В очакване на сряда

48

На следващата сутрин Фрида събуди рано всички и ги заведе на закуска в бистрото на № 9 — пъстра група от недоспали и разтревожени тийнейджъри, които днес като че ли бяха по-близо до детството, отколкото до зрелостта. Майка им беше убита, баща им беше в ареста и те очакваха присъдата над семейството си.

Тя ги изпрати до автобуса, почака, докато потеглят, после се върна вкъщи. Чувстваше се изтощена и потисната, но имаше да свърши някои неща. Джоузеф правеше градинска ограда в къщата в Примроуз Хил; Саша беше на работа. И така, Фрида се качи на влака от "Ливърпул Стрийт", който мина покрай почти завършените сгради и спортни зали на Олимпийския парк. Те изглеждаха като разхвърляни играчки на дете гигант. Когато слезе на гарата в Денам, тя взе едно такси от пиацата.

Приют за безстопанствени коне с име на растение. Фрида очакваше да види тучни ливади и сенчести гори. Таксито профуча край поредица от полусрутени складове, после край нов жилищен квартал. Когато спряха и шофьорът каза, че са пристигнали, Фрида си помисли, че е объркала мястото, но в следващия миг видя табелата:

Шофьорът я попита дали би искала да я изчака. Тя му каза, че може малко да се забави, така че той написа номера си на една визитка и ѝ я подаде.

Когато колата се отдалечи, тя се огледа наоколо. До входа имаше къща с циментова мазилка с камъчета. По фасадата ѝ се бяха образували големи пукнатини, а един прозорец на горния етаж беше закрит с картон. Къщата изглеждаше необитаема. На стената откъм страната на входа, имаше друга табела с шаблонен надпис:

Тя влезе в двор, в който се виждаха конюшни, изградени от леки строителни блокове от сгур, пясък и цимент, но не и "Рецепция". Имаше купчини конски тор и бали със слама, а малко по-встрани беше оставен ръждясал трактор без гуми на предните колела. Фрида мина през двора, като стъпваше внимателно, заобикаляйки множество кафяви кални локви.

— Има ли някого? — провикна се тя.

Чу се стържещ звук и от една от конюшните се показа момиче в тийнейджърска възраст с лопата в ръка. Беше облечена с джинси и яркочервена тениска, а на краката си имаше гумени ботуши. Тя изтри носа си с опакото на ръката си.

— Да?

— Търся човек на име Шейн.

Момичето само сви рамене.

— Казаха ми, че мъж, който се нарича Шейн, работи тук.

Момичето поклати глава.

— Не.

— Може би е работил тук преди?

— Не познавам никого, който да се казва Шейн.

— Откога работиш тук?

— От няколко години. Ту идвам, ту си отивам.

— И познаваш всички, които работят тук?

Момичето врътна очи.

— Ами да, всички — отвърна тя и изчезна обратно в конюшнята. Фрида чу стърженето на лопатата по циментовия под. Тя излезе от двора на пътя, по който бе дошла, погледна часовника си и се зачуди какво да прави. Припомни си; разговора в кръчмата. Заблудила ли се беше? Дали не се бяха опитали просто да я разкарат? Тръгна по шосето. Отстрани нямаше тротоар, само ивица трева, и тя се почувства незащитена от колите, които прелитаха с рев край нея. Когато отмина постройките, пред нея се показа груба дъсчена ограда, която отделяше пасището от пътя.

Фрида се облегна на оградата и хвърли поглед наоколо. Пасището беше доста голямо, разстоянието между двата му края сигурно беше четвърт миля. Далечният му край граничеше с оживения главен път А12, по който с бясна скорост фучаха коли и камиони. Пасището беше мизерно и пусто, тук-там с туфи прещип и с голям изсъхнал дъб в средата. Из него се бяха пръснали коне и няколко магарета. Те бяха стари и мършави, но навели глави, хрупаха трева и това ги правеше доволни. Фрида откри, че ѝ действа успокояващо просто да ги гледа. Не беше кой знае какво, но за тях беше по-добре да са тук, отколкото неизвестно къде. Пейзажът беше особен, нещо неопределено между град и село. Приличаше на късче земя, което е било пренебрегнато, необичано и полузабравено. Може би по-рано тук е имало сгради, които са били разрушени и на тяхно място е пораснала трева и се е появил прещип. Един ден някой може би отново щеше да забележи това кътче — в съседство с главен път, близо до Лондон — и щеше да основе някакво производство или да построи бензиностанция, но дотогава то щеше да се запази в сегашния си вид. На Фрида и така ѝ харесваше.

