В очакване на сряда

23

В осем и двайсет Карлсън стоеше на ръба на обширен кратер в центъра на града и наблюдаваше дейностите, които се извършваха наоколо: колесни багери сновяха около изкопаната пръст, кранове спускаха огромни тръби в изкопите, мъже с жълти работни якета и предпазни каски се събираха на групички или седяха в машини и управляваха механизираните им метални рамена. Наблизо имаше няколко фургона и някои от тях изглеждаха вечни, подобно на околните сгради.

Той видя Ивет да се приближава. Тя имаше солиден и компетентен вид със здравите си обувки и с кестенявата си коса, здраво пристегната на конска опашка. Той се запита как ли изглеждаше в нейните очи: чувстваше се крехък, част от него сякаш липсваше. Главата го болеше и пулсираше от трите чаши уиски, които бе изпил предишната вечер, а в стомаха му като че ли се бе отворила дупка.

— Добро утро — поздрави го тя бодро.

— Здравей.

— Той каза, че ще ни чака в офиса. — Ивет посочи с глава към главния фургон с дървени стъпала пред вратата, който се намираше само на няколко ярда от тях.

Те си проправиха път по набраздената с коловози твърда почва, изкачиха се по стъпалата и Ивет почука на вратата, която се отвори почти веднага. Мъжът пред тях също носеше жълто яке, въпреки че го бе облякъл върху риза на сиви райета и кафяви кадифени панталони. Беше със солидно телосложение, с мрежа от бръчки по лицето и кафяви очи. И въпреки че едва ли беше на повече от четиресет и пет-шест години, гъстата му коса беше сребристосива.

— Пол Кериган?

— Аз съм.

Ивет му показа служебната си карта.

— Аз съм детектив Ивет Лонг — представи се тя. — G вас говорихме по телефона. А това е главен криминален инспектор Малкълм Карлсън.

Карлсън се вгледа в кротките кафяви очи на мъжа и усети напрегнатото му очакване. Кимна му с глава.

— По-добре влезте.

Те влязоха във фургона. Вътре миришеше на дърво и на кафе. Имаше бюро, дървена масичка и няколко стола. Карлсън седна от едната страна и остави Ивет да задава въпросите. Той осъзнаваше, че са стигнали ключов момент и че оттук нататък разследването щеше да тръгне в нова и неочаквана посока.

— Майкъл Рийдър ни даде името ви.

— Да. — Той не беше изненадан.

— Господин Рийдър каза, че държите под наем апартамент " А" на "Шокрос Роуд" № 37 от почти десет години.

Погледът на Кериган трепна. Карлсън го наблюдаваше внимателно.

— Точно така. От юни 2004-та. — Той сведе очи към едрите си мазолести ръце.

— Причината, поради която ви разпитваме, е, че се опитваме да проследим последните действия на Рут Ленъкс, която беше убита преди дванайсет дни. Един таксиметров шофьор я е оставил на въпросния адрес в деня на убийството.

— Да — каза той отново. Изглеждаше отпуснат и беззащитен. Просто чакаше истината да изплува и да блесне пред тримата.

— Вие там ли бяхте?

— Да.

— Познавахте ли Рут Ленъкс?

В стаята се възцари мълчание. Карлсън се заслуша в шумовете, идващи отвън: бръмченето на машините, подвикванията на мъжете.

— Да — отвърна много тихо Пол Кериган. Чу се как преглътна мъчително. — Съжалявам, че досега не дойдох при вас. Трябваше да го направя. Но не виждах смисъл. Тя беше мъртва. Всичко беше приключило. Защо трябваше да има наранени?

— Имахте ли интимна връзка?

Той премести погледа си от Ивет към Карлсън, после сложи длани на масата пред себе си.

— Вижте, имам съпруга и двама синове, които се гордеят с мен.

— Нали разбирате, че това е разследване за убийство? — В очите на Ивет проблеснаха ярки пламъчета.

— Да, имахме интимна връзка. — Той примигна и сплете дланите си. — Трудно ми е да го произнеса на глас.

— И я видяхте същия ден, когато беше убита?

— Да.

Накрая Карлсън се обади.

— Мисля, че е по-добре да ни разкажете всичко.

Пол кимна бавно.

— Да. Но аз… — Той замълча.

— Какво?

— Не искам никой да научи. Не знам как ще стане това.

— Засега се опитайте да ни разкажете събитията в хронологичен ред. Започнете от самото начало.

