В очакване на сряда

45

Карлсън седна срещу Ръсел Ленъкс. Ивет включи записващото устройство и седна отстрани.

— Знаете, че все още провеждаме разпит с предупреждение — започна Карлсън. — Имате право да мълчите, но ако решите да говорите, думите ви могат да бъдат използвани при евентуален съдебен процес. Също така имате право на адвокат. — Ленъкс кимна леко с глава. Изглеждаше замаян, нямаше желание да говори. — Трябва да потвърдите ясно и високо. За протокола.

— Да — отговори Ленъкс. — Разбирам. Нямам възражения.

— Интересно семейство сте вие — каза Карлсън. Изражението на Ленъкс остана непроницаемо. — Изглежда, нанасяте вреда на всеки, до когото се докоснете.

— Ние сме семейство, в което една съпруга и майка беше убита — възрази Ленъкс с дрезгав глас. — Това е истината.

— А приятелят на дъщеря ви?

— Не знаех за него, преди да ми съобщите за смъртта му.

— За убийството му. Зак Грийн е бил ударен с тъп предмет. Също като съпругата ви. — Карлсън направи пауза. — Какво изпитвахте към него?

— За какво по-точно ме питате?

— За връзката на петнайсетгодишната ви дъщеря с двайсет и осем годишен мъж.

— Както ви казах, не заех за това. Но сега, когато вече знам, изпитвам загриженост за дъщеря си. За нейното благополучие.

— Господин Грийн е починал по някое време вчера през деня. Бихте ли ни казали вие къде бяхте?

— Бях си у дома. Напоследък прекарвам доста време вкъщи.

— Някой друг беше ли с вас?

— Децата бяха на училище. Бях там, когато Дора се прибра към четири и десет.

— Какво правихте вкъщи?

Ленъкс изглеждаше ужасно уморен сякаш дори говоренето му струваше усилия.

— Защо просто не ме попитате дали съм убил онзи мъж? Предполагам, че затова ме доведохте тук.

— Вие ли го убихте?

— Не.

— Добре. И така, какво правихте вкъщи?

— Занимавах се с дреболии. Подредих някои неща.

— Може би ще ни помогнете, ако ни посочите нещо, което можем да проверим. Някой отбивал ли се е да ви види? Обаждахте ли се на някого по телефона? Влизахте ли в интернет?

— Никой не е идвал. Вероятно съм се обаждал по телефона и съм използвал интернет.

— Можем да проверим това.

— Погледах малко телевизия.

— Какво гледахте?

— Обичайните тъпотии. Май че беше нещо за антики.

— Май че нещо за антики — повтори бавно думите му Карлсън сякаш разсъждаваше върху тях. — Сега ще спра записа. — Той се пресегна и натисна едно копче на касетофона. — Вие ще си отидете, ще премислите нещата, може да се посъветвате с адвокат и ще дойдете отново, за да ни разкажете нещо по-смислено от това, което току-що ни разказахте. А през това време ние ще проверим на кого сте се обаждали и къде сте били. — Карлсън се изправи. — Помислете за децата си, за семейството си. Колко още ще могат да понесат?

Ленъкс потърка лицето си сякаш проверяваше дали се е избръснал.

— Мисля за тях всеки ден и всяка минута — отвърна той.

Крие Мънстър чакаше Карлсън в кабинета му. Той току-що се беше върнал от Кардиф, където беше разпитал приятелката на Джош Кериган, Шари Холандър.

— Какво стана?

— Тя просто повтори това, което ни каза Джош Кериган: че вероятно е бил с нея, че от началото на връзката си те са прекарвали заедно всяка свободна минута от деня; не можа със сигурност да си спомни. Но беше съвсем сигурна, че не е имало случай, когато да е отсъствал дълго през деня или през нощта.

— Звучи доста неопределено.

— Не е използвал кредитната си карта, за да си купи билет за пътуване до Лондон през онзи ден. Но е изтеглил сто лири в брой два дни преди това, така че може тях да е използвал за транспортни разходи.

— Но ти се струва малко вероятно, нали? По начало подозренията към него са по-скоро несъстоятелни.

— Не бих казал.

Карлсън впери поглед в Мънстър.

— Какво имаш предвид?

— Приятелката му спомена нещо, което мисля, че ще ви заинтересува.

— Продължавай.

— Каза, че Джош бил бесен на баща си. Направо полудял. Каза, че е получил писмо, в което пишело, че скъпият му татко не бил щастливо жененият мъж, за какъвто се представял.

— Значи, е знаел.

— И тя каза същото.

— Браво, Крие. Ще трябва пак да поговорим с него. Веднага. А също и с по-малкия му брат.

Джош Кериган имаше нова подстрижка, а може би, помисли си Карлсън, гледайки неравните му кичури, сам се беше подстригал с машинка. От това лицето му изглеждаше по-кръгло и по-младо.

Той седеше в стаята за разпити, но постоянно правеше някакви движения — барабанеше с пръсти по масата, въртеше се на стола, потропваше с крака.

— Сега пък какво? — попита той. — Още въпроси за това къде съм бил ли?

