В очакване на сряда

49

В топлата кола Фрида усети, че заспива. Няколко нощи бе изкарала в безсъние, по-лошо от обичайното, накъсано от мъчителни, страшни сънища. Чувстваше се като пребита, с очи, парещи от умора. Опита се да не се предава на съня точно сега, в компанията на Фиърби — тази проскубана хищна птица, пред която не можеше да си позволи да бъде беззащитна. Но не се получи, не можеше повече да стои будна. И когато накрая започна да се унася, когато очите ѝ започнаха да се затварят, и тялото ѝ се отпусна, тя си помисли, че беше доста странно да се довери на човек, когото изобщо не познаваше.

Фиърби излезе от М25 и пое по М1. Това беше път, който той добре познаваше; беше му приятно да шофира по него в компанията на друг човек. Той сложи компактдиск с ирландска фолклорна музика в аудио плейъра, намали звука така, че да се чува съвсем слабо и погледна към нея. Не можеше да определи възрастта ѝ. Може би беше на трийсет и пет или малко повече — отдалеч изглеждаше по-млада с елегантната си изправена стойка и плавни движения, но отблизо лицето ѝ беше изпито; очите ѝ бяха хлътнали, с тъмни кръгове под тях, а бледото ѝ лице имаше напрегнато и угрижено изражение. Не беше я попитал с какво се занимава. Фрида Клайн: звучеше като германско, като еврейско име. Погледна към отпуснатите в скута ѝ ръце с наполовина сключени длани и видя, че нямаше нито халка, нито пръстени, а ниско изрязаните ѝ нокти не бяха лакирани. Не носеше бижута, нито грим. Дори когато спеше, изразът на лицето ѝ беше строг и неспокоен.

Въпреки това — и на душата му стана по-леко — той си имаше компания, спътник, макар и за кратко. Толкова беше свикнал да работи сам, че външният свят някак си се сливаше със собствените му натрапчиви идеи. Тя би могла да му помогне да разграничи едното от другото: имаше дружелюбен, ясен и съсредоточен поглед и каквито и да бяха мотивите за собственото ѝ разследване, той беше усетил нейната дълбока проницателност. Фиърби се усмихна вътрешно: тя не обичаше да я командват.

Фрида промърмори нещо и отмести едната си длан. Отвори очи и в следващия момент седна с изправен гръб, отмятайки косата от затопленото си лице.

— Заспала съм.

— Какво лошо има?

— Никога не заспивам.

— Сигурно сте имали нужда от сън.

Тя се облегна на седалката и се загледа през предното стъкло към потока от коли, които летяха в обратната посока.

— Това Бирмингам ли е?

— Всъщност аз не живея в града. Живея в едно село, или по-скоро градче, на няколко мили по-далеч.

— Защо?

— Моля?

— Защо не живеете в града?

— Това е мястото, където по-рано живеех заедно с жена ми и децата ми. Когато жена ми ме напусна, така и не се реших да се преместя.

— Значи, не е било въпрос на определено предпочитание?

— Вероятно не. Не обичате ли тихата провинция?

— Хората трябва да са наясно къде точно искат да живеят и да направят конкретен избор.

— Разбирам — каза Фиърби. — В това отношение очевидно съм доста инертен. Доколкото схващам, вие сте направили своя избор.

— Живея в центъра на Лондон.

— Защото така ви харесва ли?

— Това е мястото, където се чувствам спокойна и незабелязана. А навън животът си тече с пълна сила.

— Може би аз се чувствам по същия начин в моята малка къща. За мен тя е невидима. Престанал съм да я забелязвам. Тя е просто място, където мога да отида. Аз съм бивш журналист. Вие какво работите?

— Психотерапевт съм.

Фиърби я погледна смаяно.

— Изобщо не бих предположил.

Той очевидно не забелязваше колко жалка и запусната изглеждаше къщата му. Входната чакълеста алея беше обрасла със седмолист, глухарчета и треви. Первазите на прозорците бяха прогнили, а стъклата им — мръсни. Но дори и да измиеше мръсотията, общото впечатление за запуснатост щеше да си остане. На масата в кухнята бяха струпани купища пожълтели вестници, а самата маса очевидно не се използваше за хранене. Когато Фиърби отвори хладилника, за да потърси мляко, каквото така или иначе нямаше, Фрида видя, че вътре имаше единствено кенчета с бира. Това беше жилището на мъж, който живееше сам и не очакваше компания.

