В очакване на сряда

35

Фрида се беше уговорила със Саша да се видят в осем часа. Саша се беше обадила да ѝ каже, че има нещо, което трябва да сподели с нея. Фрида не можа да определи по тона ѝ дали това нещо беше добро, или лошо, но беше сигурна, че е важно. Преди това, както беше обещала, отиде да се срещне с Оливия.

Не знаеше какво да очаква, но беше поразена от външния вид на Оливия. Тя се появи на вратата в раирани панталони, пристегнати с шнур, изцапан с петна корсаж и джапанки. Лакът на ноктите на краката ѝ беше олющен, косата ѝ беше мазна, а най-учудващото бе, че на лицето ѝ — бледо и подпухнало, нямаше никакъв грим. Фрида никога не беше виждала Оливия без грим. Веднага щом станеше от леглото сутрин, тя внимателно си слагаше фондьотен, очна линия, дебел слой туш за мигли, яркочервено червило. Без тези мазила по лицето си тя изглеждаше посърнала и уязвима.

Беше трудно да ѝ се разсърди човек.

— Да не би да си забравила, че се разбрахме да се видим?

— Не, но не знаех колко е часът.

— Шест и половина е.

— Исусе! Времето лети, когато си заспал. — Тя се опита да го обърне на шега.

— Болна ли си?

— Снощи си легнах късно. Сега бях позадрямала.

— Да направя ли чай?

— Чай?

— Да.

— Предпочитам питие.

— Първо чай. Трябва да обсъдим някои неща.

— Като например това, че съм безобразна майка ли?

— Не.

Двете отидоха заедно в кухнята, която беше по-запусната от всякога. Отвратителният безпорядък в нея наподобяваше този, който Клои успяваше да създаде в кухнята на Фрида: разхвърляни навсякъде чаши и празни бутилки, боклук, който извираше от торбите за смет по лепкавите плочки на пода, островчета от засъхнал восък по масата, кисел мирис, който изпълваше въздуха. Фрида сложи в мивката някои неща от масата, за да освободи малко място.

— Както знаеш, тя избяга от мен — каза Оливия, очевидно без да забелязва състоянието, в което се намираше кухнята ѝ. — Може би ти е казала, че съм я изгонила, но не е така. Тя ми наговори ужасни неща и после избяга.

— Казва, че си я ударила с четка за коса.

— Да, но четката беше с мек косъм. Майка ми навремето ме удряше с дървена лъжица.

Фрида пусна две пакетчета чай в каничката за запарване на чай и извади от мивката две чаши, за да ги измие.

— Доста си занемарила кухнята — каза Фрида. — Трябва да приведеш всичко в ред, преди Клои да се върне отново тук.

— Всички не можем да бъдем като теб. У вас всяко нещо е на мястото си. Това не означава, че аз не се справям.

— Изглеждаш зле. Цял следобед си изкарала в леглото. Къщата ти е в ужасно състояние. Клои избяга от теб. Доколкото разбирам, и Кирън си е тръгнал.

— Той е глупак. Казах му да се измита, но не предполагах, че ще вземе думите ми насериозно.

— Предполагам, че пиеш доста.

— Не можеш да ми казваш как да си живея живота.

— Клои е в моята къща и с теб трябва да поговорим колко дълго ще остане там и кога ще бъдеш готова тя да се завърне отново при теб. В момента е невъзможно да си дойде обратно, нали?

— Не виждам защо да не може да си дойде.

— Оливия, тя все още е дете. Трябва да ѝ се поставят известни ограничения, трябва да се приучи на ред.

— Знаех си, че няма да пропуснеш да ми кажеш, че съм безобразна майка.

— Казвам, че Клои има нужда някой да я буди сутрин, а вечер да разговаря с нея. Има нужда от чиста кухня и храна в хладилника, стая, където да си учи уроците и да си пише домашните, чувство на стабилност.

— А аз? Аз от какво имам нужда?

Настъпи продължително мълчание. Оливия отпиваше от чая си, а Фрида струпа на купчини мръсните чинии, тенджери и тигани, а торбите с боклука изнесе в антрето. След известно време Оливия попита с тих глас:

— Тя мрази ли ме?

— Не. Но ти е ядосана и се чувства пренебрегната.

— Не исках да я удрям. Не исках да бъда груба с Кирън и да го изгоня. Не разсъждавах трезво. Бях много объркана и нещастна.

— И може би доста пияна.

— Повтаряш едно и също нещо като развален грамофон.

Фрида си замълча. След малко Оливия заговори отново:

— Осъзнавам, че говоря глупости. Чувам ясно гласа си, когато изричам вулгарни думи. Но не успявам да спра навреме. Знам, че по-късно ще съжалявам.

Фрида започна да чисти енергично тенджерите и тиганите с кухненска гъбичка. Чувстваше се ужасно уморена и депресирана от хаоса в битието на Оливия.

— Трябва! Да положиш усилия и да внесеш малко ред в живота си — каза тя.

— Чудесно казано. Само че не знам откъде да започна.