— Говорихме с Шари Холандър.

— Тя каза ли ви, че съм бил с нея, както ви казах аз?

— Тя каза, че вероятно си бил с нея.

— Ето, започва се.

— Освен това каза, че си знаел за интимната връзка на баща си.

— Какво?

Той изведнъж се стресна.

— Вярно ли е това? Получавал ли си писмо, в което е пишело за любовната му афера?

Джош изгледа мълчаливо Карлсън, после отклони погледа си. Лицето му придоби изражение на възрастен и той много заприлича на баща си.

— Да, от Катедрата по физика ми препратиха писмо, адресирано до мен.

— Анонимно ли беше?

— Точно така. Който го е изпратил, дори не е имал куража да посочи името си.

— Кой мислиш, че е бил?

Джош впи мрачния си поглед в Карлсън.

— Тя, естествено. Кой друг?

— Имаш предвид Рут Ленъкс ли?

— Да. Въпреки че тогава името ѝ не ми беше известно.

— Писмото все още ли е у теб?

— Накъсах го на парченца и го изхвърлих в кошчето за отпадъци.

— Какво друго направи?

— Опитах се да забравя за него.

— И това беше всичко?

— Не се качих на влака за Лондон, ако това имате предвид.

— Говори ли с баща си за писмото?

— Не.

— Ас майка си?

— Не.

— Близки ли сте с майка ти?

— Аз съм ѝ син. — Той сведе очи сякаш се притесняваше да срещне погледа на Карлсън. — Тя винаги е поставяла мен и Бен пред всичко останало — дори когато беше болна от рак, ние бяхме всичко за нея. А също и баща ми — добави той злобно. — Тя и него поставяше на първо място.

— Значи, не ѝ каза за писмото?

— Не.

— А каза ли на брат си?

— Бен все още хлапак, който след няколко седмици ще се яви на изпити за ниво "А" за завършено средно образование. Защо трябва да му казвам?

— И все пак, каза ли му?

Джош подръпна един кичур от подстриганата си коса.

— Не. — Но гласът му прозвуча сковано и неуверено.

— Слушай, Джош. Ще говорим с брат ти и ако неговите показания не съвпаднат с твоите, здравата ще загазиш. По-добре още сега ни кажи истината. И за Бен ще бъде по-добре.

— Разбрах. Да, казах му. Трябваше да го споделя с някого.

— По телефона ли му каза?

— Да.

— Той как реагира?

— Също като мен. Както всеки друг би реагирал. Беше шокиран, вбесен.

— Това ли е всичко?

— Той искаше да кажем на мама. Аз не бях съгласен.

— Какво стана накрая?

— Разбрахме се да почакаме, докато си дойда за Великден и тогава да поговорим.

— Направихте ли го?

На лицето му се появи широка, саркастична усмивка.

— Е, събитията ни изпревариха.

— И ти не каза на майка си?

— Вече ви отговорих.

— Нито пък Бен?

— Не би го направил, без да ме предупреди.

— И твърдиш, че никой от двама ви не е имал сблъсък с баща ви, независимо от гнева, който сте изпитвали към него?

— Не, вече ви казах.

— Защо и двамата толкова лесно сте повярвали на това, което е пишело в писмото?

Джош се изненада от въпроса.

— Не знам — отвърна той. — Просто повярвахме. Защо му е на някого да съчинява такава лъжа?

— И нямаш какво друго да ми кажеш?

— Не.

— Продължаваш ли да твърдиш, че не си знаел кой е анонимният автор на писмото?

— Да.

Карлсън почака малко. Джош Кериган се взря за кратко в него, а после зарея поглед встрани. На вратата се почука и Ивет надникна вътре.

— Може ли за момент? — попита тя.

— Ние и без това приключихме. Засега. — Карлсън се изправи. — Ще говорим с брат ти.

Джош сви рамене. Но в очите му се четеше безпокойство.

— Не — каза Бен Кериган. — Не, не и не. Не съм казвал на майка ми. По-добре да ѝ бях казал. Но решихме да изчакаме, докато се съберем заедно. Трябваше да я гледам, докато се хранеше на масата, без да мога нищо да ѝ кажа. Нито пък на него. — Лицето му се изкриви от гняв.

— Наистина ли?

— Да. И на него нищо не съм казвал, въпреки че много исках. Исках да го ударя с юмрук по тъпото му охранено лице. Радвам се, че го смляха от бой. Нещастен женкар! Звучи банално, а? Само че онази жена не е била някаква празноглава мацка. Какво си е мислил, че прави? Десет години. Лъгал е мама цели десет години!

— Значи, твърдиш, че не си стигал до сблъсък с него, нито пък си казвал на майка си за писмото?

— Точно така.

— И не си имал подозрения, че баща ти е знаел за писмото?

— Той не знаеше нищо. — Гласът на Бен беше изпълнен с презрение. — Мислел си е, че ще се измъкне, без да плати никаква цена.

— И майка ти изобщо не е знаела?

— Не. Тя му вярваше. Познавам мама. Тя смята, че щом веднъж си повярвал на някого, не може да има място за съмнения.

— Защо скри от нас тази информация?

