В очакване на сряда

14

— Фрида?

— Здравей, Клои. — Фрида прекоси хола с телефона в ръка и отпусна изпълненото си с болка тяло във фотьойла до камината, в която през зимата палеше огън всеки ден. Но сега беше пролет, времето беше топло, а небето ясносиньо и камината вече не гореше. — Добре ли си?

— Непременно трябва да те видя.

— Преди петък? — Всеки петък Фрида сядаше с Клои над уроците по химия, които племенницата ѝ ненавиждаше.

— Още сега.

— Защо?

— Нямаше да те моля, ако не беше важно.

Наближаваше шест часът. Фрида си помисли за чашата силен чай, за парчето зеленчуков пай, което си беше купила за вечеря от бистрото на № 9, за тихата вечер в приглушената светлина на своя уютен дом, за ателието си на тавана, където искаше да поседи с молива с мек графит и листа грапава хартия, за включения телефонен секретар, с което щеше да избегне всякакви досадни разговори, и накрая за пухкавите си възглавници и всепоглъщащата тъмнина. Може би без сънища и кошмари, а просто тиха забрава. Можеше да откаже.

— Ще дойда у вас до половин час.

— Не съм вкъщи. В момента съм в едно кафене близо до "Кръглата къща".[14] Лесно ще го намериш. На фасадата е окачен огромен пикиращ самолет. Сградата се използва като художествена галерия.

— Почакай, Клои…

— Благодаря, Фрида — каза Клои с ентусиазъм и затвори телефона, преди Фрида да е размислила.

Неизвестно защо кафенето се наричаше "Пивоварната на Джо" и на външната му стена наистина беше окачен голям самолет, обърнат с носа надолу. Фрида отвори вратата и влезе в дълго тъмно помещение, пълно с маси и различни по вид столове, по чиито стени висяха картини, които тя трудно можеше да различи в полумрака. Край масите бяха седнали хора, а други се размотаваха около бара, разположен в средата на кафенето. Силна музика огласяше пространството, а във въздуха се носеше мирис на бира, на кафе и на ароматни свещи.

— Да ви предложа ли маса? — попита млада жена, облечена в тясна черна пола с цепка, с татуирана на бузата светкавица. Говорът ѝ беше типичен за хората от заможната класа около устието на Темза. Обувките ѝ бяха като тези на Терминатора.

Фрида чу името си и огледа заведението с присвити очи. В далечния му край забеляза Клои, която ръкомахаше, за да привлече вниманието ѝ.

— Дано да е за нещо важно.

— Искаш ли бира?

— Не, благодаря.

— Или чай? Тук предлагат най-различни билкови чайове.

— Защо ме извика?

— Исках непременно да те видя. Става дума за Тед.

— Тед? Имаш предвид онзи младеж?

— Той има нужда от помощ.

— Сигурна съм в това.

— Проблемът е, че той не иска и да чуе. Ядосва се когато другите се опитват да го убедят, затова реших аз да предприема нещо.

— Мога да ти дам имена на колеги, Клои, но той самият трябва да прояви желание.

— Не ми трябват други имена, Фрида. Нали имам теб.

— О, не. Само не това.

— Трябва да му помогнеш.

— Не. Не се прави така.

— Моля те. Ти не разбираш. Аз наистина го харесвам, а той в момента е толкова объркан. — Тя сграбчи ръката на Фрида. — О, по дяволите! Той вече е тук. Току-що влезе.

— Нали не си направила това, за което си мисля?

— Наложи се да го направя — каза Клои със силен шепот, навеждайки се напред. — Ако ви бях казала, нито ти, нито Тед щяхте да дойдете.

— Точно така.

— Можеш да го накараш да се почувства по-добре.

— Майка му е била убита, Клои. Как бих могла да го накарам да се почувства по-добре?

Фрида се изправи и в същото време Тед, препъвайки се край бара, ги съзря и двете. Той се спря и се втренчи в тях. Беше със същия неугледен вид както преди — размъкнати дрехи, свлечени дънки, развързани връзки на маратонките, коса, закриваща бледото му лице, бузи, по които бяха избили алени петна. Тед започна да мести неспокойно погледа си от Клои към Фрида и обратно.

— Вие?! — каза той. — Какво става тук?

Клои скочи на крака и отиде при него.

— Тед — каза умолително тя. — Изслушай ме.

— Тя какво прави тук? Ти ме измами.

