В очакване на сряда

40

Този път на Фрида не ѝ се наложи да звъни на входната врата. Лорънс Дос беше пред къщата си заедно с още един мъж. Дос се беше качил на подвижна стълба, а другият я придържаше в основата. Когато Фрида се приближи и ги поздрави, Дос се озърна, усмихна се и внимателно слезе от стълбата.

— Извинете, забравих ви името.

Фрида му го припомни и той кимна.

— Никак не помня имена. Още веднъж моля да ме извините. Много ясно си ви спомням. Това е моят приятел Джери. Той ми помага да си поддържам градината, аз му помагам да поддържа неговата, а после сядаме да пийнем по нещо и да отпразнуваме добре свършената работа. А тази жена е психиатър, така че внимавай какво говориш.

Джери беше на възрастта на Дос, но изглеждаше по съвсем различен начин. Беше облечен с карирани къси панталони до коленете и карирана риза с къс ръкав, но в друг цвят, така че той отдалече се набиваше на очи. Краката и ръцете му бяха слаби, жилести и силно загорели от слънцето. Имаше тънък сив мустак, подрязан малко накриво.

— Съседи ли сте? — попита Фрида.

— Почти. Живеем на брега на реката — отвърна Джери.

— Къщата на Джери е малко по-нагоре от моята — добави Дос. — Той може да замърсява моята част от реката, но аз не мога да замърсявам неговата.

— Нахалник! — възкликна шеговито Джери.

— В момента се занимаваме с моите рози — каза Дос. — Те вече започват да цъфтят и двамата се опитваме да закрепим розови храсти около входната врата. Вие обичате ли рози?

— Да — отвърна кратко Фрида.

— Тъкмо се канехме да пием чай — каза Дос.

— Да, май че таза беше — додаде Джери.

— Това е стара шега между нас. Ние винаги тъкмо се каним да пием чай. Може току-що да сме пили чай, може все още да не сме пили, но това е без значение. Ще се присъедините ли към нас?

— Само за няколко минути — съгласи се Фрида. — Не искам да ви преча на работата.

Дос прибра стълбата.

— Хлапетата крадат всичко, което се движи — каза той и те се отправиха през вътрешността на къщата към моравата отзад. Фрида седна на пейката, а двамата мъже донесоха големи керамични чаши, чайниче за запарване на чай, каничка с прясно мляко и чиния с шоколадови бисквити. Те сервираха всичко върху малка дървена масичка. Дос разля чая и подаде чаша на Фрида.

— Знам какво си мислите — каза той.

— Какво си мисля?

— Вие сте психиатър.

— По-точно психотерапевт.

— И при предишното ви идване, и сега, аз все нещо работя из вкъщи. Копая в градината, грижа се розите да са красиви. Това, което си мислите, е, че аз имам вътрешното усещане, че ако поддържам дома си красив, дъщеря ми ще пожелае да се върне. — Той отпи от чая си. — Предполагам, че това е един от проблемите, свързани с вашата работа.

— Какво имате предвид?

— Никога не можете да седнете в някоя градина с чаша хубав чай и да проведете нормален разговор. Хората, с които се срещате, си мислят: "Ако кажа това, тя ще си помисли онова, а ако кажа онова, тя ще си помисли това". Сигурно ви е трудно да се откъснете от работата си.

— Нищо такова не си мислех. Просто си пиех чая и изобщо не си мислех за вас.

— О, това е добре — каза Дос. — А за какво си мислехте?

— Мислех си за потока в дъното на градината ви. Чудех се защо не чувам шума на водата.

— Когато вали повече дъжд, тогава се чува ясно, дори вътре в къщата. Вземете си бисквита.

Той побутна чинията към Фрида, но тя поклати глава.

— Чаят ми е достатъчен.

— Не изглеждате добре — каза Дос. — Трябва повече да се храните. Ти какво мислиш, Джери?

— Не му се връзвайте — отвърна шеговито Джери. — Той е като моята възрастна майка. Тя много държи всеки да си изпразва чинията.