Тя порови в джоба си и намери визитката, която таксиметровият шофьор ѝ бе дал. Може би вече беше време да се откаже, да се върне в Лондон и да се потопи в нормалното си ежедневие и в работата си. Този импулс ѝ донесе чувство на облекчение. Тъкмо когато изваждаше телефона си, някаква кола спря пред входа на приюта. От нея слезе един мъж: висок, леко приведен, с разрошена, почти бяла коса и гърбав нос. Беше облечен с тъмни панталони и измачкано яке, а върху ризата му беше вързана на хлабав възел тънка тъмна вратовръзка. Имаше дебнещо, напрегнато изражение; тя забеляза студения блясък на светлите му очи зад полуспуснатите клепачи. Известно време двамата се гледаха втренчено. Бяха на повече от трийсет ярда един от друг — твърде отдалечени, за да си говорят нормално. Фрида се отдръпна от оградата. Тя направи няколко крачки към него и той тръгна към нея. Изражението на лицето му не се промени: той сякаш не гледаше към нея, а през нея.

— Тук ли работите? — попита я мъжът.

— Не, опитвам се да намеря един човек, но не е тук. — Една мисъл мина през съзнанието ѝ. — Случайно да се казвате Шейн?

— Не — отвърна мъжът. — Не съм Шейн. — И той мина покрай Фрида и влезе в двора. Внезапно спря и се обърна. — Той защо ви трябва?

— Трудно е за обяснение.

Мъжът се върна обратно при нея.

— Кажете ми, все пак.

— Търся едно момиче — каза Фрида — и реших, че мъж на име Шейн би могъл да ми помогне. Казаха ми, че мога да го намеря на това място, но тук не са чували за него.

— Шейн — повтори мъжът замислено. — Не съм чувал за него. Но това не пречи да дойдете с мен.

Фрида повдигна учудено вежди.

— И защо да го правя?

— Аз също се опитвам да намеря един човек. — Той говореше бавно и навъсено.

— Извинете, но не ви познавам. За пръв път ви виждам и не знам с кого искате да се срещнете, нито пък защо сте тук. Аз приключих и се прибирам обратно.

— Няма да отнеме много. — Той я погледна съсредоточено. — Казвам се Фиърби. Джим Фиърби. Журналист съм.

Слънцето се скри зад един облак и наоколо падна лек мрак. Фрида доби усещането, че е в някакъв сън, където всичко имаше смисъл и в същото време беше безсмислено.

— Името ми е Фрида Клайн.

— И коя сте вие?

— Не знам. — Тя млъкна, чувайки думите си. — Аз съм просто човек, който иска да помогне на друг човек.

— Разбирам. Как се казва вашето изчезнало момиче?

— Лайла Дос.

— Лайла Дос? — Той сбърчи чело. — Не, не съм чувал за нея. Но елате с мен.

Двамата влязоха в двора. Момичето вече беше навън и метеше. Тя се учуди, когато видя Фрида отново.

— Търся човек на име Мик Дохърти — каза Фиърби.

— Той е от другата страна — отвърна момичето. — Поправя оградата.

— Къде?

Момичето въздъхна и ги поведе през двора към пасището. Спря се и посочи с ръка. Те видяха човек, който правеше нещо в далечния му край, точно до главния път.

— Безопасно ли е да минем направо? — попита Фиърби.

— Те не хапят.

Малка порта водеше към пасището. Фиърби и Фрида закрачиха през него, без да говорят. Два коня се приближиха към тях и Фиърби погледна Фрида.

— Мислят, че имаме храна — каза тя.

— Какво ще стане, когато разберат, че нямаме?

Дребен мършав кон се приближи до Фрида и я подуши. Тя го погали между очите. Откога не беше се доближавала така до кон? От двайсет години? Или повече? Почувства върху себе си топлия му дъх. Действаше ѝ успокояващо. Миришеше на сладко, на застояло, на пръст. Когато двамата наближиха, видяха мъж, който притягаше оградата към нов дървен стълб, като усукваше метална тел с помощта на клещи. Той погледна към тях. Беше висок, с дълга червеникавокафява коса, вързана на конска опашка. Беше облечен с дънки и черна тениска. На пръв поглед изглеждаше, че тениската е с дълги ръкави, но после Фрида видя, че целите му ръце бяха татуирани. На двете си уши имаше обици.

— Вие ли сте Мик Дохърти? — попита Фиърби.

Мъжът ги изгледа намръщено.

— Кои сте вие?

— Не сме от полицията. Търся младо момиче на име Шарън Гибс. Изчезнала е. Посочиха ви като човек, който я е познавал.

— Никога не съм чувал за нея.

— Мисля, че сте чували. Нали вие сте Мик Дохърти?

— Точно така.

— Ние просто искаме да я намерим. — Фрида чу думата "ние", но не възрази. Този възрастен човек говореше уморено, но, авторитетно. — Ако обаче не открием нищо, ще се наложи да разкажем онова, което знаем, на полицията. Сигурен съм, че това за вас не е проблем, но… — Фиърби млъкна! И зачака.

