В очакване на сряда

10

Джим Фиърби никога не се предаваше: твърдоглавието му за него бе едновременно дар и проклятие. Нямаше как да го преодолее, бе се родил такъв.

Когато беше десетгодишен, по време на една училищна екскурзия беше наблюдавал демонстрация на умението да се запали огън без кибрит. Изглеждаше лесно по начина, по който го правеше човекът с камуфлажното яке — дъска с издълбан в нея прорез, дълга пръчка, шепа суха трева и дървесна кора, минута-две енергично въртене на пръчката между двете длани и се получаваше искра, която се "улавяше" от праханта и която той бавно и внимателно раздухваше, докато се получи пламък. Един по един учениците от целия клас се опитаха да направят същото, но никой не успя. Когато Фиърби се прибра вкъщи, той прекара часове наред, въртейки пръчка между дланите си, докато те накрая се ожулиха и се покриха с мехури. Ден след ден той клечеше в малкия двор зад къщата със схванат врат и възпалени длани, докато най-после в долния край на пръчката припламна малко въгленче.

Майката на Фиърби, която беше починала отдавна, приживе не пропускаше да заяви с известна гордост, че не е виждала по-корав и опърничав човек от собствения си син. Жена му казваше, че той е като кръвожадно животно, което захапе ли веднъж кокал, не го пуска. Колегите му журналисти го определяха по същия начин, веднъж с възхищение, друг път скептично и дори с презрение, а напоследък със снизходително поклащане на главата: старият Джим Фиърби и неговите странни възгледи. На Фиърби му беше все едно какво мислят. Той просто въртеше пръчката и чакаше да се появи искра, която да се превърне в пламък.

Същото се беше получило и при случая с Джордж Конли. Никой друг не се интересуваше от Конли, дори не го смятаха за човешко същество, но у Фиърби, който беше седял в съдебната зала от първия до последния ден на процеса, той бе успял да запали искра. Беше го трогнал със своята пасивност и примиреност: Конли приличаше на пребито куче, което очаква поредния удар с тояга. Той не разбираше какво се случва с него, това дори не го учудваше. Вероятно цял живот го бяха тормозили и му се бяха присмивали; той вече не виждаше смисъл да се отбранява. Фиърби никога не използваше думи като "честност" и "справедливост" — за човек като него, видял какво ли не, те бяха твърде помпозни — но не беше честно никой да не се интересува от съдбата на този умствено изостанал и тъжен човек.

За пръв път Джим Фиърби беше посетил Джордж Конли в затвора през 2005 г. и после дълго време бе сънувал кошмари. Затворът "Мортълмиър" в графство Кент, на устието на Темза, не беше толкова лошо място и Фиърби не можеше да определи какво му бе подействало толкова зле. В чакалнята бе видял уморените и примирени лица на жените и децата. Беше чул говора им. Някои от тях бяха дошли от далечни краища. Беше усетил миризмата на влага и дезинфектанти и се бе запитал какви ли миризми прикриваха дезинфектантите. Но като че ли най-смущаващи бяха ключалките, решетките, високите зидове и мрежите от бодлива тел. Беше се почувствал като дете, което никога не е имало представа какво точно е затвор. Истинското наказание се състои в това, че вратите са заключени и не можеш да излезеш, когато си поискаш.

По време на съдебния процес жалкият, дребен на ръст Конли, изглеждаше зашеметен и объркан от толкова много внимание. Когато Фиърби го посети за пръв път в затвора, той беше блед и напълно сломен. "Това е само началото" — бе му казал тогава Фиърби, но Конли като че ли изобщо не го бе чул.

Фиърби беше видял на пътната карта, че "Мортълмиър" се намираше близо до някакъв птичи резерват. След като посещението му приключи, той бе паркирал колата си и бе тръгнал по една пътека край реката, най-вече за да може студеният северен вятър да издуха от него противната миризма на затвор. Но зловонието като че ли бе полепнало по него и същата нощ и много нощи след нея той бе сънувал метални врати и стоманени решетки, ключалки и изгубени ключове. В кошмарите си се виждаше затворен в тясна килия, чийто прозорец имаше толкова дебело стъкло, че колкото пъти се опитваше да погледне през него, виждаше само неясни очертания.

