В очакване на сряда

59

Всичко в съзнанието ѝ се бе избистрило, нещата бяха придобили ясни очертания. Тя намери номера на Телма Скот и го набра.

— Д-р Скот? Обажда се Фрида Клайн. Налага се да отменя уговорката.

Последва кратко мълчание.

— Имате ли малко време, за да поговорим?

— Всъщност не. Трябва да свърша нещо. Нещо, което не търпи отлагане.

— Фрида, добре ли сте?

— Вероятно не, поне в момента. Но работата е важна. По-важна от всичко останало.

— Притеснява ме, че изобщо не звучите добре.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам.

Фрида затвори телефона. Какво трябваше да си вземе? Ключовете, якето, омразния телефон. Друго не ѝ беше нужно. Тъкмо навличаше якето си, когато входният звънец иззвъня. Беше Джоузеф, с прашни работни дрехи.

— Точно сега излизам. Нямам време — дори и за разговор.

Джоузеф я хвана за лакътя.

— Фрида, какво става? Всеки звъни на другия. Къде е Фрида? Какво се случва с нея? Не се обаждаш по телефона. Не отговаряш, когато ти звъним.

— Знам. Знам. Ще ти обясня. Но не сега. Трябва да отида до Кройдън.

— Кройдън? Онези момичета?

— Не знам. Може би.

— Сама?

— Не съм дете.

— Аз тебе закарам.

— Не ставай смешен.

Джоузеф я изгледа строго.

— Закарвам те или те държа тук и обаждам се на Рубен.

— Готов ли си да опиташ? — изстреля Фрида със свиреп тон.

— Да.

— Добре тогава, закарай ме. Това твое ли е?

Зад Джоузеф се виждаше раздрънкан бял микробус.

— За работа е.

— Тогава да тръгваме.

Пътуването беше дълго — първо до "Парк Лейн", после през квартала Виктория и накрая по Челси Бридж[40], откъдето се озоваха в Южен Лондон. Фрида държеше картата разтворена в скута си, даваше инструкции на Джоузеф и обмисляше какво точно трябва да направи. Батърси. Клапам. Тутинг. Да се обади ли на Карлсън? И какво щеше да му каже? Че има подозрения за човек, чието име не знаеше? Чийто адрес не знаеше? За младо момиче, което никой не издирваше? И след онзи последен, крайно неприятен разговор по телефона? В момента пътуваха из квартали на Южен Лондон, чиито имена ѝ бяха слабо познати. Инструкциите станаха по-сложни, но накрая Фрида и Джоузеф спряха малко по-нагоре от къщата на Лорънс Дос.

— Е? — попита Джоузеф в очакване.

Фрида помисли малко. Лорънс и неговият приятел Джери. "Тях". Тя не знаеше второто име на Джери, нито къде живее. Но знаеше нещо със сигурност. Нагоре по течението на реката. Точно така беше казал Лорънс. Джери живееше нагоре по течението на реката, което означаваше, че е от същата страна на пътя. Тя си спомни, че когато беше застанала в градината с гръб към къщата, реката течеше отдясно наляво. Значи, къщата на Джери беше нагоре и отдясно. И най-вероятно не беше в непосредствена близост, иначе Лорънс би казал "съседът ми, с когото живеем врата до врата". И не беше ли споменал, че в съседната къща общината настанява бежанци? Тя слезе от микробуса. Ще започне с къщата, която беше през една от тази на Лорънс. Джоузеф също слезе.

— Мога и сама — каза Фрида.

— Идвам с теб.

Лорънс Дос живееше на номер осем. Фрида и Джоузеф влязоха по входната пътека на номер дванайсет. Фрида натисна звънеца. Никакъв отговор. Тя позвъни отново.

— Няма никого — обади се Джоузеф.

Те се върнаха на тротоара, отидоха до входната врата на номер четиринайсет и позвъниха на звънеца.

