В очакване на сряда

28

На следващата сутрин, когато Фрида получи обаждането от Раджит Сингх, тя се уговори с него да дойде в частния ѝ кабинет, който сега стоеше празен през повечето време и тя рядко сядаше в любимото си червено кресло. По-късно през деня тя имаше насрочен сеанс с Джо Франклин, така че щеше да остане, докато дойдеше време за него, щеше да погледа през прозореца към пустеещата и обрасла с бурени строителна площадка, пресявайки мислите, които тревожеха съзнанието ѝ. Тя вървеше по тесните улици и сред познатата глъчка около магазините с не много бърза походка заради болния си крак. Имаше усещането, че върви след много тънка нишка сякаш изплетена от паяк, която я водеше през тъмен лабиринт с многобройни коридори. Фрида не можеше да си обясни защо съзнанието ѝ не искаше да се отърве от онази натрапчива история: това бе просто една измислица, съшита с бели конци, целяща да я вкара в капан и да я представи като некомпетентна глупачка. Би трябвало да се чувства гневна, унизена, изложена на показ; вместо това изпитваше тревога и напрежение. Събуждаше се нощем и мислите ѝ, изпълзели от калта на сънищата ѝ, се закачваха за бодлите на разказаната история. Усещаше леко, но настоятелно подръпване на нишката.

Сингх дойде точно навреме. Той беше облечен със същото дебело черно яке — всъщност беше облечен със същите дрехи, с които Фрида го бе видяла предишния път. Лицето му изглеждаше много уморено и той се отпусна тежко в креслото срещу нея сякаш действително бе дошъл на терапевтичен сеанс.

— Благодаря ви — каза той.

— За какво?

— За това, че се съгласихте да се видим.

— Но нали аз самата ви предложих да ми се обадите?

— Да, но ние ви прецакахме.

— Това ли е вашето усещане?

— Не знам за другите, но аз се почувствах като пълен боклук, след като вестниците разтръбиха подробностите около експеримента.

— Защото осъзнахте, че сте участвали в нещо непочтено ли?

— Когато подготвяхме изследването, идеята ми се струваше добра. Разсъждавах върху въпроса могат ли да бъдат контролирани психотерапевтите. Дейността на учителите се наблюдава от инспектори, но психотерапевтите могат да причинят сериозни щети в уединението на частните си кабинети и никой няма да разбере. Ако пациентът не е доволен, психотерапевтът просто му обръща гръб: ако не ти харесва, то е, защото при теб нещата не са както трябва — не при мен. Една система, при която всички подходи са оправдани.

— Струва ми се, че това не са ваши мисли. По-скоро е нещо, което би казал Хал Брадшо. Но това не значи, че не е вярно. Контролът върху работата на психотерапевтите действително е проблем.

— Да, но когато изследването стана публично достояние, нещата излязоха от рамките на добрия тон. На всички им се видя много забавно, но когато се запознах с вас… — Той млъкна.

— Не ви се сторих толкова откачена, колкото ме беше описал Брадшо?

Сингх се размърда неспокойно в креслото.

— Той ви нарече "халтаво оръдие"[30]. Каза, че вие и хора като вас могат да причинят непоправими вреди.

— И затова реши да ни подложи на тест?

— Предполагам, че той вижда нещата по този начин. Но не затова съм тук — в това отношение нищо не бих могъл да направя. Тогава ми казахте да се свържа с вас, ако има нещо, което искам да ви кажа.

— И имате какво да ми кажете ли?

— Така мисля. Не знам как точно да се изразя. В момента нещата при мен не се развиват по най-добрия начин. Сама видяхте. Не си харесвам достатъчно работата по магистратурата — очаквах, че ще има повече семинари, дискусии, изследователска дейност в екип, но през повечето време работя самостоятелно, ровейки се в библиотеката.

— Сам, без колеги?

— Да.

— И в личния си живот също ли сте сам?

— Вероятно се питате какво общо има това с цялата история — не отговори направо той.