Те поседяха мълчаливо известно време. На Фрида ѝ се стори, че чува ромона на потока.

— И така, какво ви води насам? — наруши мълчанието Дос. — Пак ли имате свободен ден?

— В момента не ходя на работа. В отпуск съм.

Дос наля още чай и мляко в чашата ѝ.

— Знаете ли какво си мисля? — погледна я той. — Мисля си, че сте си взели отпуск, защото имате нужда от почивка. А вместо това обикаляте и търсите изчезнало момиче.

— Приемете, че се тревожа за дъщеря ви.

Лицето на Дос помръкна.

— Аз се тревожа за нея още откакто се е родила. Спомням си първия път, когато я видях: тя лежеше в бебешко креватче до леглото на майка си в родилното отделение. Надвесих се над нея и видях малката трапчинка на брадичката ѝ, също като моята. Ето, вижте. — Той докосна върха на брадичката си. — И тогава ѝ казах — казах и на себе си — че цял живот ще я закрилям. Че никога няма да позволя да ѝ се случи нещо лошо. Но се провалих. Мисля си, че е невъзможно да опазиш едно дете от всички беди, особено когато порасне. Но аз се провалих докрай.

Фрида погледна двамата мъже. Джери наблюдаваше съсредоточено чашата си с чай. Може би никога досега не беше чувал приятеля си да говори така открито и емоционално.

— Причината, поради която съм тук — започна Фрида, — е, че искам да ви кажа какво свърших до момента. Надявах се, че ще мога да намеря дъщеря ви, но не стигнах особено далеч. Открих човек, който донякъде я е познавал.

— Кой е той?

— Едно момиче на име Мария. Не съм се срещала лично с нея, така че информацията е от втора ръка. Но тя със сигурност е споменала мъж на име Шейн, който е бил някакъв приятел на дъщеря ви. Или поне по някакъв начин е бил свързан с нея. Не знам как е второто му име, изобщо не знам нищо за него. Помислих си, че може би на вас това име ще ви прозвучи познато.

— Шейн? — зачуди се Дос. — Неин интимен приятел ли е бил?

— Не знам. Имам единствено името му. Може да ѝ е бил приятел или някакъв познат. Възможно е всичко да е просто едно недоразумение. Доколкото разбрах, тази жена говори неясно, с нея трудно се общува.

Дос бавно поклати глава.

— Не познавам човек с такова име. Но както ви казах предишния път, през последните години не знаех нищо за приятелите на дъщеря ми. Тя сякаш живееше в друга вселена. Единствените имена, които знам, са на нейни съученици, но тя отдавна е загубила връзка с тях.

— Господин Дос…

— Моля, наричайте ме Лари.

— Лари, надявах се да ми дадете имената на нейните приятели. Ако поговоря с тях, може би ще получа някаква информация.

Дос хвърли поглед към приятеля си.

— Съжалявам — отвърна той. — Сигурен съм, че сте добър човек и съм благодарен на всеки, който е загрижен за съдбата на дъщеря ми. Истината е, че повечето хора вече не си спомнят за нея. Но ако имате някакви подозрения, защо не се обърнете към полицията?

— Защото това е всичко, което имам: подозрения, вътрешни усещания. Познавам хора от полицията и знам, че това ще бъде недостатъчно за тях.

— И въпреки това вече за втори път изминавате целия път дотук само заради вътрешните си усещания.

— Да, така е — съгласи се Фрида. — Звучи глупаво, но нещо ме кара да продължавам.

— Съжалявам — каза Дос. — Не мога да ви помогна.

— Просто ми трябват няколко телефонни номера.

— Не. Много пъти преживявах това. Прекарах цели месеци в тревоги и напразни надежди. Ако се доберете до достоверна информация, съобщете в полицията или елате при мен и аз ще видя какво мога да направя. Но не мога да почна да ровя отначало — просто не мога.

Фрида остави чашата си на масичката и стана.

— Разбирам ви. Странно, нали? В днешно време не би трябвало да е проблем да се издири изчезнал човек.

— Може би. Но ако човекът не иска да бъде открит, тогава трудно някой би могъл да го открие — заключи Дос.

