В очакване на сряда

55

Фрида се обади на Фиърби и му разказа какво се беше случило — или по-точно какво не се беше случило. Последва пауза, след което той каза, че все още е в Лондон и че ще дойде веднага при нея. Фрида му даде адреса си, после се опита да му обясни, че това не е необходимо, че няма какво повече да обсъждат, но той вече беше затворил. След не повече от пет-шест минути на входната врата се почука и в следващия момент Фиърби вече седеше срещу нея с чаша уиски. Той я помоли да му разкаже какво точно ѝ е казал Карлсън. Тя реагира припряно.

— Няма значение.

— Как така?

— Отишли са в къщата на Лорънс Дос. Преобърнали са всичко. Не са намерили нищо подозрително.

— Как е реагирал Дос?

— Знаеш ли какво? Изобщо не попитах. Полицията се появява изневиделица, претършува цялата къща и всичко около нея, но не го обвинява в убийството на собствената му дъщеря. Предполагам, че е бил шокиран и дълбоко огорчен. — Фрида почувства умора, от която я заболя цялото тяло. — Не мога да повярвам. Седях с него в градината му, той ми разказа какво е преживял и накрая аз му изпратих полицията. Карлсън ми е бесен. И с право.

— И така, накъде ще поемем оттук нататък? — попита Фиърби.

— Накъде ще поемем ли? Наникъде. Извинявай, но нима си неспособен да видиш очевидното?

— А ти не вярваш ли вече на интуицията си?

— Нали заради интуицията ми се забъркахме в това.

— Не е само заради твоята интуиция — възрази Фиърби. — Отдавна следвам една диря и случайно се оказа, че и двамата сме стъпили на нея. Това нищо ли не означава за теб?

Фрида се облегна назад във фотьойла си и въздъхна.

— Някога разхождал ли си се сред природата и вървял ли си по пътека, за която след време разбираш, че не води доникъде, само ти се е струвало, че е пътека, и ти си се изгубил?

Фиърби се усмихна и поклати глава.

— Не си падам по разходките.

— Не съм сигурна, но мисля, че Шарън Гибс е на място по неин вкус, щастлива според нейните разбирания и не иска да бъде открита. Но каквато и да е истината, смятам, че вече приключихме.

Фиърби поклати отново глава, но не изглеждаше нито изненадан, нито ядосан.

— Твърде отдавна се занимавам с това, за да позволя на нещо такова да ме отклони от целта ми. Просто трябва отново да преровя папките си и да направя още някои справки. Няма да се откажа точно сега, не и след всичко, което съм направил.

Фрида го изгледа ужасена. Нима с него си приличаха? И тя ли изглеждаше по този начин в очите на околните?

— Може би има нещо, което би те накарало да се откажеш?

— Изключено! — каза рязко Фиърби. — Не и след всичко това, не и след всичко, което Джордж Конли преживя, не и след убийството на Хейзъл Бартън.

— А онова, което ти си преживял? Бракът ти, кариерата ти?

— Ако сега се откажа, това няма да ми върне нито работата, нито съпругата.

Внезапно Фрида се почувства така, сякаш бе попаднала в капана на катастрофален терапевтичен сеанс, където не можеше да намери подходящите думи. Трябваше ли да се опита да убеди Фиърби, че всичко, заради което бе пожертвал скъпите на сърцето му неща, е било илюзия? Тя самата беше ли убедена в това?

— Вече си направил толкова много — каза тя накрая. — Измъкнал си Джордж Конли от затвора. Това е достатъчно.

Изражението на Фиърби стана сурово.

— Трябва да открия истината. Нищо друго не ме интересува. — Той улови погледа на Фрида и се усмихна смутено. — Приеми, че това е моето хоби. Занимавам се с него, вместо да обработвам парцел за частно ползване или да играя голф.

Когато Фиърби стана да си ходи, Фрида се почувства като някоя непозната, до която той бе седнал, докато пътуваше с влака, с която бе завързал разговор и сега двамата щяха да слязат на гарата, всеки щеше да поеме по пътя си и никога нямаше да се срещнат отново. На вратата си стиснаха ръцете.