През следващите години, през които беше написал многобройни статии и бе публикувал книгата си "Сляпо правосъдие", Фиърби беше посещавал Конли в различни затвори из цялата страна — в Съндърланд на североизток, в Девън на югозапад, в района на околовръстния път на Голям Лондон М25. Сега, докато минаваше през формалностите на посещението си в затвора "Хастън" в Мидландс[10], Фиърби почти не забелязваше нещата около себе си. Паркирането, регистрирането, преминаването през многобройни врати — всичко това вече бяха рутинни действия, по-скоро досадни, отколкото травмиращи. Служителите на затвора го познаваха, знаеха защо е там и повечето от тях проявяваха съчувствие и към него, и към Конли.

През годините Фиърби беше чувал за лишени от свобода, които бяха използвали престоя си в затвора, за да се усъвършенстват. Едни се бяха научили да четат, други се бяха подготвяли за приемни изпити в университета, а трети бяха получили дипломи за висше образование. Конли обаче бе станал единствено по-пълен, по-блед, по-тъжен и още по-отчаян. Тъмната му коса беше мазна и падаше по врата му на тънки кичури, от ъгълчето на едното му око се спускаше дълъг грапав белег, получен след побой, който му бяха нанесли, докато чакаше на опашка за обяда си. Това се бе случило в началото на престоя му в затвора, когато бе обект на постоянни заплахи и тормоз. Ритаха го и го блъскаха по коридора, в храната му слагаха какви ли не гадости. Накрая, заради собствената му безопасност, го преместиха в единична килия. Постепенно нещата се промениха, когато в публичното пространство се появиха неудобни въпроси около присъдата му и когато в негова защита бе подета кампания, която в основната си част бе организирана и доведена докрай от Джим Фиърби. Останалите обитатели на затвора постепенно престанаха да го тормозят и дори започнаха да се отнасят приятелски с него. През последните години и самите служители станаха по-благосклонни.

Фиърби седна срещу Конли, както бе правил безброй пъти дотогава. Конли беше станал толкова дебел, че кръвясалите му очи се бяха превърнали в малки цепки на месестото му лице. Той ожесточено чешеше опакото на лявата си длан. Фиърби се насили да се усмихне. Нещата вървят добре. На път са да спечелят. И двамата могат само да се радват.

— Даяна дойде ли да те види? — попита той.

Даяна Маккероу беше адвокатката, която бе поела делото на Конли преди последното му обжалване. Отначало Фиърби ѝ бе сътрудничил неотлъчно. Все пак той беше човекът, който познаваше случая по-добре от всеки друг. Знаеше кои са слабите му страни, както и кои са хората, замесени в него по един или друг начин. Но докато се точеше процедурата, тя бе престанала да му се обажда и ставаше все по-неоткриваема. Фиърби се стараеше да не обръща внимание на това. Успокояваше се с мисълта, че в крайна сметка е важен резултатът.

— Обади ми се по телефона — отвърна Конли, като избягваше погледа му.

— Каза ли ти как мина обжалването? — Фиърби произнасяше думите бавно и отчетливо, все едно говореше на малко дете.

— Аха. Май че ми каза.

— Новините са добри — продължи Фиърби. — Разполагат с всички подробности около незаконно проведения разпит. — Изражението на Конли остана непроменено. $ Когато полицаите са те задържали, не са те разпитали по установения от закона ред. Не са те информирали за правата ти. Не са ти обяснили процедурата, макар че са били длъжни да го направят. Не са взели под внимание факта… — Фиърби млъкна за миг. На съседната маса мъж и жена седяха един срещу друг, без да разговарят —…че си човек със специални нужди. Това само по себе си е достатъчно, за да бъде отменена присъдата. А като се добавят и онези детайли от алибито ти, които съдебното следствие е потулило…

Фиърби спря да говори. От празния поглед в очите на Конли му стана ясно, че той трудно следеше мисълта му.

— Няма нужда да те засипвам с подробности — рече накрая Фиърби. — Просто исках да дойда и да ти кажа, че знам какво си преживял през всичките тези години. Всички тези лъжи, цялата тази гнусна атмосфера. Лайняна работа! Не знам как си издържал. Но сега трябва да потърпиш още малко, да бъдеш силен, и всичко ще си дойде на мястото. Чу ли това, което казах?

