В очакване на сряда

20

Дънкан Бейли живееше в Ромфорд[18], в бетонен блок, изграден в бруталистичен стил. Сградата беше широкомащабна, със студени коридори и високи тавани, е, огромни прозорци, които гледаха към хаотично разположени здания и плетеница от улици.

Фрида знаеше, че той ще си е вкъщи, защото му се беше обадила на мобилния телефон и си беше уговорила среща с него. Не се беше притеснил, нито се беше изненадал, напротив — беше разговарял с нея спокойно, дори му беше станало забавно и се бяха разбрали да се видят този следобед в пет и половина, след като той се върне от библиотеката. Дънкан беше последна година студент по психология в "Кардинал Колидж", където Хал Брадшо беше гост-лектор.

Тя се качи по стълбите до третия етаж и продължи по широкия коридор. Дали Бейли си беше помислил, че тя го търси, за да си отмъсти? Не, Фрида не идваше тук да търси отмъщение, а заради нещо странно, което нямаше определена форма. Тя не можеше да го види, не можеше да го чуе, нито да го докосне или да усети мириса му, но някакъв неясен и призрачен образ тревожеше съзнанието ѝ.

Дънкан Бейли беше изключително дребен на ръст млад мъж, който по никакъв начин не се вписваше в обстановката и изглеждаше направо комичен в голямата като пещера всекидневна. Имаше светлокестенява коса и добре поддържана брадичка, живи сини очи, тясно подвижно лице. Приятен и закачлив маниер на общуване. Трудно беше да се разбере кога говори сериозно и кога се шегува.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим — каза Фрида.

— Няма проблем. Толкова много съм чувал за вас.

— Исках да ви задам някои въпроси във връзка с експеримента, в който и вие, и аз взехме участие.

— Не таите лоши чувства, надявам се — каза той с усмивка.

— А трябва ли?

— Някои хора биха се почувствали унизени. Но всичко беше направено в името на науката. Все пак д-р Брадшо предположи, че вие може би няма да го възприемете по този начин.

— Той би трябвало да го знае — отвърна Фрида. — И така, доколкото разбирам, всички вие е трябвало да демонстрирате едно и също болестно състояние, описвайки едни и същи симптоми?

— Д-р Брадшо каза, че можем да се отклоняваме от сценария, при условие че запазим основните моменти в него.

— Онази история за подстригването на косата на бащата — и тя ли беше във вашия сценарий?

— Да. Хареса ли ви?

— Д-р Брадшо ли написа сценария за експеримента?

— Той го одобри и се подписа под него, но историята беше съчинена от един от членовете на изследователския екип. Като група никога не сме се събирали заедно. Аз самият се включих по-късно — беше нещо като награда.

— Кои бяха останалите?

— Искате да ви дам имената им?

— Да, любопитно ми е.

— За да ги посетите и тях ли?

— Може би.

— Защо правите толкова усилия? Ромфорд е твърде далеч — струваше ли си да дойдете чак дотук, за да ми зададете един обикновен въпрос? Щях да ви отговоря и по телефона. Особено след като сте били толкова болна.

Фрида не каза нищо, само го погледна.

— Не искате ли да знаете при кого отидох като мним пациент?

— Не ми е особено интересно.

— При един ваш приятел.

Горкият Рубен, помисли си Фрида. Не би имал никакъв шанс с такъв като Дънкан Бейли.

— Джеймс Ръндел. — Той я погледна въпросително, с глава, наклонена на една страна. — Разбирам защо някой би изпитал желание да го удари с юмрук.

Фрида потули усмивката си при мисълта как Джеймс Ръндел се е срещнал с този остроумен и присмехулен младеж с проницателен поглед.

— Но не е хубаво да обикаляте по тези адреси с убеждението, че можете да контролирате хората — продължи разговора Дънкан Бейли. — Имам предвид, че срещата с вас, разбира се, ми е приятна, но някой по-чувствителен от мен може да се изплаши от посещението ви, д-р Клайн. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

— Аз просто искам имената.

Бейли се замисли за момент.

— Защо не? Те и без това скоро ще се появят в журнала по психология. Да ви ги напиша ли? Мога да ви дам и адресите им, ако това ще помогне. Може би ще ви спести евентуални затруднения. — Той скочи от стола си с ловкостта на котка и с леки стъпки прекоси стаята.

Пет и половина часа по-късно Фрида се намираше на борда на един самолет. Резервацията на полета в последния момент беше умопомрачително скъпа; тя отиваше за смешно кратко време; на всичко отгоре изпитваше страх от летене и го беше избягвала почти десет години. Мястото ѝ беше до пътеката и тя си поръча доматен сок. Жената до нея похъркваше леко. Фрида седеше с изправен гръб, скована от страх и притеснение: защото летеше със самолет, защото Дийн Рийв беше все още жив, защото тя знаеше какво е усещането, че умираш, защото беше толкова щастлива, че ще види Санди и защото да държиш толкова много на някого беше опасно. По-сигурно беше човек да е сам.