— Чист съм. Нямате нищо срещу мен. Фиърби продължаваше да чака.

— Не разбирам какво искате. — Той плъзна поглед към Фрида. — Само си губите времето.

— Шарън Гибс.

— Е, добре. Познавам я донякъде. Какво ви интересува?

— Кога е изчезнала?

— Преди малко повече от три седмици.

Дохърти приключи с усукването на поредната телена жица.

— От месеци не съм я виждал. Може би повече. Нямаше ме.

— Нямаше ви?

— Точно така.

— Къде бяхте?

— В затвора. Но не задълго. Бяха ме натопили. Влязох през януари. Излязох миналата седмица. Пуснаха ме и ми намериха работа. Да рина магарешки фъшкии.

— Виждали ли сте Шарън, след като ви освободиха?

— Защо ми е да се виждам с нея? Тя не ми е гадже, нито приятелка, ако това имате предвид. Просто едно скитащо момиче.

— Скитащо момиче, което е попаднало в лоша компания, господин Дохърти. — Фиърби закова немигащия си поглед в мъжа. — И чиито родители са много разтревожени.

— Това не е мой проблем. Разговаряте не с когото трябва.

Изведнъж на Фрида ѝ хрумна да попита:

— Случайно да ви наричат Шейн?

— Не разбирам каква е връзката.

— Червеникава коса — ирландско име.

— Аз съм от Челмсфорд[36].

— Но ви наричат Шейн, нали?

На лицето на Дохърти се появи едва доловима саркастична усмивка.

— Понякога ме наричат така. Бигора[37].

- Кажете ми нещо за Лайла Дос.

— Моля?

— Познавали сте момиче на име Лайла Дос. Също изчезнала. — Тя забеляза как Фиърби се вцепени сякаш през тялото му премина електрически ток.

— Две изчезнали момичета — каза тихо той. — А вие сте познавали и двете.

— Кой казва, че съм познавал Лайла?

— Лайла. Наркоманка. Прекарала е известно време с теб, Шейн — господин Дохърти — около момента, когато е изчезнала. Преди две години.

— Твърдите, че не сте от полицията, следователно не съм длъжен да ви кажа каквото и да било. Освен… — Той пусна телената жица. Фрида забеляза слюнката по устата му и скъсаните кръвоносни съдове по кожата му. Шейн свиваше и разпускаше юмруците си, при което татуировките му се движеха нагоре-надолу, а очите му шареха около нея сякаш се опитваше да види нещо зад гърба ѝ. — Освен: изчезвайте там, откъдето сте дошли.

— Хейзъл Бартън, Роксан Ингейтстоун, Дейзи Кру, Филипа Люис, Мария Хорсли, Лайла Дос, Шарън Гибс.

Това прозвуча като мантра, като заклинание. Силни тръпки минаха през тялото на Фрида. Тя стоеше тихо и неподвижно. За миг се почувства така, сякаш е влязла в тъмен тунел, който водеше към място, където цареше още по-непрогледен мрак.

— За какво, по дяволите, говориш, старче?

— За изчезнали момичета — отвърна Фиърби. — Говоря за изчезнали момичета.

— Е, добре. Познавах Лайла — заяви той с мазна усмивка сякаш едва сега си спомни за нея. — Но не знам къде е отишла.

— Мисля, че знаеш — възрази Фрида. — И ако е така, по-добре ми кажи, защото и без това ще направя всичко възможно, за да разбера.

— Хората идват и си отиват. Винаги създаваше повече грижи, отколкото си заслужаваше.

— Тя е била просто една тийнейджърка, която е имала нещастието да те срещне.

— Кръв ми капе от сърцето. А, да. Познавах и Шарън донякъде. Но не и останалите.

— Това първо пребиваване в затвора ли ти беше? — попита Фиърби.

— Стига толкова въпроси.

— Дати, господин Дохърти.

Нещо в гласа му накара лицето на мъжа да трепне, подигравателната му усмивка изчезна и той застана нащрек.

— Преди осемнайсет месеца лежах в затвора в Мейдстоун.

— За какво?

— Имах нещо с едно момиче.

— "Нещо". — Фиърби повтори думата сякаш я опитваше на вкус. — Колко ти дадоха?

Дохърти само сви рамене.

— Колко време лежа там?

— Плюс-минус четири месеца.

Фрида забеляза, че Фиърби напрегнато мислеше и изчисляваше нещо, от което на челото му се образуваха дълбоки бръчки.

— Добре — каза той накрая. — Приключихме.

Фиърби и Фрида закрачиха обратно през пасището. Два коня тръгнаха след тях; Фрида чуваше как копитата им удряха по сухата земя подобно на барабан.

— Трябва да поговорим — каза Фиърби, когато стигнаха до колата му. Тя само кимна. — Има ли някое място, където можем да отидем? Наблизо ли живеете?