— Ще те държа в течение докъде са стигнали нещата — каза той. — Дори и да не искаш.

Когато Фиърби си тръгна, Фрида се облегна на вратата за няколко минути. Опита се да успокои дишането си, но не успя — сякаш дробовете ѝ отказваха да работят. Направи усилие, концентрира се и започна бавно да вдишва и издишва.

Накрая се качи горе и влезе в банята. Все чакаше подходящия момент, но такъв като че ли нямаше. Винаги имаше нещо за вършене. Помисли си за Джоузеф — нейния не дотам организиран, но винаги готов да помогне приятел, за целия труд, който беше вложил в тази баня. Това беше неговият начин да изрази топлото си отношение към нея. Тя имаше верни приятели, но не беше се обърнала към тях, нито дори към Санди. Умееше да изслушва, но не можеше да говори; помагаше на другите, но не молеше за помощ. Странно как през последните дни беше изпитала по-голяма близост към Фиърби с неговия занемарен дом, с неговата огромна картотека и провален живот, отколкото беше изпитвала към всеки друг.

На външния звънец се позвъни и за миг тя си помисли да не отваря. Но после с въздишка се отдалечи от ваната и отиде до входната врата.

— Пратка за вас — каза мъжът, наполовина скрит от висок кашон. — Фрида Клайн?

— Да.

— Подпишете се тук, моля.

Фрида се подписа и отнесе кашона в хола. Когато отвори капака му, отвътре се разнесе силна сладникава миризма, която ѝ напомни за погребални зали и хотелски фоайета. Много внимателно тя измъкна отвътре огромен букет от бели лилии, привързан с лилава панделка. Никога не беше харесвала лилиите: намираше ги за твърде луксозни, а ароматът им сякаш запушваше дихателните ѝ пътища. Но кой ги беше изпратил?

В букета беше пъхнат миниатюрен плик, тя го отвори и измъкна картичката.

Не можехме да му позволим да се измъкне безнаказано.

Светът стана тесен, хлад се настани около нея. Не можехме да му позволим да се измъкне безнаказано.

От стомаха към гърлото ѝ се надигна горчилка, по челото ѝ изби лепкава пот. Тя протегна ръка, за да запази равновесие и се насили да диша дълбоко. Знаеше кой ѝ е изпратил тези цветя. Дийн Рийв. Преди ѝ беше изпратил жълти нарциси с посланието, че още не ѝ е дошло времето, а сега ѝ беше изпратил тези нежни, грациозни лилии. Той беше подпалил дома на Хал Брадшо. Заради нея. Тя притисна с ръка бясно препускащото си сърце. Какво можеше да направи? Към кого да се обърне? Кой би ѝ повярвал и кой би могъл да ѝ помогне?

Вътрешното чувство ѝ подсказваше, че трябва да направи нещо или да говори с някого. Нали точно в това вярваше? Хората трябва да говорят за проблемите си. Но кой бе подходящият човек? По-рано това можеше да бъде Рубен. Но взаимоотношенията им вече не бяха същите. Не можеше да сподели със Санди, защото той бе в Америка, а за тези неща нямаше как да говори по телефона. Може би Саша? Или дори Джоузеф? Нали за това са приятелите? Не. Не беше това начинът. Не можеше да намери подходящото обяснение, но чувстваше, че това би било предателство спрямо тяхното приятелство. Трябваше да бъде страничен човек.

