В очакване на сряда

18

— Не — каза Шеймъс Дън, когато видя Фрида. — В никакъв случай. И как изобщо сте разбрали къде живея?

Тя надникна през рамото му. Студентска квартира. Голи дъски. Велосипеди в антрето. Вещи, съхранявани в кашони.

— Просто искам да поговорим.

— Говорете с издателите на вестника. Или с Брадшо. Отговорността е тяхна, не моя.

— Не се интересувам от това. Нито от статията — уточни Фрида. — Интересува ме нещо, казано от вас.

Дън присви подозрително очи.

— Това някакъв номер ли е?

Фрида едва не се разсмя.

— Питате ме дали не съм дошла при вас под фалшив претекст?

Дън тръсна глава неспокойно.

— Брадшо каза, че експериментът е прозрачен и напълно законен.

— Вече ви обясних: не съм дошла заради експеримента, той не ме интересува — изрече твърдо Фрида. — Тук съм, за да ви кажа две неща. Пуснете ме да вляза и ще ви ги кажа. После ще си тръгна.

Дън бе обзет от нерешителност. Накрая отвори широко вратата и я пусна да влезе. Фрида прекоси антрето и се отправи към кухнята. Тя изглеждаше така, сякаш момчетата от цял отбор по ръгби бяха яли храна, внесена отвън, а след това не бяха почистили, после бяха организирали парти и не бяха почистили, бяха станали на другата сутрин, бяха закусили и не бяха почистили. А после си бяха тръгнали. Шеймъс Дън беше достатъчно зрял, за да живее по този начин.

Той забеляза изражението ѝ.

— Изглеждате шокирана. Ако знаех, че ще дойдете, щях да почистя и да подредя.

— Не, просто си спомних студентските години — каза тя.

— Е, аз все още съм студент. Може да не изглежда кой знае какво, но все пак е квартира. И така, предполагам, че сега ще ми се разкрещите.

— Смятате ли, че заслужавате да ви се разкрещя?

Дън се облегна на кухненския плот и едва не събори купчина мръсни чинии, върху които имаше тенджера с две керамични чаши в нея.

— Брадшо ми разказа за научен експеримент, при който един изследовател изпратил няколко студенти при различни психиатри, на които трябвало да кажат, че чуват постоянно бумтене в главата. На всеки от тях била поставена диагноза "шизофрения" и били приети в психиатрична клиника.

— Да, знам за този експеримент — каза Фрида. — Днес не биха го позволили.

— Жалко, ако е така — заключи Дън — защото е бил много показателен, не мислите ли? Но на вас не ви се слуша за това.

— Относно вашия експеримент мнението ми е съвсем категорично — отвърна Фрида. — Хора, които в действителност не са психопати, са били изпратени при психотерапевти и само един е направил грешка, като е взел "пациента" си насериозно.

— И така, кои са двете неща, които искате да ми кажете?

— Заинтригува ме това, което сте казали в статията.

— Така и предположих.

— Имам предвид нещо съвсем конкретно. Казвате, че съм ви задала несъществени въпроси — за хранене, за спане. Между другото, как сте със съня?

— Чудесно.

— Питам ви сериозно. Спите ли нощем? Или продължавате да се будите?

— Понякога се будя. Като повечето хора.

— И за какво си мислите, когато будувате?

— Сещам се за най-различни неща. Премислям някои от тях.

— А как сте с апетита?

Той сви рамене и замълча, а после я попита неспокойно:

— Защо ме гледате така?

— Знаете ли какво си мисля?

— Очаквам да ми кажете.

— Мисля си, че когато дойдохте при мен в качеството си на мним пациент, който търси помощ, вие подсъзнателно сте се възползвали от случая, за да можете наистина да потърсите помощ.

— Това са фройдистки измишльотини. Опитвате се да ме накарате да се почувствам виновен.

— Вие не спите добре, не се храните добре. Само се огледайте наоколо. — И тя махна с ръка към безпорядъка в кухнята.

— Това е просто една студентска кухня.

— Виждала съм студентски кухни — каза Фрида. — Живяла съм в студентски квартири. Това тук е нещо различно. Впрочем, вие на колко години сте? На двайсет и пет, на двайсет и шест? Мисля, че сте леко депресиран, но ви е трудно да го признаете пред друг, дори и пред себе си.

Дън силно се изчерви.

— Ако е подсъзнателно усещане, за което според вас не искам да призная дори пред себе си, тогава как мога да докажа, че всичко това не е вярно?

— Просто поразмишлявайте — посъветва го Фрида. — Тогава може би ще пожелаете да поговорите с някого другиго за това. Но не с мен.

Последва ново мълчание. Дън взе една мръсна лъжица и потропа с нея по изцапана с петна керамична чаша.

— Кое е второто нещо? — попита той.

— Онази история, която ми разказахте.

— Коя по-точно? Всичко беше съчинено.

— За това как, когато сте подстригвали косата на баща си, сте се чувствали едновременно и крехък, и силен.

— А, тази история ли?

— Да. Тя се различаваше от всичко останало, звучеше като истински спомен.

— Съжалявам, но ще трябва да ви разочаровам. Беше просто едно от нещата, които трябваше да ви разкажа.

— Не беше ваш спомен, така ли?

— Не, заучих го.

— Кой ви накара да го разкажете?

— Беше в папката ми със заданието — наистина не знам. Може би д-р Брадшо или онзи, който е написал сценария.

— На вас лично кой ви даде инструкциите?

— Един от другите членове на екипа. А, разбирам — искате да ви дам името му.