— Започни да вършиш нещата постепенно. Изчисти къщата от тавана до мазето. Пий по-малко. Или изобщо не пий. От това може би ще се почувстваш по-добре. Измий си косата, изчисти си градината от бурените.

— Това ли казваш на твоите пациенти? Измий си косата и си оплеви скапаната градина?

— Понякога.

— Е, аз пък не си представях, че нещата в живота ми ще се развият по този начин.

— Може би, но аз мисля, че… — опита се да продължи Фрида.

— Както каза онзи мъж, всички ние имаме нужда да бъдем обичани.

— Кой мъж?

— Просто мъж — Оливия се развесели. — Беше донякъде смущаващо. Срещнах го снощи, когато никак не бях във форма. Чувствах се зле от всичко, случващо се около мен, и затова прескочих до онзи хубав вино бар и изпих няколко питиета. Когато се връщах обратно вкъщи, попаднах на него. — Тя се изкикоти — смесица от срам и въодушевление. — Нали знаеш какво казват — "милостта на непознатите".

— Какво се случи?

— Какво се случи ли? Нищо от това, за което си мислиш. Не ме гледай така. Спънах се, паднах на улицата и той веднага дотича. Моят добър самарянин. Помогна ми да се изправя, изтупа дрехите ми, после ми предложи за по-сигурно да ме придружи до вкъщи.

— Много мило от негова страна — каза сухо Фрида.

— Не можех просто да го отпратя ей така. Двамата изпихме по още една чаша. После той си тръгна.

— Добре.

— Той май че те познава.

— Мен ли?

— Да. Мисля, че ти изпрати поздрави. Или целувки.

— Как му е името?

— Не знам. Попитах го, а той каза, че имената не са важни. Каза, че е имал няколко имена и не му е било трудно да ги смени. Каза още, че човек може да си сменя имената както си сменя дрехите и че аз самата трябва да опитам някой ден. А аз му казах, че искам да се казвам Джемайма! — И тя се изсмя гръмко.

Фрида обаче усети хлад. Тя седна срещу Оливия, наведе се към нея през масата и попита спокойно, но настоятелно:

— Как изглеждаше мъжът, Оливия?

— Как изгледаше ли? Не знам. Не беше нищо особено.

— Кажи ми. Питам те съвсем сериозно — настоя Фрида.

Оливия направи гримаса като нацупена ученичка.

— Косата му беше сива, съвсем късо подстригана. Як и набит. Нито висок, нито нисък.

— Какъв цвят бяха очите му?

— Очите му ли? Фрида, задаваш ми странни въпроси. Не си спомням. Всъщност бяха кафяви. Да, имаше кафяви очи. Казах му, че очите му са като на едно куче, което имахме преди години. Така е, бяха кафяви.

— Каза ли ти с какво се занимава?

— Не, не ми; ля. Защо?

— Сигурна ЛИ си, че е казал, че ме познава?

— Каза, че наскоро ти е помогнал и че сигурно ще се сетиш.

Фрида притвори за миг очи. Видя Мери Ортън, втренчила поглед в нея, просната полумъртва на пода. Видя насочен към себе си остър нож — а след това, като призрачно видение, пред угасващия ѝ поглед се бе появила неясна фигура. Някой я бе спасил.

— Какво друго ти каза?

— Мисля, че аз говорих повече от него — промърмори Оливия.

— Кажи ми всичко, което си спомняш.

— Плашиш ме, Фрида.

— Моля те.

— Знаеше, че имам дъщеря, която се казва Клои, и че в момента живее при теб.

— Друго?

— Няма друго. Причиняваш ми главоболие.

— Не спомена Тери, Джоана или Кари.

— Не.

— Не ми ли изпрати някакво послание?

— Само поздрави — или целувки. О, и спомена нещо за жълти нарциси.

— За жълти нарциси? Какво по-точно?

— Каза, че веднъж ти е подарил жълти нарциси.

Точно така. Дийн беше изпратил малко момиченце при нея в парка, което ѝ предаде букет от жълти нарциси и устно послание. Пет думи, които Фрида не можеше да забрави: "Не ти беше дошло времето".

Тя се изправи.

— Да си го оставяла сам, макар и за малко?

— Не! По едно време отидох до тоалетната, но иначе — нищо не е откраднал, ако това имаш предвид. Човекът просто беше мил.

— Колко резервни ключа имаш?

— Какво? Прекаляваш, Фрида. Както и да е, не знам. Аз имам ключове, също и Клои. Има и още няколко, би трябвало да са тук някъде, но нямам представа къде точно.

— Слушай, Оливия. Ще накарам Джоузеф да дойде и да смени всички брави в къщата ти, а също така да монтира ключалки на прозорците.

— Да не си полудяла?

— Просто се грижа за вашата сигурност. Джоузеф ще дойде рано сутринта, така че гледай да станеш навреме.

— Какво става?

— Нищо, надявам се. Просто предпазна мярка.

— Тръгваш ли си?

— Имам среща със Саша. Виж, Оливия, повече не пускай непознати мъже в дома си.