— Защо е всичко това? — попита Джоузеф недоумяващо, но преди Фрида да успее да му отговори, вратата се отвори и на прага се появи възрастна жена с побеляла коса.

За момент Фрида се стъписа. Не беше намислила предварително какво ще говори.

— Добър ден — каза тя. — Трябва да предам пратка за приятел на мой приятел. Казва се Джери. Около шейсетгодишен. Знам, че живее в една от тези къщи, но не съм сигурна в коя точно.

— Трябва да е Джери Колиър — отвърна жената.

— Шейсет и една-две годишен? С кестенява прошарена коса? — добави Фрида.

— Прилича на него. Живее съвсем наблизо. На номер осемнайсет.

— Много ви благодаря — каза Фрида.

Жената затвори вратата. Фрида и Джоузеф се върнаха обратно и се качиха в микробуса. Фрида хвърли поглед към посоченото място. Двуетажна къща близнак със сива циментова мазилка с камъчета и алуминиева дограма на прозорците. Пред нея красива градинка с ниска, бяло боядисана тухлена ограда, по която се спускаше водопад от жълти, сини, червени и бели цветя.

— Какво ще правим по-нататък? — попита Джоузеф.

— Почакай за момент. Това се опитвам да измисля — отвърна Фрида. — Можем да…

— Спри — изсъска Джоузеф. — Виж.

Вратата на номер осемнайсет се отвори и отвътре излезе Джери Колиър. Беше облечен със сив анорак и носеше найлонов плик за пазаруване. Прекоси тротоара и тръгна по улицата.

— Чудя се дали да не го последваме — каза Фрида.

— Да последваме този мъж? Не добра идея — възрази Джоузеф.

— Прав си. Най-вероятно отива до магазина. Нямаме много време. Джоузеф, ще ми помогнеш ли да вляза вътре?

Джоузеф я погледна объркано, а после се ухили.

— Да влезеш с взлом? Ти, Фрида?

— Сега, на момента.

— Това не шега?

— Изобщо не е шега.

— Добре, Фрида. Ти ме молиш. Въпросите — по-късно. — Той взе работната си чанта и извади тежък гаечен ключ и две големи отвертки. Те слязоха от микробуса и се отправиха към входната врата на номер осемнайсет.

— Ще трябва да действаш бързо — каза Фрида. — И тихо. Ще можеш ли?

Джоузеф прокара деликатно пръсти по ключалката.

— Кое е по-важно? Бързо или тихо?

— Бързо.

Джоузеф пъхна едната отвертка в процепа между вратата и рамката. Раздвижи я и процепът леко се разшири. После пъхна другата отвертка в процепа на около стъпка по-надолу. Погледна към Фрида.

— Добре?

Тя кимна. Видя го как брои беззвучно едно, две, три; после дръпна двете отвертки към себе си, като в същото време се облегна с все сила на вратата. Чу се силно скърцане и вратата хлътна навътре.

— Сега накъде? — попита Джоузеф с дрезгав шепот.

Фрида беше виждала къщата на Лорънс Дос. Къде имаше най-голяма вероятност? Тя посочи надолу. Джоузеф остави чантата си на пода и двамата минаха с тихи стъпки през входното антре и тръгнаха отляво на вътрешното стълбище, Джоузеф отпред. Той спря и посочи с глава надясно. Една врата водеше надолу под стълбището. Фрида кимна и Джоузеф полека я отвори. Фрида видя, че оттам започваха стълби, които се спускаха надолу в тъмното. Усети някакъв сладникав мирис, който не можа веднага да определи. Джоузеф попипа с пръсти стената и включи осветлението.