— Исках да ти помогна — изхленчи Клои с отчаяние в гласа. За момент на Фрида ѝ дожаля за племенницата ѝ. — Помислих си, че ако вие двамата си поговорите за малко…

— Не ми трябва помощ. По-добре вижте сестрите ми. Те са тези, които наистина се нуждаят от помощ. Аз вече не съм малко дете. — Той погледна към Клои. — Мислех, че си ми приятелка.

— Това не е честно — намеси се Фрида с рязък глас. Той обърна към нея лицето си, на което бяха изписани горчивина и презрение. — Съгласна съм, че Клои е постъпила неправилно. Но го е направила, защото ти е истинска приятелка и защото я е грижа за теб. Не я съди и не бъди груб с нея. Ти имаш нужда от приятели.

— Да не мислите, че ще легна на проклетия диван в кабинета ви?

— Не, разбира се.

— Нито пък ще започна да хленча, че с живота ми е свършено, защото вече нямам майка. — Но гласът му издайнически изтъня, макар да я гледаше предизвикателно.

— Не. А и животът е пред теб. Сега ви предлагам ние тримата да излезем оттук и да изпием по чаша чай или горещ шоколад, или пък нещо друго в малкото кафене отсреща — там е тихо и спокойно и ги няма онези страховити картини по стените. А после всеки ще си отиде у дома и няма да има обидени.

Клои подсмръкна и го погледна умоляващо.

— Добре — каза той. — От години не съм пил горещ шоколад. Още откакто бях дете. — Все едно сега бе мъж на средна възраст.

— Извинявай — каза тихо Клои.

— Няма нищо.

— Добре тогава — обади се Фрида. — Значи, можем да тръгваме.

Клои и Тед си взеха по чаша горещ шоколад, а Фрида — чаша вода.

— Не вярвам, че нещата започват да ни изглеждат по-поносими и по-добри само защото говорим за тях — подхвърли Тед.

— Зависи — каза Фрида.

— Според мен това само влошава нещата, както когато човъркаш прясна рана, за да продължи да кърви. Когато искаш да продължи да кърви.

— Аз не съм тук, за да те карам насила да се срещнеш с някого, с когото не искаш да се срещнеш. Мисля, че просто трябва да си изпиеш горещия шоколад.

— Не ви ли става гадно да прекарвате дните си с богати самовлюбени кретени, които ви разказват надълго и нашироко за душевните си травми, получени в детството, и се опияняват от своите благородни, изфабрикувани страдания?

— Но твоето страдание не е изфабрикувано, нали?

Тед впери поглед в нея. Кожата на лицето му беше толкова тънка, почти прозрачна, че дори въздухът би я наранил.

— Ще ми мине — отвърна той. — Така би казала и мама.

Малко по малко…

— Тъжно е, че когато хората си отидат от този свят, ние започваме да говорим за тях в минало време — каза Фрида. — Мислим си какво щяха да кажат, какво щяха да направят, ако бяха живи. Но ако смяташ, че тя би казала точно това, то звучи доста разумно. Времето минава. Нещата се променят. — Тя се изправи. — Мисля, че приключихме.

Клои допи чашата си.

— И ние сме готови.

Когато излязоха навън, Фрида понечи да им каже "довиждане", но Клои очевидно все още не искаше да се разделят.

— В каква посока си?

— Ще се прибера през парка.

— Значи, сме в една и съща посока. Покрай къщата на Тед. Само че той сега не живее там. Семейството му е отседнало у едни съседи.

— Мога и сам да обясня — каза Тед.

— Добре — съгласи се Фрида и тримата тръгнаха заедно със смут в душите. Клои вървеше по средата.

— Съжалявам — каза объркано тя. — Вината е изцяло моя. Не биваше да го правя. Притесних и двама ви.

— Не можеш насила да предлагаш помощ на хората — отвърна Фрида. — Но стига вече за това.

— Фрида обича да се разхожда пеша. Тя е като таксиметров шофьор. Само назови две места в Лондон и тя ще извърви разстоянието между тях. — Клои избъбри всичко това на един дъх сякаш се страхуваше от мълчанието, и продължи все така припряно: — А освен това е критична към някои съвременни гледки. Смята, че нещата са се променили към по-лошо след епохата на кралица Елизабет I или след Големия пожар в Лондон. Това е улицата на Тед. Ето тук се е случило всичко. Съжалявам, не искам да се връщам отново на тази тема. И без това достатъчно оплесках нещата. А това е къщата му — имам предвид къщата на родителите му — но аз ще повървя още малко с него по улицата, за да му се извиня, а после… — Тя се обърна към Фрида, която изведнъж се беше заковала на място. — Фрида, добре ли си?

