В очакване на сряда

3

В три и двайсет и пет, когато нощта малко по малко започваше да се превръща в ден, Фрида Клайн се събуди. Сърцето ѝ биеше лудо, устата ѝ бе пресъхнала, по челото ѝ бяха избили капчици пот. Беше ѝ трудно да преглъща и дори да диша. Всичко я болеше: краката, рамото, ребрата, лицето. Неотдавна зарасналите рани пулсираха. Тя постоя със затворени очи, а когато ги отвори, тъмнината я притисна и обгърна всичко наоколо. Фрида зачака срядата да си отиде, да се покаже светлината на новия ден и сънищата да избледнеят.

Вълните започнаха да пристигат една след друга, всяка следваща по-силна от предишната. Те я издигаха и яростно се блъскаха в нея, теглеха я надолу и я изплюваха обратно — и така до безкрай. Те бяха вътре в нея, бушуващи в тялото и ума ѝ, но бяха и извън нея. Тя лежеше полусънена в тъмното, спомените ѝ се смесваха с отлитащите сънища. Човешки лица изплуваха в мрака, ръце се протягаха към нея. Фрида потърси опора в думите, които Санди ѝ беше повтарял нощ след нощ, и се опита да се измъкне от объркването и безпокойството в душата си: Всичко свърши. В безопасност си. Аз съм тук, до теб.

Тя докосна с ръка мястото до себе си, където той би трябвало да лежи. Но той се бе върнал обратно в Америка. Тя го бе изпратила на летището, със сухи очи и външно спокойна дори когато я бе притиснал до себе си с разстроено лице, за да се сбогува с нея; беше го проследила с поглед, докато вървеше през салона за заминаващи, чак до мига, в който високата му фигура изчезна в далечината; така и не му бе казала, че едва се сдържа да не го помоли да остане или да се съгласи да тръгне с него. Невероятната близост между тях от последните няколко седмици, когато се беше оставила на грижите му и беше усетила голямата си физическа слабост, бе събудила у нея чувства, каквито преди не бе изпитвала. Те можеха лесно да потънат някъде в дълбините на душата ѝ. Тя не се страхуваше от болката, че той ще ѝ липсва, а от това, че с времето тази болка щеше да затихне; забързаното ежедневие щеше да запълни празнотата, която бе оставил след себе си. Понякога тя сядаше в ателието си на тавана и започваше да рисува лицето му с мек графит, припомняйки си точните очертания на устните му, фините бразди, които времето бе нанесло върху кожата му, израза на очите му. После слагаше молива настрани и оставяше спомена за него да си проправи път през тялото ѝ, подобно на бавна, дълбока река.

За един кратък миг тя си го представи до себе си, спомни си какво бе усещането да обърне глава и да го види да лежи до нея. Но той бе заминал и тя беше сама в една къща, която по-рано беше нейното тихо убежище, но която през последните няколко седмици — откакто я бяха нападнали и едва не я бяха убили — беше изпълнена със скърцане и шепот. Тя се ослуша: чу ударите на сърцето си, но и някакво шумолене край вратата, съвсем леко. Това, разбира се, бе котаракът, който бродеше из стаята. Понякога, в приглушената светлина на настъпващото утро и с все още несъбудили се сетива, на Фрида ѝ се струваше, че той е едно зловещо създание — предишните му двама собственици бяха убити.

Може би нещо я беше събудило? Като че ли беше чула шум в съня си. Но не далечното бръмчене от движещи се коли, което в Лондон никога не спира, а нещо друго. Вътре в къщата.

Фрида седна в леглото и се заслуша, но не чу нищо, освен лекия вятър отвън. Спусна краката си на пода, усещайки как котаракът започна да се гали в тях и да мърка, после се изправи, все още слаба и замаяна от среднощните кошмари. Беше сигурна, че е чула нещо — нещо на долния етаж. Тя навлече долнището на анцуга си и една тениска и излезе на стълбищната площадка. После, стъпка по стъпка, стиснала здраво перилата, заслиза по стъпалата. Стигна до половината и се спря. Къщата, която тя така добре познаваше, сега ѝ се струваше непозната, изпълнена с призрачни сенки и дълбоки тайни. В антрето застана неподвижно и напрегна слух, но не чу нищо, нито усети нечие присъствие. Запали лампата, примигвайки от ослепителната светлина, и тогава го видя: голям кафяв плик на входната изтривалка. Наведе се и го взе. На него с едри букви беше написано името ѝ: Фрида Клайн. Под него беше драсната диагонална линия, която минаваше през крайното "н".

Вгледа се в почерка. Позна го и сега вече знаеше, че той е някъде наоколо — отвън на улицата, близо до дома ѝ, до нейното тихо убежище.

Тя трескаво облече шлифера си и нахлузи на бос крак ботушите си, оставени край входната врата.

Взе ключа от кукичката и излезе в мрака. Хладният априлски бриз я докосна го лицето, усети лек дъждец. Взря се в неосветената, павирана задна уличка, но там нямаше никого и доколкото болящото я тяло ѝ позволяваше да се движи ту тътрейки се, ту подтичвайки, Фрида излезе на близката осветена улица, където лампите хвърляха дълги сенки. Погледна нагоре, после надолу. В каква ли посока е тръгнал: на изток или на запад, на север или на юг, към реката или нагоре, към лабиринта от улици? А може би се беше притаил в сянката на някой вход? Тя сви вляво и забърза по мокрия паваж, ругаейки тихо, проклинайки неспособността си да се движи по-бързо.