Фрида се стресна при вида на човешката фигура, която седеше на пода в подножието на стълбите с гръб, опрян на стената, полускрита в сянката. Който и да беше, не погледна към тях. Джоузеф прошепна на Фрида да спре, но тя решително заслиза надолу по стълбите. Само след няколко крачки тя вече знаеше кой бе човекът. Разпозна якето, бялата коса, приведената стойка. Когато стигна до него, Джим Фиърби я гледаше с отворени, немигащи, невиждащи, жълти мъртви очи. Устата му зееше отворена, сякаш бе изненадан от нещо, а отстрани на главата му имаше голямо кафяво петно. Фрида понечи да се наведе и да провери дали е мъртъв, но се спря. Нямаше смисъл. Тя усети пристъп на гадене, който беше заменен от силна, болезнена тъга, докато гледаше този самотен, упорит и сърцат човек, който най-после беше доказал правотата си.

Джоузеф слизаше надолу по стълбите и Фрида се обърна към него, когато в същия миг чу звук като от скимтене на животно, който идваше от другия край на мазето. Тя се вгледа и забеляза някакво движение. Пристъпи напред и в полутъмното се очерта някаква фигура. Човешко същество, млада жена, подпряна права на стената с разперени ръце и разкрачени крака. Фрида видя мазна коса, мигащи очи с див поглед, уста, залепена с тиксо. Приближи се още и видя, че жената беше закрепена права с помощта на жица, увита около китките и глезените ѝ, кръста и врата ѝ. Тя издаваше скимтящи звуци. Фрида сложи пръст на устните си. Опита се да дръпне жицата от едната ѝ китка, но Джоузеф вече беше до нея. Той извади нещо от джоба на якето си. Чу се щракане на клещи и едната китка беше свободна. После другата китка, вратът, кръстът, и жената политна напред. Фрида я подпря, опасявайки се да не си счупи глезените. Джоузеф клекна, преряза увитата около тях жица и жената падна на коленете си.

— Обади се за помощ — изрече припряно Фрида.

Джоузеф извади телефона си.

— Тук няма сигнал, отивам горе.

— Девет, девет, девет — каза Фрида.

— Знам — отвърна Джоузеф.

Фрида се вгледа в лицето на младото момиче.

— Шарън?

Отново се чу скимтене.

— Ще махна тиксото. Всичко ще бъде наред, но бъди тиха. Джери излезе, но трябва да действаме. — Скимтенето продължи. — Всичко ще бъде наред. Но сега малко ще те заболи. — Фрида подхвана внимателно лепенката и рязко я дръпна. Кожата отдолу беше бледа, грапава и миришеше на гнило. Шарън изскимтя като животно. — Успокой се — прошепна ласкаво Фрида. — Казах ти. В момента го няма, излезе.

— Не — тръсна глава Шарън. — Другият мъж.

— Проклятие! — Фрида се обърна и се затича нагоре по стъпалата. — Джоузеф!

Докато тичаше, тя чу блъскане и трополене, както, когато мебели се търкалят надолу по стълби, и когато излезе от мазето, видя човешки фигури, които се движеха и крещяха. Не можеше да разбере какво става; в същото време кракът ѝ се подхлъзна. Подът беше мокър и лепкав. След това последва смесица от възприятия: мъже, хванали се за гушите, проблясване на метал, викове, мокри пръски, трясъци, тежки удари, от които подът под краката ѝ се люлееше. Полезрението ѝ се стесни, все едно наблюдаваше случващото се през дълга тясна тръба. Мислите ѝ се замъглиха, времето сякаш бе спряло и тя си каза, че не бива да губи съзнание, защото тогава всичко щеше да е било напразно. Фрида видя, че държи нещо — не знаеше какво е, нито как се е озовало в ръката ѝ, но беше тежко и тя започна да удря с него с все сила. И тогава всичко наоколо се проясни, сякаш някой беше включил ярко осветление. Лорънс Дос лежеше по очи на пода в антрето и от него се стичаше тъмночервена струя, която образуваше локва, а Джоузеф се беше облегнал на стената, дишаше тежко и стенеше. Фрида също се беше облегнала на отсрещната стена, постепенно осъзнавайки, че тъмната лепкава течност по ръцете и дрехите ѝ беше кръв.