В очакване на сряда

16

И така, на следващия ден Фрида отново мина край "Кръглата къща", край малкото кафене, където Тед и Клои бяха пили горещ шоколад предишната вечер, а също и край по-голямото кафене, на чиято фасада беше окачен насочен надолу самолет, а вътре гърмеше оглушителна музика, след което свърна по "Маргаретинг Стрийт". Карлсън вече беше отпред и пиеше кафе от картонена чаша, която вдигна за поздрав, докато Фрида вървеше към него. Той забеляза, че тя се движеше по-бавно от обикновено, като накуцваше леко.

— Ти дойде.

— Казах ти, че ще дойда.

— Радвам се.

— Сигурен ли си, че вътре няма никого?

— Напълно. Семейството е отседнало у едни съседи. Къщата все още официално се счита за сцена на местопрестъпление.

— А Хал Брадшо?

— Да върви по дяволите! — Грубият тон, с който Карлсън изрече това, изненада Фрида.

Тя влезе след него през входната врата. Въпреки че малкото прозорче все още бе счупено, преградните ленти бяха махнати, а екипът от криминалисти беше приключил работата си. Но в къщата вече се усещаше специфичната празнота на място, изоставено от стопаните си — неподдържано и със застоял въздух; и разбира се, това бе мястото, където една жена (съпруга, майка, добра съседка, бе казал Карлсън) беше убита преди броени дни. Докато Фрида стоеше в тихото антре, тя интуитивно усети, че къщата някак си разбираше това и се чувстваше изоставена.

Една голяма фотография с пукната рамка и натрошено стъкло беше подпряна на стената и тя се наведе да я разгледа.

— Щастливото семейство — каза Карлсън. — Но нали знаеш, в такива случаи съпругът винаги е под подозрение.

Официалните семейни фотографии, поставени в рамка и окачени в антрето, са приятни за окото — хората на тях са винаги щастливи. Всички трябва да стоят плътно един до друг и да се усмихват: ето го Тед, не така кльощав и раздърпан, какъвто го бе видяла, със свежа и гладка кожа на младежкото си лице;, ето го по-голямото момиче, с неговите привличащи погледа светли очи и облак от меднокафяви къдрици; ето я по-малката дъщеря, слаба и с напрегнат поглед, широко усмихната, въпреки скобите на зъбите си, леко наклонила глава към рамото на майка си. Ето го съпруга и бащата, горд и закрилящ, какъвто трябва да изглежда един съпруг и баща, застанал сред семейството си за снимка, която ще бъде окачена на видно място — кестенявата му коса е започнала да посивява, бузите му са месести, очите му са същите като на по-голямата му дъщеря, веждите му са извити като на комедиант и по всичко личи, че на младини лицето му е имало весело изражение.

А ето я и нея, застанала в средата до съпруга си — с пуловер с цветни шарки, меката ѝ коса е прихваната хлабаво отзад, откритото ѝ лице се усмихва от снимката.

Едната си ръка е поставила на рамото на по-голямата си дъщеря, която е седнала пред нея, а другата — на хълбока на съпруга си. Малко необичаен жест за официална фотография, помисли си Фрида, свободен и интимен. Тя се наведе по-близо и се взря в очите на жената. Сиви. Не се виждаше грим. Около устата и по челото имаше леки бръчки — следи от усмивки и от грижи, неизбежен отпечатък, който животът оставя върху нас.

— Разкажи ми за нея, опиши ми я — помоли тя Карлсън.

— Името ѝ е Рут Ленъкс. На четиресет и четири години. Работи като здравен асистент, откакто по-малката ѝ дъщеря е тръгнала на училище; имало е период от няколко години, докато децата ѝ са били малки, през който не е ходила на работа. Омъжена е за Ръсел Ленъкс — той посочи мъжа на снимката — от двадесет и три години — и всички данни сочат, че бракът им е бил щастлив. Той е изпълнителен директор на малка фондация за деца със затруднения в обучението. Имат три деца — Тед, когото познаваш, Джудит, която е на петнайсет, и Дора, на тринайсет. И тримата учат в местната гимназия. Сестра ѝ е същински дракон, живее в Лондон. Родителите ѝ са починали. Член е на Родителоучителската асоциация[15]. Добра гражданка. Семейството не е богато, но живее добре. Двамата имат приливни доходи и нормални разходи. Три хиляди лири в текущата ѝ сметка, тринайсет хиляди в спестовната ѝ сметка. Добри пенсионни спестявания. Дарява средства на различни благотворителни организации по лична платежна заявка. Няма криминално досие. Чиста шофьорска книжка. Използвам сегашно време, но както знаеш, миналата сряда са ѝ нанесли жесток удар в главата, от който се предполага, че е починала веднага.

