В очакване на сряда

6

— Главен криминален инспектор Карлсън?

— На телефона.

— Полицай Фогъл от Камдън[6]. При мен е някой си господин Ръсел Ленъкс.

— Ръсел Ленъкс? — Карлсън примигна недоумяващо. — Защо, по дяволите, е задържан?

— Заради нарушаване на обществения ред.

— Нищо не разбирам. Защо му е да нарушава обществения ред? Съпругата на този нещастник беше убита тези дни.

— Нанесъл е материални щети. В оказионния магазин "Бърджис и син".

— А, ясно.

— Счупил е витрина, а също и няколко изделия от китайски порцелан, за които собственикът смята, че е можело да продаде на висока цена. Освен това го е заплашвал.

— Веднага тръгвам. Отнасяйте се добре с човека.

Ръсел Ленъкс се намираше в малка стая за разпити, седнал до една маса с преплетени пръсти на ръцете, забил невиждащ поглед пред себе си, като от време на време примигваше сякаш, за да проясни зрението си. Когато Карлсън влезе, придружен от униформения полицай, който му се беше обадил, Ленъкс извърна лице към него. Отначало като че ли не позна инспектора.

— Дойдох да ви отведа оттук — каза Карлсън, настанявайки се на отсрещния стол. — Знаете, че може да ви бъде повдигнато обвинение за нарушаване на обществения ред, за причинени материални щети и прочее.

— Все ми е едно.

— Това ще помогне ли на децата ви?

Ленъкс се втренчи в масата и не отговори.

— И така, отишли сте отново в "Бърджис и син"?

Ленъкс кимна леко с глава.

— Не можах да се отърва от тази мисъл. А и какво да правя с толкова много свободно време? Сестрата на Рут, Луиз, се грижи за децата и те не искат да ме виждат разстроен при цялата тази бъркотия. Ето защо отидох там, ей така, за всеки случай. И тогава видях вилицата.

— Само една вилица ли? — попита Карлсън недоверчиво.

— Кръстницата на Рут ни подари тези сребърни прибори, когато се оженихме. Никога не съм им обръщал особено внимание, но тази вилица е с един изкривен зъбец. Точно по това я познах. Джудит винаги се ядосваше, когато ѝ се паднеше да се храни с нея. Казваше, че ѝ боде венеца. Влязох в магазина и поисках да я видя. Тогава нещата излязоха от контрол. — Той погледна Карлсън. — Аз не съм агресивен човек.

— По този въпрос можем да поспорим — отвърна Карлсън.

Джереми Бърджис, собственикът на "Бърджис и син", беше дребен и слаб и притежаваше предпазливостта на човек, който години наред е успял да избегне каквото и да е обвинение в мошеничество. Карлсън се беше надвесил над един покрит със стъкло щанд, където бяха изложени медали, стари колиета, табакери, кутии за енфие с леки вдлъбнатини, напръстници, малки сребърни кутийки, лъскави клипсове, едри копчета за ръкавели. Той взе вилицата с изкривения зъбец и я сложи върху стъклото.

— Откъде имате това?

Бърджис вдигна безпомощно ръце.

— За такива дребни предмети веднага плащам в брой.

— Необходимо ми е да знам, г-н Бърджис.

— Аз съм този, когото нападнаха. Какво става? Аз просто си гледам бизнеса.

— Млъкнете — изсъска Карлсън. — Вашият бизнес ми е ясен. Ако местната полиция си затваря очите, това си е тяхна работа. Но ето тази вилица е веществено доказателство в разследване за убийство и ако не ми сътрудничите, ще се погрижа да направя живота ви много труден.

Бърджис хвърли неспокоен поглед към две жени в другия край на магазина, които с любопитство разглеждаха поднос с пръстени. Той се наведе напред и каза с нисък глас:

— Аз съм просто търговец.

