В очакване на сряда

46

Фрида беше взела имейл адреса на Джудит от Клои и ѝ изпрати кратко съобщение, че ще я чака в четири часа следобед на следващия ден на входа на парка "Примроуз Хил", на няколко минути път пеша от училището на Джудит, Времето се бе променило: духаше бурен вятър, а ниските, сиви облаци предвещаваха дъжд.

Тя видя Джудит още преди момичето да я види. Вървеше с група съученици, които постепенно поемаха в различни посоки. Накрая остана само Джудит, която бавно се отправи към желязната порта. Тя носеше тежки, масивни обувки, от което краката ѝ изглеждаха като клечки, а около главата си беше намотала оранжев шал, който ѝ стоеше като тюрбан и изпод който се вееха тънки кичури коса. Дори походката ѝ беше нестабилна, краката ѝ в тежките обувки се спъваха на паважа. Озърташе се неспокойно, очите ѝ се стрелкаха насам-натам; от време на време слагаше ръка на устата си сякаш се въздържаше да не каже нещо.

Когато влезе в парка, Джудит забеляза Фрида, която седеше на една пейка, и закрачи по-бързо. По лицето ѝ пробягаха различни емоции: объркване, гняв, страх. Накрая се появи маска на враждебност. Сините ѝ очи проблеснаха злобно.

— Тя защо е тук?

— Защото трябва да поговориш не с мен, а с нея. Детектив Лонг. Ивет.

— Не знам какво имате предвид. Нямам нужда да разговарям нито с вас, нито с нея. Не желая. Разкарайте се всички вие. Оставете ме на мира. — Гласът ѝ се пречупи. От гърлото ѝ се изтръгна дрезгаво ридание, тя залитна и без малко да падне.

Фрида стана и с жест я покани да седне.

— Живееш под огромно напрежение. Предполагам, че се чувстваш така, сякаш всеки момент ще експлодираш.

— Не знам какво точно искате от мен. Не желая да стоя тук. Искам да си отида у дома. Или на друго място — добави тя.

Но не помръдна, а на младото ѝ лице се изписа такава неувереност и такъв ужас, че Фрида очакваше всеки миг да избухне в сълзи. След това краката ѝ сякаш отказаха да я държат и Джудит се стовари на пейката до Ивет, присви нагоре коленете си, обгърна ги с ръце и се сгуши сякаш искаше да се защити.

— Кажи на Ивет защо си толкова изплашена.

— Не ви разбирам — прошепна тя.

— Не можеш да го предпазиш.

— Кого?

— Баща си.

Джудит притвори очи. Лицето ѝ се отпусна унило, като на жена на средна възраст, изтощена от умора.

— Понякога си мисля, че като се събудя, всичко това ще се окаже просто сън. Мама ще продължава да си е сред нас и с нея ще спорим за глупости като късно прибиране, грим и писане на домашни, и всички ужасни неща изобщо няма да са се случили. Ще ми се никога да не съм имала приятел. Ще ми се никога да не бях срещала Зак. Повдига ми се, като се сетя за него. Искам пак да съм си същата, както преди. — Тя отвори очите си и погледна Фрида. — Той заради мен ли е мъртъв?

— Ти ми кажи.

В този миг Джудит най-накрая избухна в плач. Тя се наведе напред, зарови лице в шепите си и започна да се поклаща, ридаейки. Сълзите капеха между пръстите ѝ и тя цялата се тресеше от хлипове и стенания.

Ивет се загледа безмълвно в нея, а после предпазливо протегна ръката си и я докосна по рамото, но Джудит реагира, бурно, като се нахвърли върху Ивет и започна да я блъска. Едва след няколко минути риданията ѝ позатихнаха, и накрая тя престана да хлипа. Вдигна лице от дланите! Си; беше се зачервила от плач, по бузите ѝ се стичаха вадички от туш за мигли. Беше неузнаваема. Фрида извади хартиена кърпичка от чантата си и ѝ я подаде мълчаливо. Джудит попи мокрото си от сълзи лице, като не спираше да подсмърча.

— Казах му за Зак — прошепна тя накрая.

— Разбирам.

— Той ли го е убил?

— Не знам. — Фрида ѝ подаде нова кърпичка.

— Но направи добре, че ни каза — допълни делово Ивет. — Така или иначе щяхме да разберем. Не бива да изпитваш угризения.

— Как така? Не мога да не изпитвам угризения. Вината е моя. Аз правих секс с него. — Лицето ѝ се сгърчи. — А после казах на татко. Той просто е искал да ме защити. Какво ще стане с него? Какво ще стане с нас? Дора е толкова беззащитна.

— Ивет е права, Джудит. Ти не си отговорна за нищо.