После Фрида се сети за точно такъв човек. Тя отиде до външната кофа за боклук и хвърли в нея цветята. Върна се и претършува чантата си, но не намери това, което търсеше. Качи се горе в ателието си. Издърпа едно от чекмеджетата на бюрото си. Когато си прочистваше чантата, тя или изхвърляше непотребните неща, или ги оставяше тук. Порови се из стари пощенски картички, касови бележки, писма, снимки, покани и накрая я съзря. Визитна картичка. Когато преди време Фрида се беше явила на изслушване пред Комисията по професионална етика, сред членовете ѝ бе забелязала едно лице, което я гледаше със симпатия. Телма Скот също беше психотерапевт и веднага бе забелязала у Фрида нещо, което Фрида не искаше никой да забележи. Тя беше поканила Фрида да идва при нея на разговор винаги когато почувства необходимост от това и ѝ беше дала визитната си картичка. Фрида беше сигурна, че никога няма да се възползва от това предложение и дори се беше подразнила от идеята, но все пак беше запазила визитката. Тя набра номера с треперещи пръсти.

— Ало? Извинете, че се обаждам по това време. Вие може би не ме помните. Името ми е Фрида Клайн.

— Разбира се, че ви помня. — Гласът отсреща беше спокоен и уверен.

— Сигурно ще ви прозвучи глупаво и вероятно вече сте забравили, но веднъж дойдохте да ме видите и ми казахте, че бих могла да дойда и да поговоря с вас, ако почувствам такава необходимост. Питах се дали все още мога да се възползвам от предложението ви. Но ако не е удобно, ще се съобразя с това. Мога да потърся другиго, с когото да поговоря.

— Можете ли да дойдете утре?

— Да, да, напълно възможно е. Но аз не бързам. Не искам да ви притеснявам.

— Какво ще кажете за четири часа вдругиден?

— Четири часът. Чудесно. Ще се видим тогава.

Фрида си легна. Тя прекара по-голямата част от нощта в будуване, измъчвана от лица и видения, от страхове и тъмен, пулсиращ ужас. Но може би малко беше поспала, защото се събуди от звук, който отначало не разпозна, но постепенно осъзна, че звънеше мобилният ѝ телефон. Тя го намери пипнешком и видя, че се изписва името на Джим Фиърби. Остави го да звъни. Не ѝ се говореше с него. Остана да лежи в леглото и се замисли за Фиърби. Изведнъж ясно и с отвращение си представи какво е да си луд, наистина луд, и да се опитваш да намериш отговор на измъчващите те въпроси в един объркан свят. Сети се за тревожните, тъжни хора, които идваха при нея за помощ и за още по-тревожните, по-тъжни хора, за които тя нищо не можеше да направи — онези, чието съзнание беше населено с гласове, които им разказваха за конспирации и как всичко в света има ужасяващ смисъл.

Фрида погледна към часовника. Беше седем и няколко минути. Фиърби сигурно беше изчакал да стане подходящо време, за да ѝ звънне. Тя си облече дънки и риза и си направи кафе. Нямаше желание за нищо. Ами ако Фиърби беше оставил съобщение? Дори не искаше да чува гласа му, но веднъж хрумнала ѝ, тази мисъл не ѝ даваше покой. Тя взе телефона си от спалнята и отвори гласовата си поща. Най-вероятно нямаше съобщение. Но съобщение имаше.

То започваше с нервно изкашляне, както при човек, който трябва да направи изказване, без да знае какво точно да каже.

Фрида почти съжали, че е чула съобщението. Ето че отново я бяха засмукали. Беше ясно, че Фиърби нямаше да спре дотук. Също като хората, обсебени от масонството или от убийството на Кенеди, той никога нямаше да се откаже и нищо нямаше да го накара да промени мнението си. Тя се изкушаваше да му звънне и да му каже да не идва, но после размисли. Не. По-добре беше да дойде още веднъж, за последен път, и тя щеше да изслуша онова, което имаше да ѝ казва, след което щеше да реагира по най-разумния начин и да сложи край на тази история.

