В очакване на сряда

29

Джо Франклин беше по-бодър за пръв път от дълго време насам, но Фрида знаеше, че той преминава през повтарящи се цикли на депресия. В продължение на месеци се чувстваше натежал, посивял и смазан, трудно успяваше да се справи с динамиката на живота, често пъти нямаше сили да дойде до кабинета ѝ, а когато все пак се появеше, не беше в състояние да произнесе дори една дума. Но идваше момент, в който тази мъчителна отпадналост изчезваше и макар и за кратко, той се озоваваше в по-светъл свят, изтощен и облекчен. Винаги обаче черната дупка на неговото "аз" го засмукваше обратно. Срещите му с нея бяха неговият начин да намери своето уютно ъгълче в нормалния живот.

По време на лечението си Фрида често получаваше усещането, че стои насред пустинята, опърлена от лъчите на безмилостното слънце, без да получи опрощение и без да има къде да се скрие. Джо обаче пропълзяваше в кабинета ѝ подобно на диво животно в бърлога. Той се криеше от себе си и може би тя му позволяваше да прави това по начин, който не му помагаше особено. Утеха, а не себепознание. Но докъде се простира себепознанието и до каква степен можем да обърнем взор към самите себе си?

Докато разсъждаваше върху това и вписваше бележките си след сеанса, огряна от полегатите лъчи на пролетното слънце, което надничаше през прозореца, мобилният телефон в джоба ѝ започна да вибрира. Тя го извади: беше Саша.

— Приключих работа и след малко тръгвам. Свободна ли си?

— Да.

— Може ли да дойда да се видим?

— Добре. Ще си бъда вкъщи след около половин час как ти се струва?

— Идеално. Ще донеса бутилка вино. И ще доведа Франк.

— Франк?

— Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се.

— Малко съм притеснена — все едно ще го представя на семейството си. Много ми се иска да го харесаш.

Фрида вървеше към дома си, следвана от лъчите на залязващото слънце. По паважа се бяха посипали листенца от отрупаните с цвят дървета. Замисли се за Раджит Сингх и за историята, която ѝ беше разказал, и която всъщност беше нечия друга история; довечера щеше да изпрати съобщение на Агнес Флинт. После се замисли за Джо, а също и за щастливите нотки в гласа на Саша. Докато отключваше входната врата, се запита колко ли още време щеше да мине, преди отново да може да си вземе гореща вана, а стаите ѝ да се изчистят от наслоения прах и мръсотия.

Вратата се опря в нещо и тя се намръщи, а после едва успя да се промъкне през тесния отвор и да влезе в антрето. Два големи сака бяха запречили входа, а до тях на пода беше захвърлено яке. От кухнята се носеше весел смях и глъчка. Миришеше на цигарен дим. Пресегна се да включи осветлението, но осветление нямаше.

— Ехо! — провикна се тя и глъчката секна.

— Фрида! — Джоузеф се появи на вратата на кухнята. Беше с работните си дрехи и държеше пълна догоре чаша е водка. По всичко личеше, че му беше трудно да се движи по права линия. — Ела и седни при нас.

— Какво става тук? Чии са тези сакове?

— Здравей, Фрида. — Клои застана до Джоузеф. Беше облечена с нещо, което Фрида помисли за пуловер, но очевидно беше предвидено за рокля, защото под него нямаше пола. Гримът по лицето ѝ се беше размазал и тя също държеше чаша с водка.

— Толкова съм ти благодарна. Много, много съм ти благодарна.

— Не те разбирам. За какво си ми благодарна? Какво съм направила? Джак! — Джак слизаше с несигурна крачка надолу по стълбите. — Какво става тук? Парти ли има?

— Приятелско събиране — отвърна Джак сконфузено. — Клои ми каза да дойда.

— Така ли? А защо не работи осветлението?

— Ами… — Джоузеф отпи голяма глътка водка. — Проблеми с електричеството.

— Какви проблеми? А тези сакове твои ли са, Клои?

— Фрида — избоботи весел глас.

— Рубен? Какво прави тук Рубен?

Фрида мина покрай Джоузеф и Клои и влезе в кухнята. На первазите на прозорците и по плотовете бяха сложени запалени свещи, а пушекът образуваше сини облачета. Имаше отворена бутилка водка и пепелник с няколко угарки. Котаракът влезе през отвора за котки и мяукайки жално, се погали в краката на Фрида, жаден за внимание. Рубен, с разкопчана наполовина риза и с опънати на стола крака, вдигна чашата си за поздрав.

— Дойдох да видя моя добър приятел Джоузеф — каза той с патос. — И разбира се, моята добра приятелка Фрида.

Фрида отвори със замах задната врата, за да проветри кухнята от цигарения дим и пушека от свещите.

— Ще ми каже ли някой какво става тук? И преди всичко защо не работи осветлението? Какво сте направили?

Джоузеф я погледна с виновно изражение и вдигна нагоре дланите си.

— Кабелите бяха срязани по невнимание.

— Искаш да кажеш "Срязах кабелите по невнимание"?

— Сложно е за обяснение.

— Клои, защо саковете ти са в антрето? Заминаващ ли някъде?

Клои се изкикоти притеснено, после се оригна.

— По-точно е да се каже, че пристигнах при теб.

— Какво?

— Дойдох да живея при теб.

— Изключено!

— Мама се е развилняла. Изрита от вкъщи горкия Кирън, а мен ме удари с четка за коса. Не мога да живея с нея, Фрида. Не можеш да ме принудиш.

— Не можеш да живееш тук.

— Защо? Няма къде на друго място да отида.

— Казах "не".

— Мога да спя в ателието ти.

— Ще се обадя на Оливия.

— Няма да се върна там. Предпочитам да спя по улиците.

— Можеш да живееш у нас — предложи щедро Рубен. — Ще бъде весело.

— Или при мен — обади се Джак. — Имам двойно легло.

Фрида изгледа подред Рубен, Джоузеф и Джак, а после се обърна към Клои:

— Само за една нощ.

— Няма да ти се пречкам. Ще готвя за двете ни.

— Само за една нощ, така че да не ти се налага да готвиш. И без това няма нито вана, нито осветление.

На входа се позвъни.

— Това сигурно е Саша — каза Фрида. — Налейте три големи водки.

Франк беше нисък и набит, с късо подстригана коса и тъмнокафяви меланхолични очи, едното от които беше леко кривогледо, така че гледаше едновременно във Фрида и покрай нея. Ръкостискането му беше здраво, а маниерите му — на стеснителен човек. Беше облечен с костюм е красива кройка и носеше куфарче, защото идваше направо от работа.

— Влизайте — каза Фрида. — Но ви предупреждавам — вътре е пълна лудница.

Може би така беше по-добре: нямаше място за стеснителност. Франк свали сакото си, изпи голяма глътка водка, след което Рубен някак си го убеди да приготви омлет за всеки от тях, което той направи бавно и съсредоточено. Клои стоеше до него_; с нейното абсурдно подобие на рокля, разбиваше яйцата с вилица и го зяпаше със сериозно изражение на зацапаното си с грим лице. Беше: подпийнала, кикотеше се, от време на време пускаше по някоя сълза, клатушкаше се, докато разбиваше яйцата ѝ; разливаше част от сместа на пода.

Рубен, Джак и Джоузеф отнесоха саковете на Клои в ателието, вдигайки шум до небето: чуваше се как се смеят и изпускат разни неща. Саша и Фрида седяха на масата, приготвяха зелена салата и си говореха тихо. Саша вътрешно разбра, че Фрида одобрява — или поне нямаше нищо против Франк — и цялата се изпълни с щастие.