В очакване на сряда

58

Когато Фрида се прибра вкъщи, завари Джоузеф и Клои, които седяха в кухнята и играеха на карти, като подвикваха и хвърляха със замах картите една върху друга. Макар и заета с мисълта как да съобщи новината на племенницата си, тя все пак се зачуди защо Клои беше в дома ѝ, а не на училище; замисли се и за това как от нейно тихо убежище домът ѝ се бе превърнал в място, където всеки можеше да се срещне с всеки, да всее безпорядък, да донесе със себе си мъка и отчаяние. Може би, помисли си Фрида, щеше да смени ключалките, когато всичко това приключеше. Тя погледна към Джоузеф.

— Би ли ни извинил за момент? — попита тя.

Джоузеф като че ли не разбра.

— Извинил за момент?

— Да — каза Фрида. — Би ли излязъл от стаята?

— Да, да — засуети се Джоузеф. — И без това отивам при Рубен. Ще играем покер с приятели.

Той взе котарака от скута си и като го притисна към широките си гърди, излезе навън.

Когато каза на Клои, Фрида забеляза как по бледото лице на момичето се смениха различни емоции: объркване, шок, мъка, отказ да повярва, гняв. След като приключи с подробностите, настъпи мълчание. Очите на Клои се стрелкаха насам-натам.

— Искаш ли да ме попиташ за нещо? — наруши мълчанието Фрида.

— Къде е той?

— В полицейското управление.

— В килия ли?

— Не знам. Готвеха се да му снемат показания, след което щяха да го оставят в ареста.

— Той е още дете.

— Той е на осемнайсет. Пълнолетен е.

Настъпи ново мълчание. Фрида видя как очите на Клои остро проблясваха.

— Хайде, говори — подкани я тя.

— От теб се очакваше да се погрижиш за него.

— Погрижих се.

— Как по-точно?

— Накарах го да си признае какво е извършил.

— Дори ако това означава, да съсипе живота си?

— Това е единственият му шанс да не съсипе живота си.

— Това е твоето мнение — каза Клои с горчивина. — Шибаното ти професионално мнение. Доведох го при теб. Доведох го при теб, за да му помогнеш.

— Не е толкова лесно да се помага на хората. По-скоро е…

— Млъкни. Млъкни, млъкни, млъкни. Не искам да те слушам как говориш за поемане на отговорност и за взимане на самостоятелни решения. Ти предаде него, предаде и мен. Ето това направи.

— Той е убил майка си.

— Не го е направил умишлено!

— Това ще бъде взето под внимание.

— Тръгвам си.

— Къде отиваш?

— Връщам се у дома. Мама може и да е леко откачена, а къщата ни да е разхвърляна и неугледна, но тя поне не изпраща приятелите ми в затвора.

— Клои…

— Никога няма да ти простя.

Всичко беше приключило, каза си Фрида. Тя беше приключила. Край на трескавото неведение от последните няколко седмици. Странните усещания щяха да избледнеят така, както заздравява тежка травма, докато накрая остане само лека болка, незабележима за околните. Убийството на Рут Ленъкс беше разкрито. Децата на семейство Ленъкс бяха изпратени в затвори от различен тип — двете дъщери при леля си, а Тед зад истински решетки. Клои си беше отишла. Фрида беше злоупотребила с приятелството си с Карлсън. Безумното издирване на момиче, което изобщо не познаваше, беше приключило и вече сякаш бе само сън. Тя се запита дали някога отново щеше да види Фиърби с неговия проницателен поглед и сребриста коса.

Зае се да подреди къщата: сложи разни предмети обратно по местата им, изчисти накапаните плотове, излъска с паста от пчелен восък малката масичка за шах до прозореца. Следобед щеше да се срещне с Телма Скот и да разбуни тъмния кладенец от мисли, но по-късно може би щеше да разиграе партия шах, като остави дървените фигурки с леко потракване да си проправят път по шахматната дъска сред тишината, която отново се бе завърнала в дома ѝ. Също така щеше да се обади на Санди. Заради неспокойните мисли, които бяха тревожили съзнанието ѝ напоследък, тя сякаш бе забравила за него. Двата дена в Ню Йорк ѝ изглеждаха далечни и нереални. Едва сега можеше отново да усети как я беше прегръщал онази нощ и да чуе думите, които ѝ беше казал. Да си спомни.