— Да, моля.

— Защо? За да отидете при него и да го накарате и той да се почувства виновен?

— Вас така ли ви накарах да се почувствате?

— Ако наистина искате да знаете, когато дойдох при вас, бях изключително притеснен — направо ми се гадеше. Не беше никак лесно. — Той впери поглед във Фрида. — Името му е Дънкан Бейли.

— Къде живее?

— И адресът му ли ви трябва?

— Ако го имате.

Шеймъс Дън измърмори нещо недоволно, но после откъсна капака на една празна кутия от зърнена закуска, която се търкаляше на пода, надраска нещо върху него и го подаде на Фрида.

— Благодаря — каза тя. — И не забравяйте съвета ми да поговорите с някого.

— Тръгвате ли си? — Шеймъс Дън сякаш не можеше да повярва.

— Да.

— Искате да кажете, че въпросът е приключен?

— Не съм съвсем сигурна, че нещата са приключили, Шеймъс.

Джим Фиърби прегледа отново папките си, за да се увери, че е запаметил всички факти. Той винаги си правеше първо стенографски записки — беше научил стенография, когато преди повече от четиресет години беше постъпил на работа в местния вестник в Ковънтри като младши репортер. Сега никой не изучаваше стенография, но на него му харесваха подобните на йероглифи завъртулки, бяха нещо като таен код. После, по възможност още същия ден, той ги преписваше в бележника си. Едва по-късно прехвърляше написаното в компютъра си.

Хейзъл Бартън беше удушена през юли 2004; безжизненото ѝ тяло беше намерено край шосето не много далеч от мястото, където живееше. Очевидно беше тръгнала пеша към вкъщи, след като автобусът така и не беше дошъл. Тя беше на осемнайсет, свежа и красива, имаше трима по-големи братя и любящи родители, които я обожаваха. Мечтаеше да стане физиотерапевт. Лицето ѝ се усмихваше лъчезарно от вестниците и телевизионните екрани дълго време след смъртта ѝ. Бяха видели Джордж Конли да стои надвесен над тялото ѝ. Арестуваха го веднага и много скоро след това му повдигнаха обвинение за убийство. Конли беше местният чудак, дебел, безработен и слабоумен самотник, който се мотаеше из парковете, игрищата и детските площадки: разбира се, че той го бе извършил. После Конли си призна и всички бяха доволни, с изключение на Джим Фиърби, който беше пословично прецизен по отношение на детайлите и когато трябваше да се уточняват факти около дадено събитие, вярваше единствено на себе си. Наложи му се да изчете безброй полицейски доклади, да прерови купища папки, да се порови из правната литература.

Фиърби седеше пред телевизора и зяпаше разсеяно, когато телефонът иззвъня.

— Имате ли химикалка?

— Кой се обажда?

— Филип Сидни.

Фиърби се разтършува и грабна една химикалка.

— Да?

— Ванеса Дейл — каза гласът, после продиктува един телефонен номер и накара Фиърби да го повтори. Фиърби понечи да го попита нещо, но отсреща вече бяха затворили.

Фрида наля две чаши уиски и подаде едната на Джоузеф.

— Как са нещата? — попита го тя.

— Металната подпора е добра. Здрава е. Но понеже съм разбил пода, мисля, че по-добре аз сложа плочки. Керамични плочки по целия под. Но с новия под стената ще изглежда стара и грозна. Може би и за нея ще трябват плочки. Ти трябва решиш.

Джоузеф като че ли беше забравил за уискито си и Фрида чукна чашата си в неговата, за да му напомни. Двамата отпиха по една голяма глътка.

— Когато те попитах "Как са нещата?", имах предвид теб, не само банята. Освен това искам да ти кажа, че ще ти платя за целия ремонт. Ти не можеш да си го позволиш.

— Всичко наред.

— Не, не е наред. Досега прекалено много мислех за себе си. Знам, че беше много близък с Мери Ортън. Знам, че случилото се с нея много те е натъжило.

— Аз я сънувал — каза Джоузеф. — Два пъти, може би четири пъти. Забавно е.

— И какво сънуваш?

Джоузеф се усмихна.

— Че тя живее в Украйна. В моя стар дом. Аз ѝ казвам, че съм изненадан, че я виждам жива. Тя ми говори на моя роден език. Глупаво, нали?

— По-скоро забавно. Но не и глупаво.

Любима моя Фрида — много е късно да ти позвъня. Току-що проверих линка, който си ми изпратила. Кой, по дяволите, е този Хал Брадшо? Можем ли да направим нещо по въпроса? Една моя много стара приятелка е адвокатка. Да поговоря ли с нея?

Все пак, надявам се, че знаеш колко високо те ценят хората, на които държиш — приятелите ти, колегите ти, пациентите ти.

Тази история е просто един злонамерен фарс, който с нищо няма да промени отношението им към теб.

Имам идея как да прекараме лятото — можем да си наемем туристическа лодка и да попътуваме по Канал дю Миди. [16] Ще ти хареса. Пътувал съм там с такава лодка преди — те са много уютни (някои хора смятат, че са депресиращи, но ти едва ли би си го помислила.

Тези лодки приличат на твоята къща, само че се движат). Можем да плаваме по различните ръкави, да спираме и да си правим пикници, а вечер да ходи в някое кокетно ресторантче на брега. Във въображението си вече виждам прекрасен слънчев ден, ти си облечена с лека лятна рокля и пиеш бяло вино и дори имаш тен. Кажи " да"! Хххх