Фрида се беше опитала да направи път на трима души — двама мъже и една жена — които тъкмо слизаха от една кола, но ги позна в момента, в който и те я познаха.

— Фрида… — Карлсън беше толкова изненадан, че не успя да каже нищо повече.

Другият мъж обаче беше по-скоро развеселен, отколкото учуден.

— Не можете да стоите настрана, така ли? — рече язвително Хал Брадшо. — Това някакъв синдром ли е?

— Не разбирам за какво говорите — каза Фрида.

— Щях да ви попитам как сте — продължи Брадшо. — Но мисля, че вече знам.

— Да. Вашата журналистка ми се обади по телефона.

Брадшо се усмихна. Имаше ослепително бели зъби.

— Може би трябваше да ви предупредя. Но това щеше да обезсмисли идеята.

— За какво става дума? — Карлсън изглеждаше притеснен и напрегнат.

— Не ти трябва да знаеш. — Фрида не искаше другите да научат, особено Карлсън, но предполагаше, че много скоро всички щяха да узнаят и тогава въздухът около нея пак щеше да се изпълни с клюки, злорадство и прикрито съжаление.

Жената беше Ивет Лонг.

— Фрида, какво правиш тук?

— Пихме горещ шоколад с племенницата ми Клои. А това е Тед.

— Да — подхвърли Брадшо, все още усмихвайки се. — Ние добре познаваме Тед Ленъкс. — Ще влезете ли вътре? Предполагам, че точно това искате.

— Не. — Фрида беше на път да каже, че няма нищо общо с каквото и да било, но погледът ѝ се спря на скованата и изпита фигура на Тед, който стоеше до Клои. Думите ѝ биха прозвучали като предателство. — Бях тръгнала към вкъщи.

— Тя може да ходи където си поиска, нали така? — каза Ивет с рязък тон, гледайки свирепо към Хал Брадшо с кафявите си очи. Той обаче остана невъзмутим.

Фрида едва прикри усмивката си: Ивет я защитаваше и това беше нещо съвсем ново за нея. Но от какво всъщност я защитаваше?

Ивет и Брадшо се качиха по стълбите пред входа, но Карлсън остана на тротоара, пристъпвайки неспокойно.

— Замесена ли си по някакъв начин в този случай? — попита той.

— Клои се познава с Тед — обясни Фрида. — Помоли ме да поговоря с него. Това е всичко.

Карлсън промърмори нещо на себе си.

— Все пак се радвам да те видя. Изглеждаш добре — каза той.

— Благодаря — отвърна Фрида.

— Имах намерение да се отбия у вас и да си поговорим. Но се случи това тук… — Той махна с ръка към къщата.

— Напълно те разбирам — каза Фрида. Тя кимна за довиждане на Клои, обърна се и тръгна в посока на Примроуз Хил…

Карлсън проследи Фрида с поглед, докато се отдалечаваше, а после влезе с останалите в къщата. Мънстър и Райли вече бяха вътре. Те последваха Мънстър в кухнята. Ивет извади папки от чантата си и ги подреди на масата. После всички седнаха. Карлсън си представи как семейство Ленъкс са седели край тази маса, как са се събирали на шумни неделни обеди. Опита се да не мисли за това. Погледна към Брадшо.

— Какви бяха онези реплики, които си разменихте с Фрида?

— Неформален разговор на професионална тема — отвърна Брадшо.

— Добре — каза Карлсън. — А сега да видим, докъде сме стигнали.

— Наистина ли няма да повдигнем обвинение за убийство на Били Хънт? — попита Мънстър.

— Трябва да е бил той. Просто трябва да е бил той — обади се Ивет. — Но според записите от охранителните камери Хънт е бил в Излингтън малко след четири. Съседката ѝ е позвънила на вратата в четири и половина, но тя не е отворила.

— Може да е била във ваната — каза Мънстър. — Може да е имала слушалки на ушите.

— Какво е заключението на съдебните медици за часа на смъртта? — попита Карлсън, не откъсвайки очи от Райли, който седеше с отнесено изражение.

Ивет взе една от папките, прелисти я и каза:

— Не ни е от голяма полза. Може да е починала по всяко време в рамките на половин час до три часа, преди да бъде открита. Но вижте, нали не можем да приемем насериозно думите на човек като Били Хънт? Има известни противоречия в показанията му. Той например казва, че е задействал алармата при проникването в къщата. Ако той не я е убил, защо тогава истинският убиец не я е задействал?

— Защото жената го е пуснала — отбеляза Брадшо. — Психопатите са големи лъжци, могат да бъдат много убедителни.