— Прав сте. Приемете, че съм дошла да ви се извиня.

Дос я погледна учудено.

— Да ми се извините? За какво?

— За разни неща. Опитах се да намеря дъщеря ви, но не успях. Нахлух в живота ви и в душевната ви мъка. Имам навика да постъпвам така.

— Може би това ви е работата, Фрида.

— Да, но се предполага, че първо трябва да ме помолят, преди да започна да действам.

Дос доби мрачно изражение.

— И вие стигате до същия извод, до който аз стигнах преди време. Мислите си, че може да закриляте някого, да се грижите за него, а в крайна сметка той се откъсва от вас.

Фрида погледна към двамата мъже, седнали удобно в градината като някоя стара семейна двойка.

— На всичкото отгоре ви прекъснах работата — каза тя извинително.

— Той има нужда да си почива от време на време — усмихна се Джери. — Иначе постоянно работи нещо в градината или в къщата — поправя, ремонтира, боядисва.

— Благодаря за чая. Беше ми приятно да поседя в градината в компанията на двама ви.

— Към станцията на метрото ли отивате? — попита Джери.

— Да.

— И аз съм в същата посока, така че ще ви изпратя.

Двамата тръгнаха заедно. Джери настоя да носи чантата на Фрида, въпреки протестите ѝ. Той крачеше до нея в карираните си риза и панталони с различни цветове, с неравно подстриган мустак, с дамска кожена чанта, преметната през рамото му. Известно време вървяха, без да говорят.

— Вие имате ли градина? — попита накрая Джери.

— Не точно градина. По-скоро двор.

— Пръстта е много важно нещо — да поровиш с пръсти, да си изцапаш ръцете. Удоволствието да ядеш от собствените си плодове и зеленчуци. Обичате ли бакла?

— Да, обичам — отвърна Фрида.

— От стеблото — направо в тенджерата. Чудесен зеленчук. Лорънс постоянно работи в градината си, за да се спасява от тежки мисли.

— За дъщеря си ли?

— Той много се грижеше за нея.

— Съжалявам, ако съм събудила у него болезнени спомени.

— Не сте. Той няма как да я забрави. Не престава да я чака и постоянно се пита къде е сбъркал. Но за него е по-добре да се занимава с нещо — да копае, да ремонтира, да засажда, да бере.

— Разбирам.

— Предполагам. Но не му давайте напразни надежди, ако нещата не водят доникъде.

— Нямам такова намерение.

— Надеждата е нещото, което ще го съсипе. Не забравяйте това и бъдете малко по-внимателна.

По обратния път Фрида гледаше през прозореца на мотрисата, но не виждаше нищо. Чувстваше се непълноценна и неудовлетворена заради провала си, но най-вече изпитваше ужасна умора.

Когато се прибра вкъщи, опита едно последно телефонно обаждане. След него, каза си тя, щеше да е сигурна, че е направила всичко по силите си, за да спаси едно момиче, което изобщо не познаваше и с което нищо не я свързваше, но чийто разказ не ѝ даваше мира.,

— Агнес? — каза тя, когато чу гласа на младата жена от другия край на линията. — Обажда се Фрида Клайн.

— Открихте ли нещо?

— Абсолютно нищо. Но искам да те питам нещо.

— Да?

— Разбрах, че Лайла е познавала мъж на име Шейн. Чувала ли си за него?

— Шейн? Не, не съм чувала това име. Срещала съм се с няколко от новите ѝ приятели — най-вече в онази долнопробна кръчма, "Котвата". Те често се събираха там. Може между тях да е имало Шейн, но не си го спомням. Изобщо не си спомням имената им.

— Благодаря.

— Значи, няма да можете да я намерите?

— Мисля, че няма да мога.

— Горката Лайла. Не разбирам защо така упорито я търсите. Положихте усилия повече от всеки, който я е познавал. Сякаш животът ви зависи от това.

Тези последни думи пронизаха болезнено Фрида. Тя замълча за миг, а после каза:

— Да опитаме ли за последен път? Двете заедно?