Денят беше също толкова кошмарен, колкото нощта. Фрида си помисли да прочете нещо от някоя книга, но знаеше, че няма да може да се съсредоточи. Обикновено в моменти като този тя се залавяше да рисува — нещо по-просто, като чаша с вода или свещ. Но не и сега. Дори нямаше желание да излезе — не и през деня, с всичките тези хора и грохот на автомобили. Реши да изчисти къщата. Това беше подходящо занимание. Не позволяваше на човек да се отдава на мислите си. Тя пълнеше кофа след кофа с топла вода и почистващ препарат. Сваляше предмети от лавиците и ги избърсваше от прах. Изчисти прозорците. Изми подовете с бърсалка. Изтри до блясък всички повърхности. Колкото повече чистеше, толкова повече добиваше измамното усещане, че никой не живееше в къщата, нито някога беше живял в нея, нито някога беше стъпвал там.

От време на време звънеше телефонът, но тя не отговаряше. Не можеше да определи дали е изминало учудващо дълго време, или учудващо кратко време, но когато погледна часовника, видя, че беше два без пет. Седна в един фотьойл и зачака. Нямаше да му предложи кафе. Със сигурност никакво уиски. Щеше да изслуша онова, което имаше да ѝ каже, тя щеше да отвърне на казаното и после той можеше да си върви. С това всичко щеше да приключи, тя щеше да се срещне с Телма Скот и да поговорят, след което да намери начин да се справи с целия този хаос, защото така повече не можеше да продължава.

Два и една минута. Нищо. Тя отиде до вратата, отвори я и излезе навън. Като че ли това щеше да помогне! Върна се и седна обратно във фотьойла. Два и десет — нищо. Два и петнайсет — нищо. В два и двайсет тя звънна на Фиърби и веднага се включи гласовата му поща.

"Нямам представа къде си. Скоро ще трябва да изляза. Е, не чак толкова скоро. Ще си бъда вкъщи до четири и половина."

Хрумна ѝ, че може би е бил един от хората, които бяха звънели през деня. На телефонния ѝ секретар бяха оставени четиринайсет съобщения. Бяха я търсили обичайните заподозрени: Рубен, Джоузеф, Саша, някой, който искаше да направи уговорка за евентуален пациент, Паз, Карлсън, Ивет. Отвори гласовата си поща. Нищо. През следващия половин час Фрида отговори на три позвънявания. Едното беше телефонна анкета, при второто я търсеше Рубен, а при третото Карлсън. И трите пъти тя каза, че в момента не може да говори. В три часа вече беше истински озадачена. Нима беше запомнила погрешно часа? Беше изтрила съобщението на Фиърби веднага след като го бе чула. Може би се беше объркала? Бог ѝ бе свидетел, че беше напрегната и разсеяна. Наистина ли беше казал "два часа"? Да, беше напълно сигурна. Дори беше казал, че ако този час не ѝ е удобен, трябва да му се обади, за да се уточнят. Възможно ли беше просто да е закъснял? Да е попаднал в задръстване? Или е решил да не идва? Може би не беше открил нищо ново и беше потеглил към вкъщи? Или се бе заразил от нейния скептицизъм? Отново набра номера му. Нищо. Очевидно нямаше да дойде.

Накрая Фрида престана да мисли за Фиърби. Сипа храна в купичката на котарака и отиде да пие кафе в бистрото на № 9. На връщане видя една фигура да върви към нея. Нещо в тромавата и устремена напред походка ѝ се стори познато.

— Ивет? — каза тя, когато се приближиха една към друга. — Какво има? Защо си тук?

— Трябва да говоря с теб.

— Какво се е случило?

— Може ли да поговорим вътре?

Фрида пусна Ивет пред себе си и двете влязоха в къщата. Ивет свали якето си и седна. Беше облечена с черни дънки с дупка на коляното и поовехтяла, свободно закопчана мъжка риза. Очевидно не беше на работа.

— И така, какво се е случило? Нещо около семейство Ленъкс ли?

— Не, взех си заслужена почивка от целия този цирк. Направо няма да повярваш. Но както и да е, не за това съм дошла.

— Добре, слушам те.

— Искам да ти го кажа: на твоя страна съм.

— Моля?

— На твоя страна съм — повтори Ивет. Още малко и щеше да се разплаче.