— Значи, няма да пием чай — заключи той. — Какво ще кажете да пийнем уиски?

— Не пия през деня.

— Днес е по-различно.

Той наля по два пръста уиски в широки захабени чаши и подаде едната на Фрида.

— Да пием за нашите изчезнали момичета — каза Фиърби и чукна чашата си в нейната.

Фрида отпи малка глътка от парливата течност, колкото да му прави компания.

— Искахте да ми покажете какво сте открили.

— Всичко е в кабинета ми.

Когато той отвори вратата, тя остана безмълвна за няколко секунди, а очите ѝ се опитваха да свикнат със смесицата от безумие и порядък. За един кратък миг гледката ѝ напомни за Мишел Дойс, жената, с която Карлсън я бе запознал и чиято квартира в Детфорд беше пълна с отпадъците на непознати хора, които тя акуратно бе подредила по категории.

Кабинетът на Фиърби тънеше в полумрак, тъй като прозорецът беше до половина блокиран от едва крепящи се на перваза купчини от вестници, списания и разпечатки. На пода също имаше струпано огромно количество вестници: беше почти невъзможно човек да си проправи път между тях, за да стигне до дългата маса, която служеше за писалище и която също беше отрупана с листове хартия, стари бележници, два компютъра, принтер, старомодна фотокопирна машина, голяма камера с липсващ обектив, безжичен телефон. Имаше също и две нащърбени порцеланови подложки за чаши, препълнени с угарки, няколко стъклени чаши и празни бутилки от уиски.

На ръба на масата бяха залепени десетки жълти и розови листчета с надраскани на тях номера или думи.

Когато Фиърби включи настолната лампа, светлината ѝ попадна върху хартиено копие на фотографията на млада жена <6 усмихнато лице. Един от предните ѝ зъби беше нащърбен. Това напомни на Фрида за Карлсън, който също имаше нащърбен зъб и който беше на много мили далеч от нея.

Но това, което я порази, не беше безпорядъкът в стаята, а контрастът между безпорядъка и педантичния ред. На корковите табла бяха прилежно забодени десетки снимки на лицата на млади жени. Те очевидно бяха разпределени в две категории. Отляво бяха подредени около двайсет лица; отдясно — шест. Между тях беше окачена голяма карта на Великобритания, осеяна с флагчета, които очертаваха крива линия от Лондон в посока северозапад. На отсрещната стена беше начертана огромна времева линия с калиграфски изписани дати и имена. През цялото време Фиърби наблюдаваше внимателно Фрида. Той издърпа чекмеджетата на картотеката си и тя видя редици от папки, обозначени с имена. Фиърби започна да ги изважда една по една и да ги трупа върху останалите предмети на масата. На Фрида ѝ се искаше да поседне, но в стаята имаше само един въртящ се стол и на него бяха оставени няколко книги.

— Това ли са момичетата? — попита тя, сочейки с ръка.

— Хейзъл Бартън. — Той докосна нежно лицето ѝ, с известна доза благоговение. — Роксан Ингейтстоун, Дейзи Кру, Филипа Люис, Мария Хорсли, Шарън Гибс.

Всички те — млади и пълни с живот, се усмихваха на Фрида от стената.

— Смятате ли, че са мъртви?

— Да.

— А може би и Лайла.

— Няма как да е бил Дохърти.

— Защо?

— Вижте. — Той я заведе при времевата линия. — По времето, когато са изчезнали Дейзи и Мария, той е бил в затвора.

— Защо сте толкова сигурен, че става дума само за един човек?

Фиърби отвори първата папка.

— Ще ви покажа всичко, а след това вие ще ми кажете какво мислите. Ще ни нужно известно време.

В седем вечерта Фрида се обади на Саша, която се съгласи да отиде у тях и да постои там, докато тя се върне. В гласа на Саша се усещаше загриженост и паника, но Фрида приключи набързо разговора. Тя звънна и на Джоузеф и го помоли да отиде да нахрани котарака и да полее цветята и билките в двора.

— Къде си, Фрида?

— Близо до Бирмингам.

— Къде по-точно?