— Разкажете ми.

Сингх заби поглед в пода, очевидно обмисляйки думите си.

— Имах връзка с едно момиче — каза той накрая. — Продължи дълго — е, дълго според моите представи. Не съм имал толкова много… — както и да е, не е толкова важно. Бяхме заедно година и половина — това е доста време. Казваше се Агнес. Казва се — да не си помислите, че е умряла. Но нещата между нас не вървяха и връзката ни не приключи добре. Аз обаче не дойдох при вас, за да ви разкажа това. Въпросът е, че Агнес ми подсказа онзи детайл за подстригването на косата. Не знам защо ви интересува толкова много. Всичко беше просто една измислена история. Аз бях този, който написа сценария, но си помислих, че му липсва колорит. Тогава се сетих за историята с подстригването — не знам защо. И я включих.

— Значи, вашата бивша приятелка ви е разказала как е подстригвала косата на баща си?

— Исках да ви го кажа, за да видите, че не е нищо особено. Една банална история, попаднала съвсем случайно в сценария — просто се сетих за нея и я включих. Ако не беше тя, щеше да бъде някоя друга — или въобще никоя.

— Променихте ли някои подробности в нея?

— Изобщо не си спомням. — Той примигна. — Лежахме в леглото, тя галеше косата ми и каза, че е станала доста дълга и трябва малко да се подстриже. Дали искам тя да я подстриже? Тогава ми разказа как е подстригвала косата на баща си — или поне си мисля, че се отнасяше за нейния баща. Не си спомням тази подробност. Може да се е отнасяло за някого другиго. Но със сигурност говореше за това как е държала ножиците и как това я изпълвало с усещане за сила и слабост едновременно. Мисля, че се е запечатало в ума ми, защото внушаваше интимност. Въпреки че тя нито веднъж не ми подстрига косата.

— Значи, историята е била спомен, разказан от вашата бивша приятелка?

— Да.

— Агнес.

— Агнес Флинт. Защо? И с нея ли искате да говорите?

— Да, смятам да го направя.

— Аз наистина не ви разбирам. Защо това е толкова важно? Да, направихме ви на глупачка, за което съжалявам. Но защо тази история е от такова значение за вас?

— Ще ми дадете ли телефонния ѝ номер?

— Тя ще ви разкаже същото, което и аз ви разказах.

— Имейл адрес също ще свърши работа.

— Може би Хал наистина е бил прав за вас.

Фрида отвори бележника си и отвъртя капачката на писалката си.

— Ще ви го дам, ако ѝ кажете да отговаря на телефонните ми обаждания.

— Тя няма да отговаря на обажданията ви само защото някой ѝ е казал, че трябва да го направи.

Сингх въздъхна тежко, придърпа бележника и надраска мобилен телефонен номер и имейл адрес.

— Сега доволна ли сте?

— Благодаря. Искате ли да ви дам един съвет?

— Не.

— Излезте да потичате за здраве — видях маратонки в дневната ви — после си вземете душ, избръснете се, облечете си други дрехи и излезте от малкия си студен апартамент.

— Това ли е всичко?

— Като за начало.

— Мислех, че сте психотерапевт.

— Много съм ви признателна, Раджит.

— Ще предадете ли на Агнес, че съм казал…

— Не.

Джим Фиърби закуси в кафенето на бензиностанцията в съседство с хотела, в който бе прекарал нощта: малка порция корнфлейкс; чаша портокалов сок от големия пластмасов контейнер, в който смешно подскачаше нагоре-надолу пластмасов портокал; голяма чаша кафе. Той се върна в хотелската стая, за да стегне малкия си сак и да си измие зъбите, като междувременно хвърляше поглед към сутрешното предаване по телевизията. Както винаги, след тръгването му стаята изглеждаше така, все едно никой не е отсядал там.