— Преди казахте, че е изпитвал гняв към жените и е търсил начин да го изрази.

— Продължавам да го твърдя.

— Защо се е включила алармата? — попита Ивет.

— Какво точно имаш предвид? — не разбра Карлсън.

— Защо се е включила алармата против крадци, щом тя си е била вкъщи?

— Това е добър въпрос. — Карлсън стана и отиде до входната врата. Отвори я и излезе навън. После се върна обратно в кухнята. — Тази къща изобщо няма аларма против крадци. А ние сме едни шибани идиоти.

— Ето, виждате ли? — възкликна Ивет. — Значи, Били Хънт ни е излъгал. Отново.

Карлсън забарабани с пръсти по масата.

— Защо му е да лъже за това?

— Защото е психопат — обади се Брадшо.

— Той е безделник и крадец, но в случая не ни е излъгал — заключи Карлсън.

— И откъде сте толкова сигурен? — попита Ивет.

— Погледнете. — Карлсън посочи към тавана. — Там има противопожарна аларма.

— Как би могъл Хънт да задейства противопожарната аларма?

— Не я е задействал — отвърна Карлсън. — да видим папката с описанието на сцената на местопрестъплението. Райли, какво ще открием там?

Райли примигна неспокойно.

— Имате предвид нещо конкретно ли?

— Да, нещо конкретно. О, добре, няма значение. Доколкото си спомням, отгоре на печката е имало тава с нещо изгоряло в нея. От това се е задействала алармата.

Ивет прелисти с бързо движение папката.

— Точно така — потвърди тя.

— Искате да кажете, че Били Хънт се е промъкнал в къщата и е извадил от фурната някакви изгорели сладки? — попита Мънстър невярващо.

Карлсън поклати глава.

— Трябва отново да поговорите с по-малката дъщеря, въпреки че знам какво ще каже. Прибрала се е вкъщи, усетила е миризма на изгоряло, извадила е тавата от фурната. После е открила тялото на майка си. Крие, провери противопожарната аларма във всекидневната. Хънт каза, че там също имало аларма.

Мънстър излезе от стаята.

— Добре — каза Ивет. — Изяснихме причината за включването на противопожарната аларма. Но това с нищо не ни помага да се ориентираме по кое време е била убита.

— Изчакай — прекъсна я Карлсън. Мънстър се върна в кухнята.

— Там няма аларма.

— Какво?! — възкликна Карлсън. — Сигурен ли си?

— Има аларма в антрето. Това трябва да е другата, която е чул.

Карлсън се съсредоточи в мислите си.

— Не — каза той накрая. — Когато заради задимяване се включи противопожарната инсталация, ние не говорим за аларми, а за аларма, защото ги възприемаме като едно цяло.

— Наистина ли? — каза Ивет с недоверчиви нотки в гласа.

— Личните вещи на Рут Ленъкс тук ли са, или са в управлението?

— В управлението.

— Добре — каза Карлсън. — Дайте ми малко време. Трябва да се обадя по телефона.

Той излезе навън. След дълга пауза Ивет се обърна към Брадшо:

— Някакъв проблем ли има между вас и Фрида?

— А вие говорихте ли за това с нея? — попита я той на свой ред.

— Какво имате предвид под "това"?

— Вашият "принос" за инцидента, злополуката — както щете го наречете — с нея.

— Извинете, не разбирам за какво говорите.

— Е, надявам се, че не изпитвате вина.

— Слушайте! — Ивет му хвърли разярен поглед, но не успя да продължи, защото Карлсън влезе в кухнята.

— Току-що говорих със служителката от "Склад за лични вещи". Предположенията ми се оправдаха — съобщи им триумфално той. — Това, което е чул Хънт във всекидневната, е бил джиесемът на Рут Ленъкс. Алармата му е била настроена да звъни за четири и десет следобед.

Това е била другата аларма, която Били Хънт е чул.

— Може би е била — възрази Ивет.

— Не, била е — настоя Карлсън. — да видим какво имаме и да свържем фактите. Сладки или кексчета, които прегарят във фурната. Сензор за дим. И телефонна аларма, настроена за четири и десет. Логично е да предположим, че алармата е била настроена, за да ѝ напомни, че са се изпекли.

— Възможно е.

— Логично е да предположим също, че когато алармата се е включила, госпожа Ленъкс вече не е била в състояние да реагира. Така че в четири и десет най-късно тя вече е била мъртва.

Край масата настъпи тишина.

— По дяволите! — изруга Ивет.