— В едно село, Джоузеф.

— Защо си там?

— Много е дълго за обяснение.

— Трябва да се прибереш, Фрида.

— Защо?

— Ние всички се тревожим.

— Не съм дете.

— Ние всички се тревожим — повтори той.

— Не се тревожете.

— Ти не си добре. Всички го знаем. Идвам да те взема.

— Не.

— Тръгвам сега.

— Няма как да тръгнеш.

— Защо няма как?

— Защото няма да ти кажа къде съм.

Тя затвори, но телефонът ѝ иззвъня почти веднага. Този път се обади Рубен; най-вероятно Джоузеф стоеше до него с тъжните си очи. Тя въздъхна, изключи телефона и го прибра в чантата си. Поначало никога не беше искала да има мобилен телефон.

— Шарън Гибс — каза невъзмутимо Фиърби, все едно нищо не беше прекъсвало заниманията ми.

В десет и половина вече бяха приключили. Фиърби излезе да изпуши една цигара, а Фрида се зае да потърси някаква храна в шкафовете му. Не беше гладна, но усещаше някаква празнина в стомаха си; не си спомняше кога бе яла за последно. Не беше днес, нито снощи.

Шкафовете, също като хладилника, бяха почти празни. Намери бързо сваряващ се ориз и кубчета зеленчуков бульон с изтекъл срок на годност: това би трябвало да свърши работа. Докато вареше ориза в бульона, Фиърби влезе обратно и застана прав, наблюдавайки я.

— Е, какво мислите? — попита той.

— Мисля, че или ние сме две заблудени души, които случайно се срещнаха в един приют за магарета, или че вие сте прав.

Той направи гримаса на облекчение.

— Което означава, че човекът, когото търсим, не е Дохърти, Шейн или както там го наричат.

— Очевидно не е. Но не е ли странно, че е познавал и двете? Не обичам съвпаденията.

— Те са имали един и същи начин на живот — две млади момичета, излезли от правия път.

— Може би са се познавали — предположи Фрида. Тя вдигна ориза от котлона и парата я блъсна в лицето, което ѝ се струваше мръсно от изтощителната работа с Фиърби и от голямата умора.

— Звучи логично. Кой би могъл да ни каже?

— Имам една идея.

След като изядоха ориза — Фиърби беше изял по-голямата част, а Фрида само беше боднала тук-там в чинията си — тя каза, че ще трябва да хване влака за Лондон. Но Фиърби се възпротиви, обяснявайки ѝ, че е много късно. След кратък спор за хотели и влакове, Фиърби реши въпроса, като измъкна от един шкаф стар спален чувал и Фрида си направи нещо като легло на дивана в хола. Тя изкара странна и кошмарна нощ, през която не можеше да се ориентира кога беше будна и кога спеше, кога мислите ѝ бяха сънища, а сънищата ѝ — мисли, и всички те — лоши. Тя чувстваше или мислеше, или сънуваше, че е на пътешествие, което беше и нещо като бягане с препятствия, и едва когато преодолееше всички препятствия и решеше всичките си проблеми, щяха да ѝ позволят да спи. В мислите ѝ изплуваха лицата на момичетата от снимките, закачени на стената на Фиърби, които се смесиха с лицата на Тед, Джудит и Дора Ленъкс, и всички те бяха вперили погледи в нея.

От три и половина нататък Фрида вече беше напълно будна и лежеше с трескаво съзнание, забила поглед в тавана. В четири и половина стана, отиде в банята и се потопи във ваната. Полежа в нея, наблюдавайки как по ръбовете на щората на прозореца започна да се появява светлина. Тя се избърса с кърпата, която ѝ се стори най-малко употребявана и се облече във вчерашните си мръсни дрехи. Когато излезе от банята, Фиърби беше станал и наливаше кафе в две керамични чаши.

— Не мога да ви предложа кой знае каква закуска — каза той извинително — но в седем мога да изляза и да купя хляб и яйца.

— Кафето е достатъчно — отвърна Фрида. — А след това трябва да тръгнем.

Фиърби сложи бележник, картонена папка и малко цифрово записващо устройства в една чанта с дръжка за през рамо и след половин час те отново бяха на магистралата, отправяйки се на юг. Дълго време пътуваха мълчаливо. Фрида погледна през прозореца, после се извърна към Фиърби.

