В очакване на сряда

54

— Бих искала да се срещна с Малкълм Карлсън — каза високо и забързано жената.

— Мисля, че главен криминален инспектор Карлсън е зает в момента. Имате ли…

— Или Ивет Лонг. Или онзи другия.

— Бихте ли ми казали за какво се отнася?

— Казвам се Илейн Кериган. Отнася се за убийството на Рут Ленъкс. Има нещо, за което искам да съобщя.

Ивет седна срещу Илейн Кериган. Забеляза червените петна по обичайно бледите бузи на жената и странния блясък в очите ѝ. Очилата ѝ, които висяха на верижка около врата ѝ, бяха замазани, а косата ѝ не беше сресана.

— Казали сте на дежурния в приемната, че искате да съобщите за нещо.

— Да.

— Относно убийството на Рут Ленъкс ли?

— Точно така. Може ли чаша вода, моля?

Ивет излезе от стаята и почти се сблъска с Карлсън. Той изглеждаше ужасно и тя го докосна по лакътя.

— Добре ли сте?

— Защо да не съм?

— Просто питам. Аз съм ей там… — тя посочи с глава към стаята за разпити… — с Илейн Кериган.

— Защо?

— Все още не знам. Ще ѝ занеса чаша вода. Изглежда превъзбудена.

— Наистина ли?

— Приключихте ли с Ръсел Ленъкс?

— Налага ми се да прекъсна за около час. Няма да му навреди, ако почака и се поразтревожи. — Лицето му стана мрачно. — Има нещо, което трябва да свърша.

— Какво е то?

— Няма да ме разбереш. Ще си помислиш, че съм се побъркал. Понякога аз самият си мисля, че съм откачил.

Не ѝ оставаше нищо друго, освен да чака. Фиърби каза, че иска да се срещне с едни хора, докато е в Лондон, и отпраши с колата си, оставяйки Фрида сама със себе си. След известно колебание накрая тя направи това, което правеше винаги когато беше тревожна и несигурна и мрачни мисли изпълваха съзнанието ѝ: тръгна да се разхожда безцелно. Пое към Кингс Крос[38], криволичейки из по-малките улици, за да избегне оживения трафик, после свърна по пътя, който водеше към Камдън и това я накара отново да се замисли за къщата, в която години наред бяха живели семейство Ленъкс — сред шум, оживление и посвоему щастливи, и която сега бе празна. Ръсел беше в ареста; Тед, Джудит и Дора живееха в дома на леля си, отдалечен на десетки мили. Там поне бе чисто и подредено.

Тя зави към Риджънтс Канал. По палубите на къщите лодки, закотвени до крайбрежната алея, бяха наредени саксии с цветя и с подправки. На две-три от тях кучета се бяха излегнали на припек. На една от палубите имаше голяма клетка, от която я гледаше втренчено пъстър папагал. На някои от лодките се продаваха бананов хляб, ярко боядисани шалове, билков чай и ръчно изработени бижута от различни материали. Велосипедисти я заобикаляха, от време на време бегачи се блъскаха в нея. Лятото настъпваше. Тя го усещаше в топлия въздух, виждаше го в прозрачната светлина на деня и в сочната зеленина на разлистващите се дървета. Скоро Санди щеше да си дойде и те щяха да прекарат заедно не просто дни, а цели седмици.

Фрида си мислеше за тези неща, но някак си не можеше да ги почувства. Ясната светлина и щастливите лица на хората ѝ се струваха нереални, отдалечени, а тя принадлежеше към различен свят — свят, в който млади момичета биваха изтръгвани от семействата им и лишавани от живот от човек с усмихнато и симпатично лице. Той беше убил собствената си дъщеря, Лайла — Фрида вече беше сигурна в това — макар че ѝ се беше видял истински съкрушен от нейната липса. На близката стена с тебешир бе нарисувана огромна уста, пълна с остри зъби, и тя потръпна, въпреки топлината на следобеда.

Продължи разходката си край канала, докато стигна до Риджънтс Парк. Сградите наоколо бяха величествени, наподобяваха малки дворци и замъци. Кой ли живееше в тях? Тя тръгна бързо през парка, без да обръща внимание на крясъците на децата, на влюбените двойки, нито на младежа, който със затворени очи изпълняваше някакви странни бавни упражнения на сгъваема рогозка близо до декоративните градини.

Накрая, криволичейки отново по странични улички, Фрида се прибра вкъщи. Докато отваряше входната врата, чу, че вътре телефонът звънеше продължително, и тя се хвърли към него с надеждата, че е Карлсън.