— Дайте ми име и ще си тръгна. В противен случай ще изпратя полицаи, които да проверят една по една всички изложени вещи.

— Били.

— Кой Били?

— Били. Млад, с тъмна коса, слаб. Това е всичко, което знам.

Гласът на Кързън ту се чуваше добре, ту затихваше.

Той обясни, че връзката край реката е лоша, но успя да произнесе ясно:

— Хънт. Били Хънт.

— Познаваш ли го?

— Всички го познават.

— Има ли полицейско досие?

— Да. Обири, притежание на наркотици и разни други прояви.

— Насилие?

— Той е слабохарактерен и плашлив, нашият Били — каза Кързън, — но може да е тръгнал по нанадолнището. Имам предвид, да се е затъркалял още по-надолу.

Карлсън възложи тази задача на Райли. Кързън не знаеше нито адреса, нито телефонния номер на Били Хънт, но им даде имената на двама полицаи, които познаваха добре местния контингент от наркомани и наркодилъри. "Те може би ще ви насочат", каза им Кързън. Полицаите не бяха виждали Хънт от известно време, но единият си спомни, че по-рано е работил на една сергия на пазара в Камдън Лок. Продавал сувенири, изработени от телена жица — свещници, кученца за полицата над камината. Сергията вече я нямаше, но една жена, която по-рано също бе работила на нея, сега продаваше гореща супа на другия край на пазара, до канала. Тя не познаваше Били, но каза, че тогавашният собственик на сергията обитава стая в една къща в Съмъртаун. Нощем обикновено отсъствал, а през деня спял. След продължително хлопане на входната врата (чукчето липсваше, а звънецът не работеше) най-после се появи една жена и по тяхна молба отиде да го събуди. Той не беше виждал Били от две седмици, но по думите му младежът обичал да се отбива в едно кафене на главната улица или в кръчмата до него, когато имал пари.

Никой не го познаваше в кафенето, но когато Райли показа полицейската си значка на бледата млада жена зад бара в кръчмата, тя му посочи двама мъже, които седяха и пиеха на една маса. Да, познаваха Били Хънт. Да, единият от тях го беше видял днес. За какво са си говорили? За нищо особено. Поздравили се и си разменили две-три думи. Къде го е видял? В другата кръчма. Коя друга кръчма? Онази на "Кентиш Таун Роуд", готическата, с черепите.[7]

Райли тръгна нагоре по "Камдън Хай Стрийт" и забеляза Мънстър, който беше паркирал пред метростанция "Камдън Таун". Влезе при него в колата.

— Какъв е планът? — попита Райли.

— Планът ли? Да го намерим и да говорим с него — отвърна Мънстър.

— Ще го задържим ли?

— Първо ще поговорим с него.

Колата спря, преди да стигнат до кръчмата. Мънстър се взря в черната фасада и поклати глава с отвращение.

— Обичах хевиметъл, когато бях дете — обади се Райли. — Това място би ми харесало.

— Когато беше дете? — повтори Мънстър със скрита ирония. — И така, знаем ли как изглежда той?

Две млади жени, облечени от глава до пети в черна кожа, и двете с бръснати глави и многобройни пиърсинги, седяха на една маса отвън.

— Е, ясно е, че не са Били Хънт, освен ако Били не е име на момиче — каза весело Райли.

На съседната маса седеше мъж с наполовина изпита халба бира и с цигара. Мъжът беше слаб и блед, със стърчаща нагоре тъмна коса, с черни джинси и смачкано сиво яке.

— Това трябва да е той — каза Мънстър.

Двамата излязоха от колата и се приближиха. Мъжът ги забеляза едва когато бяха на няколко стъпки разстояние.

— Търсим лицето Уилям Хънт — обърна се към него Мънстър.

— Само мама ме нарича "Уилям", и то само когато ми е много ядосана — отвърна мъжът.

Двамата детективи седнаха край масата.