— Благодаря. На моя страна — но срещу кого?

— Срещу всички тях. Комисарят. Онзи кретен, Хал Брадшо.

— Аха, ясно.

— Държах да го знаеш. Знам, че нямаш нищо общо с това, но дори и да имаш… аз пак ще бъда на твоя страна. — Тя се усмихна развълнувано, с крива усмивка. — Извън протокола, разбира се.

Фрида я изгледа гневно.

— Значи, си мислиш, че може и да съм го извършила? — каза тя накрая.

Ивет се изчерви.

— Не! Изобщо не казах това. Но за никого не е тайна, че ти и д-р Макгил много сте му се ядосали. И напълно основателно. Брадшо ви е изиграл. От професионална завист.

— Уверявам те — изрече Фрида тихо и отчетливо, — че дори не съм се доближавала до къщата на Хал Брадшо.

— Разбира се, че не си.

— Стореното е чудовищно. Знам и че Рубен също не би го извършил, колкото и ядосан да е бил.

— Брадшо казва и нещо друго.

— Какво?

— Знаеш го какъв е, Фрида. Обича да прави долни намеци.

— Просто ми кажи.

— Казва, че има опасни врагове, независимо дали са! Извършили, или не това гнусно деяние.

— Имайки предвид мен ли?

— Да. Но че има и влиятелни приятели.

— Браво на него! — изрече язвително Фрида.

— Не те ли е грижа?

— Не особено — отвърна Фрида. — Но ми е интересно, теб защо те е грижа.

— Питаш ме защо се тревожа за теб ли?

Фрида погледна съсредоточено Ивет.

— Невинаги си се грижила за интересите ми.

Ивет не отклони погледа си.

— Появяваш се в сънищата ми — каза тихо тя. — Не в сънища, каквито предполагаш — в които едва не те убиват и други подобни. Тези, които аз сънувам, са по-необичайни. Веднъж сънувах, че ходим заедно на училище — макар че всяка от нас беше на истинската си възраст — че учим в един и същи клас и седим на един и същи чин, и аз се опитвах да пиша красиво, за да ти направя впечатление, но през цялото време си размазвах мастилото и буквите ми се получаваха грозни, криви, изписани по детски и изчезваха на края на реда, а твоите бяха красиви и съвършени. Не се притеснявай, няма да те карам да тълкуваш сънищата ми. Не съм толкова глупава, че да не мога да го направя и сама. В друг сън бяхме на почивка край едно езеро, заобиколено от планини, които изглеждаха като комини и аз бях много напрегната, защото се готвехме да се гмурнем във водата, а аз не знаех да плувам. Всъщност аз наистина не мога да плувам — не обичам да си потапям главата под водата. Но не исках да си призная, защото се страхувах да не ми се смееш. Предпочитах да се удавя, отколкото да изглеждам като глупачка в очите ти.

Фрида понечи да каже нещо, но Ивет я спря с длан. Бузите ѝ бяха алени.

— Ти ме караш да се чувствам непълноценна — продължи тя. — Сякаш гледаш през мен и виждаш всичко, което не искам хората да видят. Знаеш, че съм самотна; знаеш, че изпитвам ревност към теб; знаеш, че не ме бива да се сприятелявам. Освен това знаеш… — Бузите ѝ пламнаха още по-силно. — Знаеш, че съм влюбена до уши в шефа си. Онази вечер малко се напих и се опитах да си представя какво ли би си помислила за мен, ако ме видиш да залитам насам-натам.

— Но Ивет…

— Истината е, че заради моя отказ да ти съдействам теб едва не те убиха и в нощите, когато не сънувам, лежа будна и се питам дали не съм го направила от някаква жалка злоба. И как мислиш, че се чувствам?

— Значи, търсиш изкупление? — каза кротко Фрида.

— Мисля, че това е точната дума.

— Благодаря ти.

Фрида протегна ръката си и Ивет я пое. За известно време двете жени поседяха смълчани една срещу друга, хванати за ръце и гледайки се в очите.