— Фрида? Слава богу! Къде, по дяволите…

— Рубен, сега не мога да говоря. Очаквам обаждане. Обещавам ти, че ще ти звънна веднага щом мога.

— Чакай. Чу ли за Брадшо?

— Извинявай.

Тя тресна слушалката. Колко време щеше да отнеме на Карлсън да отиде до дома на Лорънс Дос? Кога щеше да ѝ се обади? Сега? Тази вечер? Утре?

Фрида си приготви препечена филийка, намазана с конфитюр, и отиде да я изяде в хола. През това време телефонът не преставаше да звъни, а на телефонния секретар едно след друго се записваха съобщения: Клои — хленчеща; Саша — разтревожена; Рубен — разярен; Санди, о, господи, Санди. Тя дори не му бе казала с какво се беше захванала. Беше навлязла в един различен свят, свят на ужас и тъма, а дори не се беше сетила да сподели това с него. Така и не вдигна слушалката — остави го да изрецитира съобщението си, в което за пореден път я умоляваше да му се обади. Джоузеф — пиян; Оливия — още по-пияна.

Навън се стъмни, а Карлсън все още не се обаждаше. Фрида се качи до ателието си и седна край бюрото, откъдето се виждаше огромният град, чиито светлини блещукаха под ясното небе. В тихите селски райони тазвечерното небе сигурно бе обсипано с ярки звезди. Тя взе молива си, отвори скицника, направи няколко вълнообразни линии. Помисли си за потока в дъното на градината на Лорънс Дос.

Може би сега беше моментът да си вземе дълго отлаганата вана. Чувстваше се по-уморена от всякога, но изобщо не ѝ се спеше. Струваше ѝ се, че сънят никога няма да я навести отново и че тя сякаш беше хваната завинаги в капана на това сухо, съскащо будуване, където мислите бяха остри ножове.

В този миг телефонът иззвъня отново.

— Да?

— Фрида.

— Карлсън? Какво откри?

— Нищо.

— Не е възможно.

— Открих само един объркан и покрусен баща, а също и една къща, в която липсва и най-малкото доказателство, че човекът някога е извършил нещо лошо.

— Нищо не разбирам.

— Нима? На мен ми стана много тъжно за него.

— Нещо не е както трябва.

— Фрида, мисля, че ти е нужна помощ.

— Сигурен ли си, че там нямаше абсолютно нищо?

— Чуй ме. Трябва да се разграничиш от всичко това. А аз трябва да намеря начин да усмиря комисаря, който направо е побеснял, повярвай ми. Настоява да се явя на официално изслушване.

— Съжалявам да го чуя, но…

— Тегли черта на всичко. — Гласът му беше ужасяващо благ. — Престани да следваш интуицията си. Престани да спасяваш хора, които не желаят да бъдат спасявани. Престани да търсиш сътрудничеството на някакъв откачен драскач. Върни се към предишния си живот, от който ние те откъснахме. Опитай се да се възстановиш.

Той затвори и Фрида дълго стоя в ателието си, загледана в калейдоскопа от светлини, които сияеха пред погледа ѝ.

Скъпи Санди, мисля, че нещо лошо се случва с мен — в ежедневието ми, в мислите ми, в сърцето ми.

Тя дълго се взира в започнатото изречение, а после натисна бутона за изтриване.

Карлсън и Ивет седяха срещу Илейн Кериган. Лицето ѝ имаше каменно изражение и тя повтори с безизразен глас:

— Аз я убих.

— Рут Ленъкс ли?

— Да.

— Разкажете ми как се случи — подкани я Карлсън. — Кога разбрахте за интимната връзка на съпруга ви?

— Какво значение има това? Убих я, и толкова.

— Синовете ви ли ви казаха за нея?

— Да. — Тя отпи глътка вода. — Те ми казаха, аз отидох там и я убих.

— С какво?

— С някакъв предмет — отговори тя. — Не си спомням точно. Не си спомням нищо друго, освен че я убих.

— Разкажете ни по-подробно — обади се Ивет. — Имаме достатъчно време. Започнете от самото начало.

— Тя защитава синовете си — заключи Карлсън.

— Значи, смятате, че някой от тях го е извършил?

— Във всеки случай тя мисли така.

— А вие?

— Изобщо не знам какво да мисля. Може би всички те са участвали по някакъв начин, както в онази книга.

— Мислех, че сте сигурен, че е бил Ръсел Ленъкс.

— До гуша ми дойде от този случай. Пълен е с долни: инстинкти и нещастни хора. Хайде сега да пием кафе. А после си отиваш вкъщи. Не знам кога си спала за последно.