Да си спомни. Качвайки се нагоре по стълбите, Фрида изведнъж замръзна на мястото си. Нещо проблесна в съзнанието ѝ и накара сърцето ѝ да забие лудо. Какво беше това? Фиърби. Нещо, свързано с Фиърби и последното съобщение, което беше оставил в гласовата ѝ поща, преди да изчезне от живота ѝ. Фрида седна на стъпалата и се опита да си спомни точно какво бе казал в съобщението си. Повече от казаното беше несъществено, но очевидно му беше хрумнала идея, над която си струваше да се поразсъждава. Беше казал, че е преровил папките на момичетата. Тя много ясно си спомняше това изречение. После беше казал още нещо. Че двамата са мислили за тях в грешната посока. Да, и че той отивал да хвърли още един поглед.

Имаше ли нещо друго? Да: не били чули рева на двигателя — какво означаваше това, за бога? Звучеше ѝ като някаква смахната метафора за начина, по който работеше мозъкът. Фрида порови напрегнато в паметта си. Не, това беше всичко. Бе добавил единствено, че ще дойде у тях, за да ѝ каже какво е открил. С това се изчерпваше съобщението. Не беше много. Папките на момичетата. Мислили сме за тях в грешната посока. Какво е имал предвид? Какво означаваше "в грешната посока"? Може би съществуваше някаква връзка, която не бяха забелязали? Той беше казал "ние". По какъв начин тя и Фиърби бяха мислили заедно за момичетата? Фрида се замисли за останалата част от съобщението. Той отивал да хвърли още един поглед. Още един. Какво имаше предвид? Може би беше решил да посети отново семейството на някое от момичетата? Напълно възможно.

Но след още напрегнато мислене Фрида реши: не, не беше това. В казаното от него имаше три основни неща. Момичетата. "Ние" сме мислили за тях в грешната посока — "ние" не сме чули рева на двигателя — той отивал да хвърли още един поглед. Това би трябвало да означава, че е отивал на място, където двамата са били заедно.

Може би беше решил да отиде до приюта за безстопанствени коне, за да говори отново с Дохърти? Не, нямаше логика. Ако беше така, щеше да каже, че отива да поговори с някого. Но в съобщението ставаше дума за място. Може би беше решил да отиде отново в Кройдън? За да хвърли още един поглед. Но какъв беше смисълът? Полицията вече беше ходила в къщата и я беше претърсила. Какво можеше да има там, което да изисква повторно оглеждане? Тя отново премисли съобщението дума по дума, сякаш бе машина, която разглобяваше и поставяше на масата отделните ѝ части. Момичетата. Мислили сме за тях в грешната посока. Да хвърли още един поглед. Първата част беше съвсем ясна. Момичетата. Третата също. Още един поглед. Очевидно ставаше дума за Кройдън. Проблемът беше във втората, средната част. Мислили сме за тях в грешната посока. Ние. Това беше от ясно по-ясно: Фиърби и Фрида. За кого са имали погрешна представа Фиърби и Фрида? За тях. Двигателят. Не са чули рева на двигателя. Какъв двигател, по дяволите?

И тогава, съвсем неочаквано, Фрида сякаш излезе от тъмен тунел на място, окъпано в ярка светлина, която почти я ослепи.

За тях. Ами ако "тях" не се отнасяше за момичетата?

И двигателят изобщо не беше метафора — защото, реално погледнато, Фиърби не използваше метафори. Той правеше списъци; фокусираше вниманието си върху предмети, факти, детайли, дати. Двигателят беше този, който Ванеса Дейл беше чула в деня, когато я бяха нападнали, малко преди Хейзъл Бартън да бъде убита. В паниката си, когато нападателят ѝ я беше стиснал за гърлото, Ванеса бе чула рева на двигателя.

Това означаваше, че нападателят ѝ не беше действал сам. Някой друг беше чакал в колата, форсирайки двигателя, готов незабавно да потегли с тях. Не един човек. Двама. Двойка убийци.