба на баща ми…

— Какво? Откъде знаеш?

— Няма значение. Просто знам. Той иска аз да знам.

— И си сигурна, че… — Тя направи нетърпеливо движение и той млъкна.

— Да. Абсолютно сигурна.

— Това е ужасно и крайно обезпокоително. Но Дийн не може да застане помежду ни. Защо искаш да прекратиш връзката ни заради един психопат?

— Когато ти казах, че се чувствам призована…

— Да?

— Усещането е, че се чувствам призована да отида в подземния свят.

— Чий подземен свят? Твоят ли? В ада на терзаещите те мисли, страхове и неясни предчувствия? Или може би в царството на сенките?

— Не знам.

— Тогава, Фрида, недей да ходиш там. Било е просто глупава история. В момента се поддаваш изцяло на настроенията си, психическата травма от инцидента трудно отзвучава. Мисли рационално. Смесваш депресията с реалността.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Мога ли да те попитам нещо, без да ме прекъсваш?

— Добре, давай.

— Когато баща ти се е самоубил и ти си го намерила… — той усети как тялото ѝ се стегна — ... си била на петнайсет. Тогава сподели ли с някого какво си преживяла?

— He.

— А след това?

— Не съвсем.

— Не съвсем. Не мислиш ли, че всичко това — той направи невидим жест, — че всичко това, отнасящо се за Дийн, за работата ти с полицията, тази идея за някаква история, заради която се чувстваш призована — всичко това е дълбоко свързано с факта, че като тийнейджър си намерила баща си да виси обесен на една греда, без да можеш да го спасиш? Ето за това трябва да си помислиш, вместо да хукваш към поредната спасителна мисия.

— Благодаря, докторе. Но Дийн реално съществува. Рут Ленъкс реално е съществувала. А онова, другото нещо… — Тя се обърна по гръб и заби поглед в тавана. — Честно казано, не знам какво е.

— Прекрати всичките си занимания. Остани тук. Остани при мен.

— Трябва да си с човек, който е щастлив. — А после добави: — И с когото ще можете да имате деца.

— Аз съм направил своя избор.

— Но…

— Направил съм своя избор. Ако искаш да ме напуснеш, защото вече не ме обичаш, ще трябва да го приема. Но ако искаш да ме напуснеш, защото ме обичаш и това те плаши, няма да го приема.

— Изслушай ме.

— Не.

— Санди…

— Не. — Той се подпря на едната си ръка и се надвеси над нея. — Довери ми се. Позволи ми и аз да ти се доверя.

Ако искаш, ще дойда заедно с теб в подземния свят. Ще те чакам на входа му. Само не ме отпращай.

— Какъв упорит мъж!

Преплетени крайници, устни, слети в целувка, тела, изгубили истинските си очертания. Светлина, която се разпръсва в мрака, и зора, която изгрява отново.

Няколко часа по-късно Фрида прибра четката си за зъби, провери паспорта си и му каза "довиждане", все едно че отиваше до павилиона за вестници зад ъгъла. Мразеше сбогуванията.