— Кой е този, за когото мислехте, че я е убил, преди да установите, че няма как да е бил той?

— Един местен наркоман с полицейско досие, но се оказва, че е с непоклатимо алиби. Засечен е от видеокамери на съвсем друго място около часа на убийството. Призна си, че е проникнал с взлом в къщата, след което е откраднал някои неща, натъкнал се е на мъртвото тяло и е изчезнал по най-бързия начин. Отначало не му повярвахме, но излезе, че поне веднъж в живота си е казал истината.

— Значи, счупеното прозорче е негово дело?

— Както и нахлуването в къщата. Не са забелязани следи от проникване с взлом, когато известно време преди това една съседка е дошла и е звъняла на входа — по всяка вероятност тогава Рут Ленъкс вече е била мъртва. Подозираме, че тя сама е пуснала убиеца вътре.

— Бил е някой, когото е познавала?

— Или някой, който е внушавал доверие.

— Къде е била убита?

— Ето тук. — Карлсън я заведе във всекидневната, където всичко си беше на мястото (възглавниците на дивана, вестниците и списанията на етажерката, книгите на лавиците до стените, лалетата във вазата отгоре на камината), но върху бежовия килим все още се открояваше тъмно кърваво петно, а близката стена беше декорирана със засъхнали кървави пръски.

— Голяма жестокост! — изрече потресена Фрида.

— Хал Брадшо е убеден, че е дело на изключително агресивен социопат, който има зад гърба си прояви на насилие.

— А ти смяташ, че е по-вероятно да е съпругът.

— Не разполагаме с подобни улики, просто така е устроен светът. Най-вероятният убиец на една съпруга е нейният съпруг. В случая съпругът обаче има добро алиби.

Фрида го погледна.

— Учат ни, че трябва да се пазим от непознати. Но по-скоро трябва да се пазим от приятелите си.

— Това е твърде крайно изказване — възрази Карлсън.

Двамата отидоха в кухнята и Фрида застана в средата, местейки поглед от претъпкания с порцелан и разни излишни вещи уелски скрин към рисунките и снимките, закрепени с магнитчета на вратата на хладилника, и към разтворения на масата учебник.

После се качиха горе и влязоха в спалнята: огромно двойно легло, застлано с раирана пухена завивка, сватбена снимка в позлатена рамка на Рут и Ръсел опреди двайсет и три години, няколко по-малки снимки в рамки на децата ѝ в различна възраст, гардероб, в който бяха окачени рокли, поли и блузи — нищо екстравагантно, забеляза Фрида, някои от дрехите очевидно бяха стари, но добре поддържани. Обувки с равна подметка или с нисък ток; чифт черни кожени ботуши, леко протрити. Чекмеджета, в които тениските бяха свити на руло, а не сгънати; чекмедже за бельо с практични дамски пликчета и сутиени размер 34С. Малко количество грим на тоалетната масичка и шише парфюм "Шанел". Роман на нейното нощно шкафче — "Съпруги и дъщери" от Елизабет Гаскел, с подаваща се между страниците лента за отбелязване, а под него — книга за поддържане на малки градини. Чифт очила за четене, сгънати отстрани.

В банята: калъп неароматизиран сапун, течен сапун за ръце с аромат на ябълка, електрическа четка за зъби — неговата и нейната — и конец за зъби, пяна за бръснене, самобръсначки, пинсети, флакон дезодорант, тампони за почистване на лице, хидратиращ крем за лице, две големи хавлиени кърпи и една кърпа за ръце, две еднакви кърпи от мек плат, окачени отстрани на ваната с единичен кран в средата, кантар, опрян до стената, шкафче за лекарства, в което имаше парацетамол, аспирин, различни видове лейкопласт, лекарство против кашлица, мазило за афти с изтекъл срок, флаконче с капки за очи, таблетки против лошо храносмилане… Фрида затвори шкафчето.

— Не виждам контрацептиви.

— И Ивет попита за същото. Имала е вътрематочна спирала, тип "Мирена".

В шкафа за документи, предназначен за нейна употреба, който се намираше в малкия кабинет на мъжа ѝ, имаше три служебни картонени папки, в повечето от останалите се съхраняваха неща, свързани с децата ѝ: учебни дипломи, квитанции за изплатени детски надбавки, медицински картони, доклади за напредъка им в обучението, написани на отделен лист хартия или в малки бележници и отнасящи се за първите им години в началното училище, удостоверения за умението им да преплуват разстояние от сто метра, за участието им в състезанието "бягане с яйце в лъжица", за завършен курс за колоездене.