— Той ще научи, че аз съм ви казала.

— Не е трябвало да те поставя в това положение — отвърна Ивет.

— Защо ни се случва всичко това? Искам да се върна обратно във времето, когато нещата бяха наред и всички бяхме добре.

— Трябва да те заведем у вас — каза Фрида.

— Не мога да се появя там. Точно сега не мога да го погледна в очите. Скъпият ми, клетият ми татко! О, боже! — И тя изхлипа силно.

Фрида взе бързо решение.

— Ще дойдете в моята къща — отсече тя, като едновременно с това си мислеше как нейният спокоен и уютен дом се бе превърнал в убежище за чужди хора, изгубили пътя си. — Ти, Тед и Дора. Сега ще им се обадим. — После кимна към Ивет. — А ти ще трябва да поговориш с Карлсън.

Когато Ивет му съобщи за това, което беше научила от Джудит, Карлсън я изслуша, вперил в нея намигащ поглед.

— Какъв глупак, какъв идиот! — не се сдържа той. — Сега кой ще се грижи за семейството му? Ама че бъркотия. Ръсел Ленъкс е знаел за Джудит и Зак. Джош и Бен Кериган са знаели за баща си и Рут Ленъкс. Толкова много тайни… Къде ще свърши всичко това? — Телефонът му иззвъня, той го грабна, изслуша отсрещната страна, каза "Идваме" и затвори слушалката.

— Обади се Тейт от екипа на криминалистите. Кани ни на обиколка из жилището на Зак.

— Но…

— Имаш ли нещо по-добро за вършене?

Джеймс Тейт беше нисък набит мъж с матова кожа и прошарена коса, с властен нрав и пиперливо чувство за хумор. Карлсън го познаваше от години. Беше прецизен и с хладен ум, изключително добър в работата си. Очакваше ги и когато пристигнаха, той им кимна леко и им връчи книжни калцуни и тънки латексови ръкавици, след което пристъпиха към сцената на местопрестъплението.

— Не беше ли възможно да ми обясниш по телефона? — попита го Карлсън.

— Реших, че ще искате да видите всичко на място. Като това например.

Тейт;) посочи входния звънец.

— Хубави, ясни отпечатъци.

— Те съответстват ли на…

— Де бързай толкова. — Тейт отвори вратата към малкото входно антре. Находка номер две. — Той посочи към калните следи на пода. — Обувки № 41. Изключително ясни отпечатъци. А сега три: следи от борба. Тази картина е разместена.

Карлсън кимна. Ивет, която ги следваше, докато минаваха край разхвърляната миниатюрна кухня в посока към спалнята, имаше странното усещане, че отново ще се натъкне на мъртвото тяло.

— Четири. Петна от кръв. Тук, тук и тук. И разбира се, много повече там, където е било тялото. Находка номер четири или по-скоро пет: в онова метално кошче за отпадъци — той посочи към него — намерихме мръсна кухненска кърпа, изцапана с кръв. Взехме я за ДНК проба. Някой я е използвал, за да се почисти.

— И този някой е…?

— Находка номер шест: пръстови отпечатъци, съдържащи следи от кръвта на жертвата — всички те са на онази стена. Ето там. Е, какво мислиш?

— Аз ли какво мисля? Какво е твоето заключение?

— Можем да се спрем на една твърде правдоподобна версия. Някой — мъж, който носи обувки четиресет и първи номер — е влязъл в жилището. Вероятно жертвата го е пуснала вътре, но не можем да сме сигурни. Няма следи от нахлуване с взлом. Двамата са се сборичкали в антрето, а после са се озовали в спалнята, където жертвата е била пребита до смърт с тежък предмет, който още не сме открили. Кръвта на жертвата е опръскала нападателя, той се е избърсал с кърпата и я е хвърлил в кошчето за отпадъци. Мисля, че в онзи момент вече е бил с несигурна походка. Облегнал се е на онази стена, където е оставил много ясни пръстови отпечатъци. После си е тръгнал. — Тейт засия от задоволство. — Това е.

— И пръстовите отпечатъци принадлежат на?

— Ръсел Ленъкс. — Победоносната усмивка на Тейт помръкна. — Не си ли доволен?

— Извинявай. Разбира се, че съм доволен. Но има разлика между "небрежен" и "много небрежен".

— Наясно си с тези неща, Мал. Убийците почти винаги изпадат в опиянение, причинено от стреса. Разсейват се, губят концентрация. Неведнъж ми се е случвало на сцената на местопрестъплението да намирам портфейли, якета и още какво ли не.

— Прав си — съгласи се Карлсън. — Няма как да кажа "не" при толкова ясни улики.

— Благодаря. Пак заповядай — отвърна присмехулно Тейт.