Той се загледа навън през прозореца сякаш не можеше да започне, гледайки ги тях.

— С Рут се запознахме преди десет години. С нея живеем съвсем наблизо един до друг. Срещнахме се по време на организирани събития за набиране на средства за майки с малки деца, — Той се усмихна. — Тя продаваше фалафели, а аз помагах при продажбата на лотарийни билети на съседния щанд. Сприятелихме се. С нея лесно се общуваше — всички я харесваха. Тя беше любезна и практична и внушаваше увереност, че всичко ще бъде наред. Тогава, естествено, не знаех това. Просто си помислих, че е симпатична. Вероятно симпатична не ви се струва особено романтична дума. Но нашата връзка беше по-различна. — Той направи видимо усилие и продължи разказа си. — Започнахме да се срещаме на кафе. Нещата се случиха съвсем естествено.

— Искате да кажете — прекъсна го Ивет — че вие и Рут Ленъкс сте били любовници в продължение на десет години?

— Да. Апартамента го наехме след няколко месеца. Избрахме онзи район, защото нямаше опасност да се натъкнем на някой познат. Никога не ходехме в дома на другия. Срещахме се всяка сряда следобед.

Ивет се наведе напред.

— Значи, всяка сряда следобед в продължение на десет години вие и Рут Ленъкс сте се срещали в онзи апартамент?

— Освен когато бяхме на почивка със семействата си. Е, понякога просто не успявахме да се видим.

— И никой не знаеше?

— Всъщност колегата ми знае. Е, знае, че всяка сряда следобед ме няма, но си затваря очите. Може би си мисли, че е забавно… — Той млъкна изведнъж. — Никой друг не знаеше абсолютно нищо. Бяхме много внимателни. Веднъж-два пъти сме се срещали случайно на улиците, където са домовете ни, но сме се разминавали, все едно че не се познаваме. Никакви погледи, никакви усмивки. Никога не сме си звънели по телефона, нито пък сме си изпращали съобщения.

— А какво правехте, ако на единия от вас му се наложеше да отмени срещата?

— По възможност се предупреждавахме предишната седмица. Ако единият от нас отидеше в апартамента, а другият не се появеше след първите петнайсет минути, знаехме, че нещо го е възпрепятствало да дойде.

— Перфектно организирано. Бих казала, доста прагматично — отбеляза Ивет.

Той отпусна дланите си.

— Не очаквам да ме разберете, но аз обичам жена си, а Рут обичаше мъжа си. За нищо на света не бихме ги наранили. Нито пък дебата. Връзката ни с Рут нямаше нищо общо със семейния живот на всеки от нас. Близките ни не биваше да страдат. Ние дори не говорехме за семействата си, когато бяхме заедно. — Той отново се загледа през прозореца. — Не мога да повярвам, че никога повече няма да я видя — промълви той. — Не мога да повярвам, че никога вече няма да отида до вратата, да я отворя и да я видя там с грейнала усмивка. Сънувам я и когато се събудя, съм толкова спокоен, а после изведнъж се сещам…

— Разкажете ни за онази последна сряда — каза Ивет.

— Всичко беше както обикновено. Тя дойде около дванайсет и половина. Аз вече бях там. Винаги отивам там преди нея. Бях купил хляб и сирене за обяд и цветя, които бях сложил в една ваза, която тя беше купила миналата година. Бях пуснал и отоплението, защото, въпреки че денят беше топъл, в апартамента беше малко хлад но.

— Продължавайте.

— И така… — Очевидно му бе трудно да разказва по-нататък. — Тя дойде и… нужно ли е да знаете всичко?

— Засега само основните факти. Доколкото разбирам, сте правили секс. — Гласът на Ивет прозвуча необичайно рязко.

— Правихме любов. Да. После си взехме вана заедно, преди да хапнем. След това тя си тръгна, а около половин час по-късно аз заключих и също си тръгнах.

— Долу-горе по кое време е било това?

— Тя си тръгна към три, може би малко по-рано — към три без десет. Винаги си тръгваше по това време. А аз самият си тръгнах в три и половина или може би в четири без петнайсет.

— Някой видя ли ви?

— Не мисля. Никога не се срещахме с останалите обитатели на сградата.

— Знаете ли къде щеше да ходи след това?

— Тя винаги се прибираше право вкъщи.

— А вие?

— Понякога се връщах на работа. В онзи ден си отидох вкъщи.

— Жена ви беше ли там?