В колата си се чувстваше като у дома си. След като я зареди с бензин, се увери, че си е взел всичко, което му трябваше: бележника си и няколко химикалки, списъка с имената с телефонни номера и адреси, прилежно написани срещу някои от тях, папката с необходимата информация, която беше подготвил предишния ден, въпросите. Той спусна стъклото и запали цигара — първата за деня, после включи навигационното устройство. Беше на разстояние от деветнайсет минути.

Сара Ингейтстоун живееше в едно село на няколко мили от Стафорд[31]. Фиърби ѝ се беше обадил два дена преди това и се бяха разбрали да се срещнат в девет и половина сутринта, след като разходи двете си кучета. Те бяха от порода "териер" — дребни и злобни създания с писклив лай, които се опитаха да захапят глезените му, докато слизаше от колата. Фиърби изпита желание да ги цапардоса с куфарчето по муцуните, но Сара Ингейтстоун го наблюдаваше от входната врата и той се насили да се усмихне, подсвирквайки им весело.

— Нищо лошо няма да ви направят — провикна се тя. — Кафе?

— С удоволствие. — Той заобиколи едното куче и се отправи към нея. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.

— За което вече съжалявам. Прочетох за вас в "Гугъл". Вие сте човекът, който освободи Джордж Конли от затвора.

— Не бих казал, че заслугата е само моя.

— И сега, когато е на свобода, ще го направи отново.

— Вижте, няма никакви доказателства, че…

— Както и да е. Влизайте и сядайте.

Те седнаха в кухнята. Сара Ингейтстоун направи нескафе, а през това време Фиърби подреди пред себе си всичко, което щеше да му трябва за разговора: бележника си с телена подвързия — същия като онзи, който беше използвал преди много години като младши репортер, снопчето листа в розовата папка, трите химикалки една до друга, въпреки че за стенографиране винаги използваше молив. Никой от тях не продума, преди тя да сложи двете керамични чаши с кафе на масата и да седне на стола срещу него. Той едва сега я огледа внимателно: сива коса, подстригана късо като на мъж, сиво-сини очи, лице, което не беше старо, но имаше дълбоки бръчки. От тревога, а не от смях, помисли си Фиърби. Дрехите ѝ бяха стари и износени, по тях се виждаха кучешки косми. Наричаха я госпожа Ингейтстоун, но по нищо не личеше в къщата да живее и господин Ингейтстоун.

— Казахте, че посещението ви е свързано с Роксан.

— Да.

— Защо? Изминаха повече от девет години, почти десет. Вече никой не пита за нея.

— Аз съм журналист. — По-добре беше да не навлиза в подробности. — Интересувам се от някои неизяснени въпроси във връзка с материал, по който работя.

Тя скръсти ръце сякаш да се защити от серия от удари, които очакваше да се стоварят отгоре ѝ.

— Питайте — каза тя. — За мен е без значение каква е целта ви. Обичам да произнасям името ѝ на глас. Така добивам усещането, че е жива.

И така, той започна със списъка от въпроси, а ръката му изписваше с голяма скорост йероглифите на стенографското писмо.

— На колко години беше Роксан, когато изчезна?

— На седемнайсет. На седемнайсет години и три месеца. Рожденият ѝ ден беше през март — зодия Риби. Не че вярвам в тези неща. Сега щеше да е на двайсет и седем.

— Кога за последно видяхте дъщеря си?

- На втори юни 2001.

— По кое време?

- Трябва да е било около шест и половина вечерта. Тъкмо излизаше да се почерпят с една приятелка. Така и не се върна.

— Тя с кола ли отиде?

- Не. Щяха да се срещнат по-надолу по улицата, на не повече от десет-петнайсет минути път пеша.

— По улицата ли?

— Да. По нея почти няма движение.

— Значи, не би избрала по-кратък път — през полето, да речем?

— Изключено. Беше се докарала — къса пола, обувки с високи токчета. Именно затова се поспречкахме — аз ѝ казах, че с тази тясна пола и с тези високи токчета няма да може да измине и пет ярда, камо ли миля и нещо.

— Тя стигнала ли е до къщата на приятелката си?