В стария куфар край шкафа за документи: безброй ръчни творби на децата, изработени в училище през годините. Рисунки с водни бои в ярки цветове на човешки фигури, чиито крака се спускаха от неправилния кръг на главата, а косата им стърчеше като пръчки в различни посоки, малки парчета плат, изшити с бод зад игла, кръстат бод и синджирен бод, малък домашно изработен часовник без батерия, малка кутия, обсипана с мидички, залепени с дебел слой лепило, боядисано със синя боя глинено гърненце, по чийто крив ръб още стояха следи от притискалите го малки пръстчета.

— Горе на тавана има няколко чувала за смет, пълни със стари бебешки дрешки — каза Карлсън, докато Фрида затваряше капака. — Още не сме стигнали до тях. За да се прерови къща като тази, е нужно много време. През годините нищо не е било изхвърляно.

— Фотоалбуми?

— Цяла лавица е запълнена с тях. Под всеки е написала датата и събитието. Била е стопроцентова майка.

— Очевидно е така.

Фрида отиде и застана до прозореца, който гледаше към задния двор. Около плодното дръвче бяха нападали цветове, а една котка се приличаше на утринното слънце.

— Тук няма нищо, което тя би желала да остане скрито от хорските очи — изрече замислено Фрида.

— Какво имаш предвид?

— Винаги съм смятала, че в живота на всеки човек има скрити кътчета, които трудно би допуснал да бъдат огрети от ярка светлина.

— Но?

— Но от всичко, което ми разказа, и от всичко, което видях тук, стигам до извода, че нейният живот е бил напълно готов за ярката светлина на прожекторите, — не мислиш ли? Сякаш тази къща е била театрална сцена.

— Сцена за какво по-точно?

— За пиеса, разказваща колко са примерни и добри.

— Ще се отнеса скептично към думите ти. Нима смяташ, че не съществуват толкова добри и порядъчни хора?

— Аз съм психотерапевт, Карлсън. Разбира се, че точно това смятам. Къде са тайните на Рут Ленъкс?

Но разбира се, мислеше си тя няколко часа по-късно, докато седеше в бистрото на № 9 — собствениците му бяха нейни приятели, а то се намираше недалеч от дома ѝ — истинските тайни не се крият в предметите, в графиците, в думите, които изричаме или в израза на лицата ни, в чекмеджетата с бельото ни и в шкафовете за документи, в изтритите текстове, в бележниците и дневниците, сложени на дъното на чантата. Те са притаени някъде много по-дълбоко, неизвестно дори за самите нас. Докато разсъждаваше върху това, тя съзря пред себе си Джак Дарган, специализанта, на когото беше личен ръководител и с когото, дори по време на своето възстановяване, се срещаше поне веднъж седмично, за да проследи напредъка му и да изслуша съмненията и колебанията му. А Джак наистина често изпадаше в дълбоки съмнения. Но във Фрида никога не се съмняваше: тя беше константната величина в живота му, човекът, на когото безрезервно вярваше.

— Искам да те помоля за една услуга — каза Джак въодушевено. — Не ме гледай така разтревожено — няма да изоставя пациентите си. Особено Кари. — Откакто бе разбрала, че съпругът ѝ Алън не я е изоставил, а е бил убит от своя брат близнак Дийн Рийв, Кари бе започнала да ходи на терапевтични сеанси при Джак два пъти седмично и той бе постигнал по-добри резултати, отколкото дори Фрида, която вярваше в неговите възможности, бе очаквала. Той беше загърбил песимизма и неувереността си и се беше съсредоточил върху жената, изпаднала в отчаяние и безизходица.

— Каква е тази услуга?

— Написал съм научен доклад за психологическата травма и преди да го изпратя, бих искал да го погледнеш.

Фрида се поколеба. Темата беше твърде близо до състоянието, в което се намираше в момента, и щеше да ѝ бъде трудно да прочете доклада безпристрастно. Тя погледна зачервеното от смущение лице на Джак, рошавата му коса и смешните му дрехи (днес беше облечен с кафяви протрити джинси, жълто-оранжева риза втора употреба, която не подхождаше нито на тена му, нито на цвета на косата му, и зелено брезентово яке, макар че по небето нямаше нито едно облаче). Със своето смущение ѝ напомняше за Тед Ленъкс и за много други недодялани младежи, на които им липсваше самочувствие.