— Защо се занимавате с това? — попита го тя.

— Вече ви казах — отвърна той. — Отначало заради Джордж Конли.

— Но нали сте го измъкнали от затвора — продължи Фрида. — Това е нещо, което много малко журналисти биха постигнали в професионалната си кариера.

— Струваше ми се недостатъчно. Той беше освободен поради липса на доказателства. Когато излезе на свобода и всички тържествуваха, а медиите се надпреварваха да отразяват събитието, аз знаех, че нещата не са доведени докрай. Трябваше да разкажа цялата история, да покажа, че Джордж Конли е невинен.

— И самият Конли ли иска това?

— Ходих да го видя. Той е една развалина, един опустошен човек. Мисля, че не е в състояние да изрази с думи какво иска.

— Някой, който случайно види къщата ви, би казал, че и вие сте опустошен човек.

Фрида очакваше, че Фиърби ще се разгневи или ще се опита да се защити, но той се усмихна.

— Би казал ли? Хората вече са ми го казвали. Като се започне с жена ми и колегите ми. Бившите ми колеги.

— Заслужава ли си? — попита го Фрида.

— Не търся благодарности. Просто искам да знам. Не сте ли съгласна? Когато видяхте снимките на онези момичета, не ви ли се прииска да узнаете какво се е случило с тях?

— Никога ли не ви е хрумвало, че може да няма връзка между снимките на стената ви, освен че всички на тях са клети тъжни момичета, които са изчезнали?

Фиърби я погледна.

— Мислех, че сте на моя страна.

— Не съм на ничия страна — намръщи се Фрида, но после се успокои. — Понякога си мисля, че не съм дори на своя страна. Мозъкът ни е устроен така, че да търсим и намираме модели. Ето защо оприличаваме облаците на фигури на животни. Но всъщност те са просто облаци.

— Затова ли пропътувахте целия път до Бирмингам? И затова ли сега ще изминем целия път обратно до Лондон?

— Работата ми е да изслушвам хората и да анализирам моделите, които те изграждат в битието си. Понякога тези модели са разрушителни или егоистични, или себенаказващи, а понякога са просто погрешни. Вие някога замисляли ли сте се какво би станало, ако откриете, че сте били на погрешен път?

— Може би животът не е чак толкова сложен. Джордж Конли беше хвърлен в затвора по обвинение, че е убил Хейъзъл Бартън. Но той не го е извършил. Което означава, че някой, друг я е убил. И така, на кое място в Лондон отиваме?

- Ще впиша адреса в сателитния навигатор.

— Ще ви хареса — каза Фиърби. — Говори с гласа на Мерилин Монро. Е, на някой, който имитира Мерилин Монро. Това, естествено, би заинтригувало по-скоро мъж, отколкото жена. Имам предвид шофирането в компанията на Мерилин Монро. Според мен някои жени дори биха се подразнили.

Фрида натисна копчетата и набра адреса. През следващия час и половина колата беше направлявана по автомагистрали М1 и М25 от глас, който изобщо не приличаше на гласа на Мерилин Монро. Но за другото беше прав. Тя определено се подразни.

Лорънс Дос си беше вкъщи. Фрида се запита дали изобщо му се случваше да не си е вкъщи. Отначало той се изненада.

— Мислех, че сте се отказали.

— Имам новини за вас — каза Фрида. — Ние имаме новини за вас.

Дос ги покани да влязат и Фрида отново се озова в градината зад къщата, седнала на малката маса с чаша чай пред себе си.

— Открихме Шейн — започна тя.

— Кой?

— Той е човекът, с когото е била свързана дъщеря ви.

— Свързана с него? Какво искате да кажете?

— Знаели сте, че дъщеря ви се е забъркала с наркотици. И той също е бил забъркан, но по по-професионален начин. — Дос не реагира, но очевидно не очакваше добри новини. — Шейн е прякорът му. Истинското му име е Мик Дохърти.

— Мик Дохърти. Мислите ли, че е свързан с изчезването на дъщеря ми?

— Възможно е. Но не знам по какъв начин. Когато отидох да се срещна с Дохърти в едно селище в Есекс, се запознах с Джим. И двамата търсехме Дохърти, но по различни причини.

— Как така?