— Не. Мисля, че се прибра около шест.

— Значи, не сте срещнали никого от момента, в който сте си тръгнали от "Шокрос Стрийт", до момента, в който жена ви се е прибрала вкъщи около два часа по-късно?

— Не си спомням да съм срещал някого.

— Кога научихте за смъртта на Рут Ленъкс? — попита Карлсън.

— Новината се появи във вестниците на следващия ден. Илейн — съпругата ми — ми показа заглавието. Бяха публикували и снимка на Рут, на която се усмихваше. Отначало ми мина през ума нелепата мисъл, че са писали нещо за нас — че някой е разкрил връзката ни и е разпространил клюката във вестниците. Направо онемях. Илейн каза: "Какъв ужас! Някога срещали ли сме я?".

— А вие какво отговорихте?

— Не знам. Илейн каза: "Има хубаво лице, нали? Горките деца". И още нещо в същия дух. Не си спомням какво ѝ отвърнах. Много от тези моменти ми се губят. Не знам как съм изкарал вечерта. Момчетата си бяха вкъщи, вдигаха обичайния шум, обсъждаха учебни теми, а Илейн приготви вечеря — овчарски пай. А аз слагах хапките в устата си и ги преглъщах. После влязох под душа и стоях там цяла вечност и всичко ми се струваше нереално.

— Изпитвахте ли вина?

— За какво?

— За това, че сте имали любовна връзка в продължение на десет години.

— Не.

— Въпреки че сте женен?

— Никога не съм се чувствал виновен — намръщи се той. — Бях спокоен, че Илейн и момчетата никога няма да научат. Връзката ни не причиняваше болка на никого.

— Рут чувстваше ли се виновна?

— Не знам. Никога не ми е казвала, че изпитва вина.

— Сигурен ли сте, че жена ви не знаеше?

— Щях да разбера, ако знаеше.

— А съпругът на Рут, Ръсел Ленъкс? Той знаеше ли нещо, имаше ли подозрения?

— Не.

— Рут Ленъкс ли ви каза това?

— Тя щеше да ми каже, ако той е подозирал нещо. Сигурен съм. — Но тонът му беше несигурен.

— А в онзи ден тя изглеждаше ли по-различна от обикновено?

— Не, беше си както винаги.

— Какво ще рече това?

— Спокойна. Весела. Приятна.

— И винаги ли беше спокойна, весела и приятна? Цели десет години?

— И тя като всеки човек имаше добри и лоши моменти.

— А в онази сряда тя в добър или в лош момент беше?

— Нито едното, нито другото.

— Искате да кажете, някъде по средата?

— Искам да кажа, че всичко около нея си беше нормално.

Ивет погледна към Карлсън, за да види дали той има някакви допълнителни въпроси.

— Господин Кериган — каза Карлсън. — Колкото и странно да звучи, на мен връзката ви с Рут Ленъкс ми прилича повече на брак, отколкото на любовна афера. Твърде много домашно спокойствие и сигурност. "Че чак ми става тъпо", помисли си Карлсън.

— Какво се опитвате да кажете? — попита Пол Кериган гневно, със свити юмруци.

— Не знам. — Карлсън се сети за Фрида: какво ли щеше да попита тя този мъж, който седеше отпуснато срещу тях, с превити рамене и едри, неспокойни длани. — Нали разбирате, че това променя всичко?

— В какъв смисъл?

— Не сте глупав. Рут Ленъкс е имала тайна. Много голяма тайна.

— Но никой не знаеше.

— Вие сте знаели.

— Да. Но аз не съм я убил! Ако си мислите това — вижте, кълна ви се, не съм я убил. Аз я обичах. Ние се обичахме.

— Тайните трудно се опазват — каза Карлсън.

— Ние бяхме внимателни. Никой не знаеше.

Карлсън се вгледа в тъжното, угрижено лице на Кериган.

— Възможно ли е да е възнамерявала да сложи край на връзката ви?

— Не, не е възможно.

— Значи, нищо между вас не се беше променило?

— Не. — Лицето му беше подпухнало от притеснение. — Те трябва ли да научат?

— Имате предвид съпруга ѝ? Съпругата ви? Ще видим. Но може би ще бъде трудно.

— Колко време?

— За кое?

— Колко време имам, преди да се наложи да ѝ кажа? Карлсън не отговори веднага. Без да сваля поглед от Пол Кериган, той помълча малко, а после каза замислено:

— Всяко нещо води след себе си последствия.