Излизайки на една по-широка улица, Фрида видя нещо в далечината — нещо с огромни очертания, което се движеше към нея; със сигурност беше човек, но прекалено едър и странен за нормално човешко същество. Приличаше на фигура, изплувала от кошмарите ѝ, и тя притисна ръка до сърцето си, изчаквайки я да се приближи. Накрая видя, че това е мъж, който бавно въртеше педалите на велосипеда си, с десетки, даже стотици найлонови пликове, окачени на рамката му. Тя познаваше този човек, срещаше го почти всеки ден. Той имаше огромна рошава брада и зъл поглед и бавно и целеустремено напредваше с колелото. Човекът се размина с нея, криволичейки, вперил в нея невиждащ поглед, подобно на Дядо Коледа от някой лош сън.

Търсенето беше напразно. Дийн Рийв, човекът, който я дебнеше и когото тя на свой ред се мъчеше да открие, можеше вече да е навсякъде. Преди шестнайсет месеца тя беше помогнала да го разкрият като похитител на деца и убиец, но той беше успял да се изплъзне на полицията и се бе самоубил. Преди два месеца тя беше открила, че той е жив: мъжът, когото бяха намерили обесен под един мост на един от каналите на Темза, всъщност беше неговият брат близнак Алън, който преди време беше пациент на Фрида. Дийн все още бродеше някъде, следеше я, като едновременно я закриляше и я застрашаваше. Именно той бе спасил живота ѝ, когато една млада психичноболна жена я бе наръгала с нож, въпреки че Мери Ортън — възрастната жена, на която Фрида се бе притекла на помощ, беше починала от раните си. Той беше изпълзял някъде от сенките, подобно на същество от най-страховитите ѝ сънища, и я беше изтеглил от мрака. Сега ѝ напомняше, че не престава да "бди" над нея — един омразен закрилник. Тя усещаше върху себе си дебнещия му поглед — от някой тъмен ъгъл, в потрепването на някоя завеса, при скърцането на някоя врата. Така ли щеше да бъде винаги?

Накрая се отправи обратно към вкъщи, отключи входната врата и влезе вътре. Отново взе плика и отиде в кухнята. Знаеше, че няма да може да заспи, ето защо си запари чай и когато стана готов, седна край кухненската маса и прокара пръста си под залепената прегъвка. Извади отвътре твърдия лист хартия и го сложи пред себе си. Беше рисунка с молив или по-скоро сложно стилизирано изображение на роза с осем страни в идеална симетрия. Правите линии очевидно бяха начертани с помощта на линийка и вглеждайки се по-внимателно, Фрида забеляза следи от грешни очертания, изтрити с гума.

Тя поседя така известно време, вперила поглед в рисунката със сериозен израз на лицето, след което внимателно сложи листа обратно в плика. Някъде вътре в нея се надигна ярост, която я опари като огън и тя я прие с благодарност. По-добре да изгаря в пламъците на гнева, вместо да се удави във вълните на страха. И така, тя остана да седи в пламъците му напълно неподвижно чак докато настъпи утрото.

Някъде много мили надалеч Джим Фиърби си наля чаша уиски. Две трети от бутилката вече беше празна. Време беше да си купи нова. Също като да зареждаш с бензин колата си. Никога не я оставяй с пълен около една четвърт резервоар, защото може съвсем неочаквано да ти свърши горивото. Той извади от портфейла си старата изрезка от вестник и я разгърна на бюрото си. Беше пожълтяла и почти се беше разпаднала от безбройните сгъвания и разгъвания. Знаеше текста наизуст. Беше му нещо като талисман. Можеше да го прочете и със затворени очи.

Под заглавието на репортажа бяха публикувани две фотографии. Първата беше снимка в анфас на Конли, разпространена от полицията. Едрото му лице беше на петна; на челото му имаше повърхностна рана; едното му око беше кривогледо. Втората беше семейна снимка на Хейзъл Бартън. Вероятно е била направена по време на почивка, защото тя беше облечена с тениска и зад нея се виждаше морето. Беше широко усмихната, все едно фотографът бе казал нещо весело.

Фиърби се зачете внимателно в репортажа си отпреди седем години, прокарвайки показалеца си по редовете. Сръбна от уискито. Почти всяка написана дума беше невярна. "Фаст Коуч" не предлагаше качествено обслужване на своите клиенти. Те впрочем бяха пътници, а не клиенти. Разследването на Уитлам не беше задълбочено. Дори собственото му име под заглавието му се струваше измислено. Единствено майка му го бе наричала "Джеймс". А пък най-невярно от всичко беше заглавието на репортажа, което не беше написано от него, и той никога не би го написал по този начин — дори и по онова време. Бедният стар Джорджи Конли беше всичко друго, но не и чудовище, а сега, изглежда, щяха да го пуснат на свобода.

Фиърби внимателно сгъна изрезката и я прибра обратно в портфейла си, до журналистическата си карта. Това бе една ценна реликва.