— Не.

— Колко време е минало, преди приятелката ѝ да се обади на някого?

— Очевидно се е опитала да се обади на мобилния телефон на Роксан след около четиресет и пет минути. Научих едва на следващата сутрин. Ние със съпруга ми си легнахме около десет и половина. Не я изчакахме да се прибере. — Гласът ѝ беше равен. Тя съобщаваше отговорите, все едно редеше карти на масата с лицето нагоре.

— Тук ли живеехте, когато Роксан изчезна?

— Не, но недалеч оттук. Преместихме се, когато — след като — съпругът ми и аз се разделихме три години по-късно. Ние просто не можахме… Вината не беше негова, а по-скоро моя. И сестрата на Роксан, Мариан, замина — отиде да учи в университет, — но рядко си идва и аз не я виня за това. А Роксан, разбира се, така и не се завърна. Поживях известно време сама в къщата, от която всички си бяха отишли и накрая не можах да издържа повече. Редовно слагах грейка в леглото ѝ, когато беше студено — ей така, за всеки случай. А после дойдох да живея тук и си взех тези кучета.

— Бихте ли ми показали на тази карта къде живеехте по-рано?

Фиърби извади картата от папката и я разгъна на масата. Сара Ингейтстоун си сложи очилата за четене, вгледа се внимателно и сложи пръста си на определено място. Фиърби взе една от химикалките си и го отбеляза с кръстче.

— Споменахте, че сте се скарали, преди да излезе.

— Не. Всъщност да. Но не беше сериозно. Тя беше на седемнайсет. Имаше си собствено мнение. Когато им споменах за това, полицаите също се хванаха за думите ми — но аз знам, че спречкването не би могло да бъде причина за нейното изчезване. — Тя сплете дланите си и го изгледа сърдито. — Роксан не беше злопаметна.

— От полицията убедени ли са, че тя е мъртва?

- Всички смятат, че тя е мъртва.

— И вие ли мислите, че е мъртва?

- Не мога да мисля такова нещо. Нужно ми е да вярвам, че тя ще се завърне у дома. — Лицето ѝ се сгърчи, после пак доби предишното си изражение. — Смятате ли, че не е трябвало да се местя? Трябваше ли да остана там, където всички живеехме заедно?

— Можете ли да опишете Роксан? Имате ли нейна снимка?

— Да, ето тук. — Лъскава кестенява коса до раменете; черни вежди; сиво-сините очи на майка си, само че леко раздалечени на доста тясното ѝ лице, което ѝ придаваше донякъде уплашен вид; бенка на бузата; широка, леко крива усмивка — имаше нещо несиметрично и крехко във външността ѝ. — От снимката не можете да добиете пълна представа за нея. Тя беше дребна и слаба, но толкова хубава и жизнерадостна.

— Имаше ли си приятел?

— Не. Поне аз не знам да е имала. Преди това имаше приятели, но нищо сериозно. Имаше един, когото харесваше.

— Каква беше по характер — стеснителна, общителна?

— Роксан стеснителна?! Тя беше изключително общителна, дори бих казала дръзка и пряма. Винаги говореше това, което мисли, понякога беше избухлива — но беше готова да направи всичко възможно, за да помогне на някого. Беше наистина добро момиче — малко своенравна, но с добро сърце.

— Би ли говорила с непознат?

— Да.

— Би ли се качила в колата на непознат?

— Не.

Когато Фиърби стана да си върви, жената го сграбчи за ръката.

— Смятате ли, че е жива?

— Госпожо Ингейтстоун, аз не бих могъл.

— Знам. И все пак, ако бяхте на мое място, щяхте ли да мислите, че е жива?

— Наистина не знам.

— Неведението ме кара да се чувствам така, сякаш съм погребана жива.

Джим Фиърби спря колата си на една отбивка и извади списъка с имената. Едно от тях бе вече зачеркнато. До името на Роксан обаче той сложи отметка. Не, той не смяташе, че тя е жива.