— Разследвам случая с изчезването на млада жена на име Шарън Гибс — поясни Фиърби. — Научих, че се е познавала с този мъж, Дохърти. Когато се запознах с Фрида, стана ясно, че всеки от нас го търсеше, за да разговаря с него за изчезнала млада жена. Стори ни се интересно съвпадение.

Дос седеше замислен, а чутото явно го нараняваше повече от всякога.

— Да, да, разбирам — каза той по-скоро на себе си.

— Никога не сте чували за Шейн — обади се Фрида. — Но сега, когато знаем истинското му име — Мик Дохърти — то говори ли ви нещо?

Дос бавно поклати глава.

— Не си спомням някога да съм чувал това име.

— А Шарън Гибс?

— Не, съжалявам. Никога не съм чувал за нея. Не мога да ви помогна. — Той погледна Фрида, после Фиърби. — Сигурно си мислите, че съм лош баща. Знаете ли, винаги съм се възприемал като човек, който би преобърнал земята, за да намери дъщеря си, ако някой се опита да ѝ стори нещо лошо. Но тя не беше петгодишно дете, изчезнало от дома си. Беше младо момиче, което растеше и в желанието си да води самостоятелен живот от време на време отиваше да живее на друго място. И така, докато накрая съвсем изчезна. Има дни, в които си мисля за нея през цялото време и от това страшно боли. Боли ме ето тук. — И той притисна с ръка сърцето си. — Но има и други дни, в които запълвам времето си с работа. Грижа се за градината, поправям разни неща. Това ми помага да не мисля за нея, но може би не бива да преставам да мисля за нея, за да не се откъсна от проблема. — Той направи пауза. — Този мъж — как му беше името…

— Дохърти — припомни му Фиърби.

— Смятате ли, че той има нещо общо с изчезването на Лайла?

— Не знаем — отвърна Фиърби и погледна към Фрида.

— Има някаква връзка — започна Фрида. — Но той няма как да е отговорен за изчезването и на двете. Дохърти е бил в затвора, когато Шарън Гибс е изчезнала. Не разбирам каква би могла да е неговата роля. Джим разследва случаи на определен кръг изчезнали млади момичета и Шарън Гибс се вписва в модела, който се е очертал. Но случаят с вашата дъщеря изглежда различен. И все пак, тя като че ли е свързана с тях чрез Дохърти. По някакъв начин той се явява обединяващо звено в цялата загадка, но не проумявам защо.

— Защо казвате, че нейният случай е различен? — попита Дос.

Фрида Се изправи.

— Аз ще отнеса празните чаши вътре и ще ги измия, а Джим ще ви разкаже за своето разследване. Може нещо забравено да проблесне в съзнанието ви. Иначе моето заключение е, че успяхме да пробием една тухлена стена, но се озовахме пред друга.

Дос понечи да възрази, но Фрида не му обърна внимание. Тя взе шарения пластмасов поднос, който той бе облегнал на крака на масата и сложи в него чаените чаши, каничката с мляко и захарницата. После влезе в къщата и зави към малката кухня вдясно. Прозорецът над мивката беше с изглед към градината и докато миеше чашите, Фрида се загледа в двамата мъже. Виждаше, че си говорят, но не можеше да чуе нищо от разговора им. Дос може би се чувстваше по-добре, когато събеседникът му беше мъж.

Те станаха от масата и тръгнаха надолу през градината. Дос сочеше към различни растения, махна и към дъното на градината, където долу в ниското, тясна, плитка и чиста, течеше река Уандъл и проправяше пътя си към Темза.

В мивката имаше още четири чаени чаши, а на плота — мръсни чинии и стъклени чаши. Фрида изми и тях, изплакна ги и ги сложи на дъската за отцеждане. После огледа внимателно кухнята, питайки се дали мъжете реагират различно от жените на отсъствието на скъп за тях човек. Контрастът с дома на Фиърби биеше на очи. Тук всичко беше чисто, подредено и добре организирано, докато къщата на Фиърби беше мръсна и занемарена. Но двамата имаха нещо общо. Фрида си помисли, че една жена най-вероятно би превърнала дома си в нещо като светилище, посветено на липсващия близък; при Фиърби и Дос обаче беше точно обратното. В техните толкова различни жилища се усещаше стремеж всички ужасни мисли и чувства за загуба да се държат заключени на тайно място. Фиърби беше запълнил празнотата в дома си с други липсващи лица. А тук? Човек добиваше усещането за дом, чийто стопанин живееше сам и винаги бе живял сам. Дори когато миеше съдовете, Фрида се чувстваше като натрапница.