— Не. А вие?

— Не. Как дойдохте дотук?

— Взех такси от гарата.

— Можем да потърсим някое кафене.

Фрида се настани до него в колата. Предпазният колан не работеше, вътре миришеше на цигари. На задната седалка имаше няколко папки. Едва когато седнаха на една маса до прозореца в малко, полуосветено и опушено кафене на "Денам Хай Стрийт" с големи чаши чай с прекалено много мляко пред себе си, към които така и не посегнаха, те пристъпиха към разговора.

— Вие започнете — каза Фиърби. — Той сложи един диктофон пред себе си, отвори един бележник с телена подвързия и извади химикалка от джоба на якето си.

— Какво ще правите?

— Ще си водя бележки. Имате ли нещо против?

— Не мисля, че е добра идея. И изключете устройството.

Фиърби се вгледа в нея сякаш едва сега я виждаше както трябва. На обветреното му лице се появи слаба усмивка. Той изключи диктофона и остави химикалката на масата.

— Кажете ми защо сте тук.

И Фрида започна разказа си. Отначало тя осъзнаваше колко ирационално звучи: параноично вътрешно чувство, породило се във все още неоздравялото ѝ тяло, което я бе подтикнало към безплодно и необяснимо търсене на едно момиче, което изобщо не познаваше. Чу се да говори за малката любопитна история, която бе събудила интереса ѝ и бе породила у нея амбицията да открие автора ѝ, за задънената улица, в която се бе озовала, за тъжните срещи с бащата на Лайла и с жената от Източна Европа, която бе споменала за Шейн. Но малко по малко тя си даде сметка, че Фиърби, за разлика от останалите, не реагираше с недоверие и не я взе за леко откачена. Той кимаше с разбиране, наведен напред; очите му проблясваха с интерес, а каменното му изражение се смекчи.

— Ето това е — каза Фрида накрая. — Какво мислите?

— Мисля, че става дума за един и същи човек.

— Ще трябва да ми обясните.

— Според мен всичко започва с Джордж Конли.

— Името като че ли ми звучи познато.

— Бяха го обвинили, че е убил момиче на име Хейзъл Бартън. Вероятно сте чували за него, защото беше освободен преди няколко седмици, след като беше лежал в затвора в продължение на години за престъпление, което не беше извършил. Клетият човек, за него може би щеше да бъде по-добре, ако си беше останал в затвора. Но това е друга история. Хейзъл беше първото и единствено момиче, чието тяло беше намерено. Убеден съм, че Конли е попречил престъплението да бъде извършено докрай, докато всички останали… но аз май избързвам с разказа си. Всъщност Хейзъл не е била първата — преди нея е имало други. Например Ванеса Дейл, но навремето не се досетих за това, защото Ванеса се беше отървала. Все пак, успях да я открия. Трябваше да го направя по-рано, докато спомените ѝ бяха все още пресни, но тогава още не знаех за нея. Нужни ми бяха години, за да разбера каква точно беше историята и каква дълга и тъмна сянка хвърляше. По онова време бях един претоварен с работа журналист, отразяващ местните новини, който се грижеше за жена и деца. Но така или иначе…

— Почакайте — прекъсна го Фрида. Фиърби я погледна, примигвайки. — Съжалявам, но не разбирам нито дума от това, което казвате.

— Опитвам се да ви обясня. Вижте, нещата са свързани помежду си, но трябва да се проследят нишките, които ги свързват.

— До този момент не споменахте нито една от тези свързващи нишки.

Той се облегна назад и разбърка с лъжичка изстиващия чай.

— Може би защото прекалено дълго живея с тази история.

— Нима се опитвате да ми кажете, че момичетата, чиито имена изброихте пред Дохърти, са свързани по някакъв начин и че Лайла Дос може да е една от тях?

— Да.

— Каква точно, е връзката?

Фиърби стана енергично от стола си.

— Не мога да ви кажа. Трябва да ви покажа.

— Да ми покажете?

— Да. Всичко е написано. Имам карти, схеми и папки с документация. Всичко е там.

— Къде?

— Вкъщи. Ще дойдете ли да ги видите?

Фрида помълча известно време.

— Добре — каза тя накрая.

— Чудесно. Да вървим.

— Къде живеете? В Лондон?

— В Лондон ли? Не. В Бирмингам.

— Бирмингам!

— Да. Това проблем ли е?

Фрида помисли за дома си, който я чакаше, за приятелите си, които не знаеха къде е, за котарака си, чиято купичка щеше да остане празна. Помисли и за Тед, Джудит и Дора — но не можеше да устои на загадката, която се криеше в тази необикновена среща, както и на притегателната сила на този непознат възрастен мъж. Щеше да се обади на Саша и да ѝ каже да пази крепостта.

— Не — отвърна тя. — За мен не е проблем.