— Защо, според вас? Ние не сме глупави — наясно сме, че всички вие си мислите, че това е убийство за отмъщение. — Гласът му изтъня от напрежение.

— Добре. — Карлсън се вгледа упорито в него. — Нека да повторим бавно, отначало. Ти беше тук и живееше с родителите си, когато Джош ти каза.

— Да.

— Какво направи, когато разбра?

— Нищо.

— Абсолютно нищо ли?

— Да, продължавам да го твърдя.

— Не си говорил с никого другиго, освен с Джош?

— Не.

— Но си повярвал, че е истина?

— Знаех, че е истина!

— Откъде знаеше?

— Просто знаех.

— Откъде знаеше, Бен? Откъде беше толкова сигурен? — Карлсън почака, после продължи: — Нещо друго ли откри? — Забеляза как Бен неволно потрепна, преди да поклати отрицателно глава. — Бен, още веднъж те питам: опита ли се да откриеш нещо друго? — Последва напрегнато мълчание. — Рови ли из вещите на баща си, за да откриеш доказателства? Би било съвсем естествено. Бен?

— Не.

— Сам вкъщи, измъчван от това ужасно подозрение — и не си направил нищо?

— Спрете.

— Ние ще разберем.

— Е, добре. Може би.

! — Може би?

— Порових се тук-там.

— Къде.

— Ами… В джобовете му.

— На друго място?

— В телефона му. В документите му.

— А в компютъра му?

— Също и там.

— И какво откри?

— Нищо особено.

— Нали разбираш колко е сериозно това, Бен?

Момчето се обърна към него. Карлсън чуваше учестеното му дишане.

— Да, по дяволите. Разбира се, че претършувах навсякъде. Вие какво бихте направили? С Джош се разбрахме да претърся нещата му и аз се порових из гнусното му бельо и дрехите му, фактурите и касовите му бележки, имейлите му; надникнах в мобилния му телефон, за да проверя есемесите и обажданията му. Аз и Джош звъннахме на няколко непознати номера, просто за да проверим. Нищо не открихме. Но аз не можех да спра. Ако трябваше, щях да продължа да ровя цял живот, докато не открия доказателство, че той изневерява на мама. Както е известно от точните науки — можеш единствено да докажеш, че нещо е вярно, а не, че не е вярно.

— И предполагам, че си открил нещо, нали? — каза меко Карлсън.

— Проверих историята му на сърфиране.

— Търсил си нещо, регистрирано в компютъра му?

— Не знаех какво точно търся. Видях, че е търсил в Гугъл изображения за Рут Ленъкс. Тогава разбрах. Нали по този начин търсим снимки и информация за човек, когото познаваме.

— Така. Значи, ти и Джош разбрахте, че баща ви има връзка с жена на име Рут Ленъкс.

— Да. Аз, разбира се, въведох името ѝ, за да се появи някаква информация за нея. Той си е мислел, че е много хитър. Но не разбира нищо от компютри.

— Какво откри?

— Един имейл от нея. Скрит в папка с баналното заглавие "Жилищно застраховане". Само един имейл. — Той изсумтя подигравателно.

— Какво пишеше в него?

— Не пишеше "Скъпи Пол, харесва ми да се чукам с теб", ако това очаквате — каза Бен заядливо. — Пишеше, че да, би се радвала да се видят отново и че той не бива да се тревожи, всичко ще бъде наред. — Бен направи злобна гримаса. — Беше някак си хем нежно, хем делово. Помислих си за мама, когато беше толкова болна и отпаднала, но продължаваше да се грижи за нас, а в същото време и тази, другата жена, е обичала татко — и всичко ми се стори толкова несправедливо.

— Кога е бил изпратен имейлът?

— На двайсет и девети април 2001.

— Все още ли твърдиш, че не си казвал на майка си?

— Не съм ѝ казвал.

— Но си промушил една обезобразена кукла през отвора на пощенската кутия на семейство Ленъкс.

Бен силно се изчерви.

— Да. Не бях го планирал. Но видях тъпата кукла в голям кош с играчки в дома на един приятел — беше на сестра му, която е още малко дете. Хрумна ми да я взема, а после я разпрах, за да покажа на онази жена какво мислим за нея. Трябваше да направя нещо.

— Тя обаче така и не е получила малкото ти послание. Дъщеря ѝ, която е лежала болна вкъщи, я е намерила и е помислила, че е предназначена за нея.

— О, по дяволите.

— Значи, ти и Джош сте знаели къде живее тя?

— Да.

— Ходил ли си там и друг път?

— He. Не точно.

— Не точно?

— Понякога се навъртах наблизо. Исках да я видя.

— Видя ли я?

— Не. Но мисля, че веднъж видях децата ѝ. Ако искате да знаете, от всичко това ми се повръщаше. Все едно бях погълнал отрова.

— Има ли нещо, което не си ми казал?

Бен поклати унило глава.

— Джош ще побеснее, няма да ми го прости. Накара ме да се закълна, че нищо няма да кажа.

— Ето това се случва, когато човек нарушава правилата. Хората се вбесяват и не му прощават.