— Добре. Били, тогава — продължи Мънстър. — Говорихме с мъж на име Джереми Бърджис. Държи оказионен магазин нагоре по съседната улица.

Хънт загаси цигарата си направо на масата, извади нова и я запали с престорена съсредоточеност.

— Не го познавам.

— Уилям — каза Мънстър. — Започваш да ме изнервяш. — Той извади от джоба си една разпечатка и я сложи на масата. — Според него ти си занесъл това в магазина му и той го е купил от теб.

Хънт обърна към себе си листа и се загледа в него. Мънстър забеляза, че дори дланите му и дългите му пръсти бяха тънки и бледи. Ноктите му бяха изгризани и въпреки това бяха кални и зацапани. — Не знам — измънка той.

— Какво означава "не знам"? — попита Мънстър. — да не би споменът ти за това старинно сребро от епохата на крал Джордж вече да се е изличил?

— Ще ме почерпите ли едно питие?

— Не, няма да те черпя питие. Какво е това според теб?

— Ако ви трябва информация, трябва да има нещичко и за мен.

Мънстър се обърна към Райли, после отново към. Хънт. Райли се усмихваше. Мънстър запази строгото си изражение.

— Вие не сте потенциален информатор. Вие сте заподозрян и ако не отговаряте на въпросите, можем веднага да ви арестуваме.

Хънт разроши с ръка косата си и тя щръкна още повече. После каза с плачлив глас:

— Всеки път, когато бъде извършена кражба, хора като вас идват и започват да ме разпитват. Нали знаете израза "без вина виновен"? Набедят ли те веднъж, че си виновен за нещо, оттам нататък ти винаги и за всичко си виновен.

Мънстър не можа да повярва на ушите си.

— И този "невинен" човек често-често лежи в затвора за обирджийство и за продажба на вещи, откраднати от други хора? И докато все още сме на темата — тези вещи не изчезват от само себе си. Крадат ги такива като теб. Не ни хвърляй прах в очите, Били. Знаем всичко за теб. Ти си пристрастен към дрогата и крадеш, за да можеш да си я купуваш.

Хънт отпи голяма глътка бира и дръпна силно от цигарата. Погледна към ухиления Райли.

— Не виждам какво смешно има. — Замълча за миг и продължи: — Започнах, когато бях в пандиза. Вътре има много повече "хляб", отколкото на улицата. А този мошеник, Бърджис… Всички идват при мен и ме тормозят с въпросите и подозренията си, а Бърджис си върти търговията в шибания си магазин. Защо него никой не го закача?

— Били — каза Мънстър. — Млъкни. Откъде взе среброто?

Хънт направи пауза. — От един човек. Имаше някои сребърни неща. Отчаяно се нуждаеше от пари. Платих му и отнесох среброто в магазина на Бърджис. Точка по въпроса.

— Попита ли го откъде го е взел?

— Не. Аз да не съм от шоуто "Антиквари на колела"[8]?

— Как се казва този човек?

— Не знам. Мисля, че беше Дейв.

— Дейв. Кой Дейв? — попита Мънстър.

— Не знам. Не го познавам.

— Къде живее?

— Мисля, че южно от реката. Но не съм сигурен.

— Дейв. Южен Лондон. Евентуално — измърмори Мънстър. — Знаеш ли как да се свържеш с него?

— Тези неща не стават така. Или срещаш някого случайно, или го намираш на място, което редовно посещава. Знаете как е.

— Да, знам — отвърна Мънстър. — Впрочем, ти къде беше в сряда?

— Коя сряда? Тази, която току-що отмина?

— Да. На шести.

— Не бях в Лондон. Бях в Брайтън. Нямаше ме няколко дни.

— Някой може ли да го потвърди?

— Бях там с един приятел.

— Как е името му?

— Името му ли? — каза провлечено Хънт. Той бавно загаси цигарата си и запали нова. — Иън.

— Фамилия?