Когато Фиърби се обади на Ванеса Дейл, тя каза, че се е преместила още преди години. Сега живееше в Лийдс и работеше в една аптека. Фиърби отвърна, че за него това не е проблем. Може да дойде и да се видят. Имаше ли обедна почивка? О, и още нещо. Имаше ли своя снимка от онова време? Би ли могла да я донесе?

Той се срещна с нея отвън на тротоара и двамата отидоха до едно кафене през няколко врати по-надолу. За себе си поръча чай, а за нея някакво кафе със странно име. Въпреки че беше сервирано в чаша от най-малкия размер, огромната пяна го правеше да изглежда достатъчно за четирима. Ванеса Дейл беше облечена с тъмночервена пола, дебел чорапогащник и пъстра риза, а на краката си носеше боти. Той забеляза, че имаше бадж с името си точно над лявата гръд. Фиърби извади бележник и химикалка. Човек си мисли, че ще запомни всичко, но не е така. Затова той записваше казаното от събеседника, после го преписваше на чисто и винаги поставяше дата.

— Благодаря ви, че отделихте от времето си — каза той.

— Моля, няма защо — отвърна тя.

— Успяхте ли да намерите тогавашна снимка?

Тя извади от портмонето си две паспортни снимки, изрязани от квадрат от общо четири. Той ги погледна, после погледна нея. Сегашната Ванеса беше с по-пълно лице, косата ѝ беше дълга и тъмна.

— Бихте ли ми дали тази снимка? — попита той.

— Нямам нищо против — отвърна тя.

— Един човек ми се обади — пристъпи към разговора Фиърби. — Работи в полицията. Каза, че сте се свързали с тях на тринайсети юли 2004 година. Вярно ли е?

— Наистина веднъж звънях в полицията. Беше преди години. Не си спомням датата.

— Защо сте им звънели?

— Един човек ме изплаши. Съобщих за това в полицията.

— Бихте ли ми разказали какво се случи?

Ванеса го погледна подозрително.

— Защо ви е да знаете?

— Вече ви казах — пиша статия. Но името ви няма да бъде споменато.

— Сега ми изглежда глупаво — каза Ванеса — но тогава много се изплаших. Връщах се пеша от магазините, които бяха близо до дома на родителите ми. Вървях край пусто място, обрасло с храсталаци. Сега там има магазин на "Теско". До мен спря кола. Един мъж ме заговори, питаше за някаква посока. След миг излезе от колата и ме сграбчи. Стисна ме за гърлото. Аз се отскубнах и му се разкрещях, а после избягах. Мама ме накара да се обадя в полицията. Дойдоха двама детективи и поговориха с мен за инцидента. Това беше всичко.

— За тази случка изобщо не беше споменато по време на съдебния процес.

— Какъв съдебен процес?

— Съдебният процес срещу Джордж Конли.

Тя го погледна неразбиращо.

— Спомняте ли си убийството на Хейзъл Бартън?

— Не.

Фиърби млъкна за момент. Нима това беше поредната невярна следа?

— Какво си спомняте за нападението срещу вас?

— Беше доста отдавна.

— Все пак, някакъв непознат се е опитал да ви отвлече — каза Фиърби. — Такова нещо трудно се забравя.

— Преживяването беше доста странно — отвърна Ванеса. — Когато се случи, беше като насън. Както когато сънувате страшен сън, а после се събуждате и не си спомняте почти нищо. Аз си спомням един мъж с костюм.

— Стар? Млад?

— Не знам. Не беше тийнейджър. И не беше стар. Беше доста силен.

— Едър? Дребен?

— По-скоро среден на ръст. Може би малко по-едър от мен. Но не съм сигурна.

— А колата му? Спомняте ли си цвета, марката?

Тя се замисли напрегнато.

— Мисля, че беше сребриста на цвят. Но може и да се заблуждавам, защото повечето коли са сребристи. Откровено казано, наистина нищо не си спомням. Съжалявам.

— Абсолютно нищо ли?

— Съжалявам, дори тогава всичко в съзнанието ми беше като в мъгла, а вече минаха седем години. Спомням си мъжа и ръката му, стиснала шията ми, а също и форсирането на двигателя. Това е.

Фиърби си записа дословно всичко в бележника.

— А той нищо ли не каза?

— Нали ви обясних — попита ме за някаква посока. Може и да е казал нещо, докато ме беше сграбчил, но не си спомням.

— И от полицията повече не ви потърсиха, така ли?

— Не съм и очаквала да ме потърсят.

Фиърби затвори бележника си.

— Браво! — каза той.

Тя го погледна изненадано.

— Не ви разбирам.

— Успели сте да се отървете.

— Не знам… — отвърна Ванеса. — Все едно не бях аз. Сякаш се гледах по телевизията. — Тя взе телефона си. — Трябва да вървя.