— Ще си дойде на мястото — повтори като ехо Конли.

— Има и още нещо — продължи Фиърби. — То е хем хубаво, хем трудно. Когато съдът постанови за някого условно предсрочно освобождаване, съответните лица започват да го подготвят за това в продължение на месеци. Организират му посещения на различни места и събития, разходки в парка, екскурзии до морето. После, когато осъдения! Излезе от затвора, го настаняват в някоя къща наблизо и го поставят под наблюдение до окончателното изтичане на присъдата му. Чувал си за това, нали? — Конли кимна с глава. Фиърби не можеше да прецени дали разбира онова, което му говореше. — Но при теб няма да е същото. Ако Апелативният съд отмени присъдата ти, още в същата минута ще излезеш на свобода. Ще ти бъде трудно. Трябва да си готов за това.

Фиърби почака за някаква реакция, но Конли изглеждаше озадачен и объркан.

— Днес дойдох тук, за да ти кажа, че съм твой приятел. И винаги съм бил такъв. Когато излезеш от затвора, може би ще искаш да разкажеш историята си. На много хора ще им е интересно да научат какво си преживял. Ще бъде една от познатите житейски истории за трагедия и триумф. Знам много за тези неща и ще бъде хубаво ти самият да разкажеш за всичко, което ти се е случило, защото ако не го направиш, хората ще го направят вместо теб. Аз мога да ти помогна за това. Разказвам историята ти още от самото начало, когато никой друг не искаше да ти повярва. Аз съм твой приятел, Джордж. Ако ти трябва помощ да разкажеш за трудности, през които си преминал, аз мога да го направя вместо теб. — Фиърби почака малко, но отново нямаше никаква реакция. — Всичко ли си имаш? Искаш ли да ти донеса нещо?

Конли сви рамене. Фиърби му каза "довиждане" и че ще поддържат връзка. В миналото той потегляше обратно към вкъщи, колкото и късно да беше, но откакто жена му го бе напуснала, а всяко от децата му бе поело по своя път, той оставаше за през нощта. Обикновено хотелите в съседство с бензиностанции се считаха за долнопробни, но него напълно го устройваха. В този, пред който спря, условията бяха добри. Трийсет и две лири и петдесет. Безплатен паркинг. Консумация на чай и кафе в стаята. Цветен телевизор. Изрядна чистота. Ако не беше санитарната лента върху тоалетната чиния, по нищо не личеше, че други хора са отсядали тук преди него.

Със себе си носеше обичайния багаж. Малкото куфарче, лаптопа и, разбира се, чантата с папките. Най-важните папки обаче си стояха у дома, в кабинета му, където запълваха по-голямата част от пространството.

Тези тук му трябваха за справка: имена, числа и факти, няколко снимки и свидетелски показания. Както винаги първото, което направи, бе да извади от чантата лилавата папка, която сега щеше да допълни, и я разтвори на малкото бюро до цветния телевизор. Докато в чайничето се загряваше водата, той извади чист лист с очертани редове, написа най-отгоре датата и часа на срещата с Конли и всичко, което бяха говорили.

Когато приключи, си направи чаша нескафе и извади един сладкиш от целофановата му опаковка. Спомни си първото си посещение при Конли в затвора "Мортълмиър". "Това е началото, а не краят" — беше му казал тогава. Погледна папката пред себе си. Представи си пълния с папки кабинет. Замисли се за брака си, за караниците, за мълчанието, а после за края. Той като че ли беше настъпил внезапно, но се оказа, че Сандра го бе планирала от месеци, като през това време си беше намерила ново жилище и се беше свързала с адвокат. "Какво ще правиш, когато всичко приключи?" — беше го попитала тя, имайки предвид не брака им, а това дело, по времето, когато все още разговаряха нормално. Беше му прозвучало по-скоро като обвинение, отколкото като въпрос. Защото всъщност никога нямаше край. Беше обмислил да пусне ново издание на книгата си, ако Конли бъде освободен. Но сега това му се стори безсмислено. Книгата му беше изцяло с негативна насоченост: защо това не се беше случило, защо онова не беше вярно, защо това беше подвеждащо.

Сега въпросът беше нов и съвсем различен: ако Джордж Конли не беше убил Хейзъл Бартън, тогава кой я бе убил?