— Винаги е бил просто Иън.

— Знаеш ли адреса му?

Хънт се поколеба.

— Имам го записан някъде. Или може би преди го имах. Вижте, ние бяхме у един приятел на Иън. А самият Иън едва ли вече е там. Той постоянно пътува.

— Осигурява работа на хората — подхвърли Мънстър.

— На приятелите си.

— Чак не ми се вярва, че задавам този въпрос, но имаш ли телефонния номер на Иън? — попита Мънстър.

— Имам го в телефона си. Само че не съм много сигурен къде ми е телефонът.

— Нали разбираш какво те питаме? — продължи Мънстър. — Не ти е за пръв път. Искаме да ни посочиш някого, който да ни каже: "Да, Били Хънт беше с мен в Брайтън в сряда". Има ли такъв човек?

— Това не е честно — възропта Хънт. — Тук става въпрос за… Имам предвид, че аз… ъъъ… не съм като вас. Нито като вас — кимна той към Райли, който изглеждаше объркан. — Вие си имате вашите хубави домове, вашите осигуровки, вашите сметки за вода, на които са написани имената ви.

— Сметката ми за вода? — повдигна вежди Мънстър.

— Имате си и добри приятели, с които излизате на вечеря. Вие всички се грижите един за друг и… и по всяко време можете да докажете къде сте били. Имате си и работа, и пенсия, и платена отпуска.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Не всички сме като вас. Не четете ли вестници? Някои от нас водят битка за оцеляване.

— Ще млъкнеш ли? — не се сдържа Мънстър. — Изобщо не ми пука за това. До този момент не чух от теб нищо конкретно. Имаш ли постоянен адрес?

— Ето, за това говоря. Хората като вас винаги имат постоянен адрес. — Хънт постави думата "адрес" във въображаеми кавички с пръстите си.

— Добре. Ще ти задам по-прост въпрос. Къде спа снощи?

— Снощи ли? — каза замислено Хънт. — Не знам. Отсядам у различни хора, у приятели. Търся си постоянно жилище.

— Така както си търсиш и постоянна работа?

— Точно така.

— Още нещо — каза Мънстър. — Един формален въпрос, чийто отговор колегата ми сега ще запише в бележника си.

— Какъв въпрос?

— Случайно да си откраднал среброто от "Маргаретинг Стрийт" 63?

— Не.

— Добре — каза Мънстър.

— Значи, приключихме? — попита Хънт.

— Не, не сме. До гуша ми дойде от твоите увъртания.

Идваш с нас.

— Защо?

— Като за начало, заради признанието ти, че си купил и си продал откраднати вещи.

— Не знаех, че са откраднати.

— Това няма как да се докаже.

— Казах ви всичко, което знам. — Гласът на Хънт стана писклив от възмущение. — Ако ви трябва повече информация, просто се свържете с мен.

— Вече стана ясно, че нямаш постоянен адрес и че не знаеш къде ти е телефонът.

— Дайте ми визитната си картичка и аз ще ви потърся — каза умолително Хънт.

— Бих ти я дал — отвърна Мънстър. — Но подозирам, че ще изчезнеш подобно на приятелите ти Дейв и Иън и ще бъде малко трудно да те открием. И така, доброволно ли ще дойдеш, или ще трябва да те арестуваме?

— Ще дойда с вас. Нима не ви сътрудничих? Не отговорих ли на всичките ви въпроси? Сега искам да си довърша питието. И после ще отида до тоалетната.

— Ще дойдем с теб.

— Мога и по-късно да отида — каза Хънт. Той отпи от бирата си. — Не ви ли харесва да седите навън? Благодарение на глобалното затопляне можем да си седим на този тротоар в Лондон и да си пием питието. Все едно сме на брега на Средиземно море.

— С тия черепи наоколо… — обади се Райли.

Хънт се загледа във фасадата.

— Не харесвам черепите. Депресират ме.