— Добре — каза тя неохотно.

— Наистина ли?

— Да.

— Може ли да те попитам нещо?

— Винаги можеш да ме питаш.

— Но ти невинаги отговаряш. Вече знам това. — Джак избегна погледа ѝ. — Питам те само защото другите не смеят и…

— Кои са другите? — прекъсна го Фрида.

— Е, знаеш кои. Обичайните заподозрени.

— Толкова ли съм страшна? О, добре, продължавай.

— Добре ли си?

— Това ли те — това ли ги — интересува?

— Да.

— Докладът, който си написал, е само повод, така ли?

— Да, донякъде. Но съм го написал и бих искал да го прочетеш, ако имаш време.

— И предполагам, че ме питаш за това, тъй като се притесняваш, че не съм добре.

— Не… всъщност, да. Изглеждаш… — Той млъкна.

— Продължавай.

— Много крехка. Като яйчена черупка. По-непредсказуема, отколкото си обикновено. Извинявай, не искам да те обидя. Но може би не се отнасяш достатъчно сериозно към възстановяването си.

— Ти така ли мислиш?

— Да.

— И останалите ли?

— Ами… да.

— Кажи на всички, които са се загрижили за мен, че съм добре.

— Виждам, че се разсърди.

— Не понасям мисълта, че сте ме обсъждали зад гърба ми.

— Но това е само защото сме загрижени за теб.

— Благодаря ви за загрижеността, но аз съм добре.

По-късно същия следобед Фрида беше посетена от човек, когото не очакваше и с когото неотдавнашните събития нахлуха обратно с пълна сила. Тя отвори входната врата и с изненада видя, че на прага ѝ стоеше Лорна Кърси. Преди Фрида да успее да каже нещо, жената пристъпи вътре и с трясък затвори вратата след себе си.

— Няма да ви отнема много време — изрече тя с писклив и изпълнен с гняв глас.

— Няма да се престоря, че не знам защо сте тук.

— Много добре.

— Много съжалявам за загубата ви, госпожо Кърси.

— Вие убихте дъщеря ми, а сега ми казвате, че съжалявате за загубата ми.

Дъщерята на Лорна Кърси, Бет, приживе беше нещастна млада жена, страдаща от параноидна шизофрения. Един ден тя се беше появила в къщата на Мери Ортън и я беше убила. Фрида беше пристигнала там твърде късно, за да ѝ попречи. Откъслечни спомени, които проблясваха в съзнанието ѝ, как Бет се е изправила зад нея с нож в ръка, и все още живото усещане за това как острието раздира плътта ѝ, все още я караха да се буди нощем, обляна в пот. Беше разбрала, че умира, потъвайки бавно в мрак и забрава — и въпреки това тя беше оцеляла, а Бет Кърси — не. Полицията беше определила това като случай на самозащита и дори Карлсън не беше повярвал, когато Фрида се помъчи да го убеди, че Дийн Рийв е убил Бет и е спасил самата нея.

— Да, съжалявам — каза твърдо Фрида. Не виждаше никаква полза да настоява пред Лорна Кърси, че не е убила дъщеря ѝ. Тя нямаше да ѝ повярва, а дори и да ѝ повярваше, какво от това? Бет, клетата самотна Бет, беше мъртва, а майчиното страдание беше отпечатано на лицето на Лорна Кърси.

— Вие дойдохте при мен и ме накарахте да ви разкажа за Бет неща, които не бяхме споделяли с друг. Аз ви повярвах. Казахте, че ще ни помогнете да я намерим. Обещахте ми. А след това я убихте. Знаете ли какво е да погребеш детето си?

— He.

— He. Разбира се, че не знаете. Не ви ли е съвестно да се събуждате сутрин?

Фрида си помисли дали да не ѝ каже, че Бет е била много болна и че в умопомрачението си е намушкала смъртоносно една възрастна жена и че едва не е убила и нея, Фрида. Лорна Кърси, естествено, знаеше всичко това. На нея просто ѝ трябваше някого, върху когото захвърли вината и кой можеше да бъде по-подходящ от Фрида?

— Ще ми се да можех да кажа или да направя нещо, което би…

— Но не можете. Дъщеря ми е мъртва, а с нея си отидоха всички надежди, че състоянието ѝ ще се подобри. Вие сте виновна за това. Клели сте се да помагате на хората, а всъщност ги унищожавате. Никога няма да ви простя. Никога.