Тя избърса ръцете си в една памучна кърпа, прилежно окачена на кукичка, след което отиде навън при мъжете. Двамата се обърнаха едновременно и ѝ се усмихнаха, сякаш през краткото време, докато я нямаше, между тях се беше породила невидима връзка.

— Говорихме си за разни неща, обменихме някои мисли — каза Фиърби.

— Май че и двамата сме работили неблагодарна работа — добави Дос.

— Но нали вие сте били търговски пътник, а не журналист? — не разбра Фрида.

Дос се усмихна.

— Все пак, и двамата сме изкарали доста време по пътищата.

— Идвате точно навреме — каза неопределено Фиърби.

— Защо?

— В офисите все още ли използват фотокопирни машини?

— Да, разбира се — отвърна Дос.

— Мислех, че страдат от дефицит на хартия.

— Това е мит. Използват хартия повече от всякога.

Не, "Копикон" са много стабилни. Е, засега си получавам пенсията редовно. — Той се усмихна, но после стана сериозен. — Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас?

— Не, не мисля.

— Кажете ми, смятате ли, че дъщеря ми е жива?

— Не знаем — каза тихо Фрида.

— Най-тежко е неведението — въздъхна Дос.

— Съжалявам. Тормозя ви с посещенията си, разравям стари спомени и чувства, а нямам какво ново да ви съобщя.

— Не сте права — възрази Дос. — Благодарен съм за това, че някой прави нещо за дъщеря ми. Можете да идвате винаги, когато пожелаете.

След още няколко реплики Фрида и Фиърби вече бяха навън на улицата.

— Горкият човек — каза съчувствено Фрида.

— Преди малко дойдохте при нас тъкмо навреме. Дос ми разказваше с най-големи подробности как той и съседът му строят нова ограда.

Фрида се усмихна.

— За вълка говорим… — Тя посочи към Джери, който идваше по пътя, стиснал здраво две огромни торби с органична тор, които почти го скриваха. Фрида видя, че едната торба пропускаше и след него по земята оставаше дебела кафява диря.

— Здравейте, Джери.

Той се спря, остави долу торбите и прокара мръсната си длан по челото си. Мустакът му бе все така неравно подстриган.

— Вече съм твърде стар за това — каза той. — Не искам да прозвучи грубо, но защо отново сте тук?

— Дойдохме да зададем на Лорънс някои въпроси.

— Надявам се да сте имали основателна причина.

— Така си мислех, но…

— Виждам, че намеренията ви са добри. Но той преживя достатъчно. По-добре го оставете на мира — Джери се наведе, вдигна с мъка торбите и се отдалечи, препъвайки се под тежестта им. След него отново се проточи кафява диря.

— Той е прав — каза Фрида замислено.

Фиърби отключи колата си.

— Да ви закарам ли до вкъщи?

— Гарата е съвсем наблизо. Ще повървя дотам и ще се прибера с влака. Така и за двама ни ще бъде по-лесно.

— Вече се умори от мен ли?

— Мисля си, че те чака дълъг път. Виж, Джим, съжалявам, че те довлякох чак дотук. Нямаше кой знае какъв резултат.

Той се засмя.

— Не е нужно да се извиняваш. Обиколил съм страната надлъж и нашир. Пътувал съм на много по-големи разстояния с много по-малки очаквания от сега и съм се радвал и на най-незначителната находка. — Фиърби се качи в колата. — Ще поддържаме връзка.

— Не си ли смутен от начина, по който тези момичета просто изчезват?

— Не просто съм смутен, изтормозен съм от мисълта за това — отвърна Фиърби. Той затвори вратата, но отново я отвори.

— Какво има? — попита Фрида.

— Как ще се свържа с теб? Нямам телефонния ти номер, нито имейл адреса ти, нито домашния ти адрес.

Те си размениха телефонните номера и Фиърби ѝ кимна.

— Скоро ще се чуем.

— Да.

— Нещата не са приключили.